Любовта на живота на Мария Калас

Когато Мария се появява в семейството на Жорж и Евангелина Калас на 2 декември 1923 г. сред враждебния нюйоркски студ, няма аплодисменти и браво.

ЕВангелина Калас, амбициозна жена, жадна за слава, очаквала син, който да вземе името на наследника, починал съвсем малък. И не поглежда малката Мария, дори няколко дни забравя да й даде име. Не се вслушва в думите на лекаря, че в бъдеще малката ще къса сърцата на хората. Евангелина оставя Мария да расте, да дебелее, да стане късогледа, да се тъпче със сладкиши в бащиния си магазин, да яде тлъсти, висококалорични яхнии и да погрознява.

През 1929 г., годината на краха на „Уолстрийт”, магазинът на Жорж Калас фалира. Няма вече богатство, а само разправии между съпрузите за пари. Но Жорж е храбър човек. Въпреки всичко той не продава свещената пианола, на която се упражнява Мария. Дори нещо повече, той изстисква и последните пари от чекмеджетата, за да плати уроците й по музика.

Мария пее вкъщи „Палома”, отвън минувачите се спират под отворения прозорец и не се разотиват, докато не свърши песента. Един реванш за тромавото, недодялано момиче, което страда от подигравките на съучениците си,

наричащи я ту „дебелана“, ту „чужденка“.

През 1937 г. тя печели първата си награда на едно радиосъстезание в Чикаго – часовник, с който не се разделя през целия си живот. „Аз не съм имала детство“ – се оплаква Мария Калас през годините на успех. И наистина Евангелина буквално инквизира дъщеря си с изискванията си. Мария компенсира тази липса на любов с ненаситен глад. Става нощем, трупа поднос със сандвичи, сладолед и сладкиши с крем. Това ще й остане навик до края, само че ще замени обилните храни с шампанско и плодове.

Но все пак през 1937 г. майка й решава да напусне Съединените щати и да се върне в Гърция, за да може Мария да има най-добрите преподаватели и да получи по-системно музикално образование. Мария Кривела, един от големите професори по музика на века, й предава безплатни уроци и лъже, че е с три години по-възрастна, за да влезе в неговия клас в консерваторията.

„Исках моята дъщеря да стане известна”,

заявява Евангелина Калас, когато вече са разделени с дъщеря си. Но когато през 1942 г. Мария пее Тоска в Солун, те са още заедно и майката се вълнува. Тя може би очаква признателност, някакъв израз на обич. Напразно! През 1945 г. Мария й заявява, че ще се върне в САЩ.

Неблагодарница! Такова е мнението на майка й.

Но това е Мария Калас. Тя не държи сметка за чувствата на своите близки, а да не говорим за тези на партньорите си. Доверява се на своя инстинкт, на това, което заповядва гласът й. През 1947 г., завърнала се в Ню Йорк, тя отказва ангажимента, който й предлага „Метрополитен опера“. Не защото се съмнява във възможностите си, а защото публиката няма да повярва на Мадам Бътерфлай, която тежи 100 кг. Майка й с писма от Гърция я заклина да приеме. Пристига й „на помощ“ в Ню Йорк. Но Мария вече всичко е планирала, организирала и сама предприема триумфално турне в Италия. Тя е сама в огромната „Арена ди Верона“ пред 25 хиляди зрители,

които скандират името на новата звезда.

И сама решава да обича комендатора Батиста Менегини, по-възрастен от нея с 30 години, стар донжуан, покровител на белкантото и на неговите разцъфнали весталки. Той я взема под крилото си още от самото й пристигане във Верона, показва й града и поставя огромното си богатство в краката й. В деня на тяхната сватба, 21 юли 1949 г., Мария получава от майка си букет бели цветя с малка записка: „Помни, че не принадлежиш на мъжа си, а на публиката.“ И когато тя ридае, че иска да има деца, пак майка й напомня за ролите й…

 

И Мария пак е Тоска, Аида…

През петдесетте години скъсва напълно с майка си. Като се погледнат фотографиите й от 1954 г., тя е руса, отслабнала, научила се е да се облича, да носи бижута. Най-после е хубава! Може би с всяко изгубено кило, с всяка стопена тлъстина тя губи частица от своето минало, от своята зависимост от майка си. Всичко е изличила от паметта си и не иска да си го спомня. Но Евангелина не разбира и с една отчайваща упоритост я преследва.

Дори публикува писмо в „Таймс“, че дъщеря й отказва да я поддържа.

На което Мария отговаря, че майка й е доста млада, може да работи и да се грижи за себе си, а ако има проблеми с парите, „съветвам те да скочиш от прозореца и да се удавиш“.

Неприятелите й злорадстват. Операта в Единбург иска да я съди за прекъсване на договор. Тя предизвиква скандал, като отказва да продължи едно представление през 1958 г. в Рим пред президента на Италианската република. „Скандал“, „Срам“, „Обида“ – гърмят римските вестници и скандират скъпото име на Тебалди, съперницата…

Но Мария не се предава, тя има достатъчно смелост да приеме поканата на американката Елза Максуел, страшна интригантка, която разрушава и създава репутации със своите статии и приеми. Тя плътно се е долепила до Мария, която й помага да влезе в света на богатите, на звездите… На една от тези вечери Елза свири на пиано, Мария пее под

мрачното и възхитено око на Аристотел Онасис,

съсед по маса. И сега към цялата си незавидна слава тя ще прибави и тази на жена, изменила на съпруга си.

Най-напред е организирано тържество от Аристотел след представлението на операта „Медея“ в Лондон. Шампанско, прекрасни жени, които се надпреварват да му се харесат, ревнуващи мъже… Онасис за първи и единствен път в живота си е изгледал една опера докрай. Това е знамение за зараждащата се любов.

През юли се качват на неговата яхта „Кристина“. Сред поканените са семейство Чърчил и други величия. Те спят в каюти, чиито врати са с брави от истинско злато, както и чучурите в баните им. Басейнът е постлан с мозайки от двореца в Кносос. Мария естествено не може да остане безчувствена към този разкош. Но същественото е, че този малък, грозен, застаряващ, но неимоверно предприемчив човек й е близък със своето отрудено детство, със своите непредсказуеми действия. А Онасис споделя:

„Мария е единствената жена, която не се прозява,

когато й говоря за моите дела.“

Но не само това, Франко Дзефирели, който поставя „Тоска“ с Калас, с право казва, че Онасис е събудил сексуалността на Мария. Преди него тя е била само глас. Мария се оставя да я прелъсти, завладее и плени. И ето я да се преобразява в млада, влюбена жена, която се разтапя от любовните му слова.

„Имам намерение да се оженя за вашата жена“,

заявява той по-малко от месец след срещата им на Менегини, измамения съпруг, който се затваря в нараненото си достойнство, както и Тина, законната съпруга на Онасис. „Тази идилия няма да трае дълго. Дъщеря ми е неспособна на любов“, вещае майка й бъдещето от висотата на презрението и ненавистта.

Но Мария е гъркиня, подвластна на изкушението към трагедията. Любовните срещи в ресторантите, дългите разговори, подаръците, купищата цветя не й стигат. Трябва да отиде по-далеч, да избере най-абсолютното от самоубийствата.

Откъсва се от работата си – може да прекара шест месеца без ангажименти, без концерти, без записи. Забавлява се на запазените плажове в Монте Карло и в нощните клубове, които ненавижда. Мария Калас, която винаги е искала дете, сега иска нещо за самата себе си. Тя е четиридесет и три годишна, когато се отказва от майчинството, но никога няма да се освободи от този страшен шок. Понася злъчните забележки на Александър, любимия син на Онасис: „Нямам нужда от майка, аз си имам майка.“ Не подскача при опроверженията и изплъзванията на Онасис. „Ние ще се оженим“, казва тя публично. Той отговаря: „Може би.“

И после, на 20 октомври 1968 г. в този параклис в Скорпио, където Мария е идвала толкова пъти да се моли,

Онасис се жени за Жаклин Кенеди.

„Жената, която има гръцки звезди в очите си.“

Върховно оскърбление, на което Мария ще отговори с бягство, с презрение и мъка. Тя повече не произнася името на подлеца, а само казва „той“, което е по-убийствено от куршум в гърдите.

Тя бе пожертвала кариерата си за един мъж, който не заслужава. Но в това е величието на Калас, човечността й. След вероломството на Онасис тя отива да живее в Париж, в апартамент на авеню „Жорж Мендел“, с Бруна и Ферцето, верните й прислужници, и с кучетата си. Изглежда примирена и не иска да се бори. Но когато Ари се връща при нея, разочарован от женитбата си, уморен от екстравагантностите на Жаклин, Мария не му затваря вратата. Тя може да прости, да търси отново щастието, да бъде слушана, обичана.

Един негов поглед за нея значи всичко…

Животът тече, поднася й удари. Приятели, съперници, довереници са напуснали сцената. Александър Онасис е загинал със собствения си самолет. Тина е намерена мъртва в хотелска стая. Онасис, когото Калас сега нарича „моя голяма любов“, е изгонен от Монте Карло, загубил е авиационната си компания, могъществото си на полубог. Няколко седмици старият ранен лъв лежи безжизнен в американска болница. Мария не е в състояние да присъства на агонията му и тръгва за Мексико, където на 12 март 1974 г. я настига страшната вест. Когато се завръща в Париж, тя намира десетки съболезнователни телеграми с любов, с почит, които искат да й кажат, че тя е вдовицата…

Тя е подготвена да очаква и собствената си смърт. Сърцето й съвсем е отслабнало… В ранния следобед на 16 септември 1977 г. Мария леко залита на прага на банята си, хваща се за гърдите и пада напред. Като Виолета в „Травиата“, ще кажат някои. Може би!

И както един публичен търг вдъхновява Александър Дюма-син да напише „Дамата с камелиите“, така вещите на Мария Калас са разпръснати на една разпродажба. Това става в Париж на 14 юни 1978 г.

Батиста Менегини, вечният съпруг, купува колието от нефрит, което някога й е поднесъл, и тяхното легло. Тези, които не са успели да купят пианото й, са се задоволили с табуретката или с прахосмукачката на нейната прислужница. И както при „Дамата с камелиите“, чийто гроб е отворен, и Мария Калас не намира покоя на сенките. Погребалната урна изчезва за няколко часа в „Пер Лашез“. Евангелина Калас естествено обвинява Менегини в кражба. Но след всичко връща дъщеря си на света, на който тя отдавна принадлежеше – чрез Егейското море, което мие гръцките брегове.