Последно видях Люси на едно шумно централноамериканско летище в един лепкав неделен следобед. Макар и изморена от късно лягане, последвано от ранно ставане, тя изглеждаше блестящо. Нито галопът из неугледни пристанищни ведомства за безброй документи и печати, нито нуждите на две подрастващи девойки или едносричните команди на лютия й мъж бяха в състояние да помрачат настроението на Люси. На изпроводяк тя се събуди от кратка дрямка в таксито, усмихна се и ме прегърна, а аз усетих онази буца в гърлото си, предвещаваща дълга раздяла с много близки хора. Повечето жени, с които съм споделял бит или други неща, не биха издържали в добро настроение тези 12 часа. За Люси те са ежедневие поне от 10 месеца, откакто семейството й напусна София и се отправи в приключението на живота си с лежерно шофиране от Ню Йорк до Патагония, предвидено да трае цели две години.
Познавам Люси от доста време. Преди двайсетина години най-близкият ми приятел – след поредица от “екшъни” в Щатите, в които бе главен герой – ме представи на новата си изгора Люси. Тя си остава единственият човек, който винаги ще намери време да изслуша сърдечните ми истории, ще даде балансиран и прям отговор на въпроси, изглеждащи без отговор, ще ме почерпи в добавка с прясно кафе или сладкиш.
Желая всекиму един брой Люси.
За съжаление на любопитните ергени, тя е израснала без сестри (и братя). Тръгва от малко провинциално градче, акостира в столичния Студентски град, където майка й изпраща колети с храна в годините, когато софийските магазини бяха откровено празни. Чист късмет (от типа спохождащ най-големите непукисти) я завежда на парти, където среща въпросния мой приятел. Действието се развива в Ню Йорк, където тя вече работи като имигрант и се развива професионално като финансист, въпреки че има научна степен по физика. Две деца по-късно и шест напълно изградени жилища в три държави, Люси в момента е на дълга и заслужена ваканция (т.нар. сабатикъл).
Всъщност този текст за “Жената днес” трябваше да е интервю с Люси. Изпратих й въпросите по имейла, тя ме увери, че е готова с отговорите си и ги преглежда финално, преди да ми ги върне. Междувременно обаче
крадци нахлуват с взлом в хотелската стая в Коста Рика,
където моите приятели са отседнали за една нощ. Докато семейството и двете им деца спят, отмъкват лаптопа и мобилните им телефони. На лаптопа са и отговорите на интервюто, което никога няма да излезе.
Научавам за случилото се при поредното ни виждане в Централна Америка – в къмпинг в Панама. Пристигам на уречената среща след бясно каране през Хондурас, Никарагуа и Коста Рика. Вдъхновен от тяхното решение да пътуват две години от Ню Йорк до Бразилия, обикаляйки почти изцяло двете Америки, съм купил собствен кемпър. Шофирам го основно в училищните ваканции на моя син Нико, който е на възрастта на двете им момичета и техен стар приятел. Настигам ги чат-пат, за да изживеем заедно няколко задушевни моменти, после паркирам кемпера на безопасно място и се завръщам в Европа, до следващия тур.
Към настоящия момент зад тях са близо 15 000 километра, а зад мен около 8000. Остават ни поне още 10 000 км: от Колумбия до Аржентина, през дивни местности, пусти плажове, джунгли, села, градове. Очакват ни заедно или поотделно Мачу Пикчу, солната пустиня Уюни, пустошта на Атакама и други чудеса. Очакваме и приятели от България, които имат желание да изживеят това пътуване в поне някои отсечки. Както се пее в онова парче на “Ролинг Стоунс”: You can’t always get what you want but if you try sometimes you get what you need. (“Не можеш винаги да имаш това, което искаш, но, ако опитваш, понякога можеш да получиш това, от което се нуждаеш.” – бел.ред.)
В тези думи, струва ми се, се съдържа отговорът
защо Люси тръгна на този път,
оставяйки зад гърба си приятели, сравнително уреден живот, солидната работа на съпруга си, щастливо предсказуемото ежедневие на децата си… Ако не друго, тези думи са моят личен отговор защо: неизживяното приключение, разнообразието от рутината, възможността за срещи с нови места и приятели. Поставен в различна среда, гъвкавият характер се променя, а коравият отблъсква. Поне такъв беше беглият ми спомен от приключенския живот на моите кръстници (прочутите пътешественици Дончо и Юлия Папазови – бел.ред.), обиколили с лодка и яхти света, включително заедно с малката си дъщеря. Единият от тях дори е автор на рекорд за соло околосветско пътешествие с малка яхта в “невъзможните” географски ширини.
Когато тримата с Люси и моя приятел обмисляхме рисковете на предстоящото пътуване, вариращи от болести до случайна престрелка между наркобанди или отвличане за откуп, стана дума и за това. Как оцеляваш като семейство, обитавайки 5 квадратни метра в ситуации, когато климатикът може внезапно да се развали, водата да привърши или някой просто да изперка? Разбира се, успокоявахме се, че е едно да си на 5 квадратни метра в океана – на седмици от какъвто и да било бряг, съвсем друго е на сушата. Все пак, за разлика от океана, засядайки волю-неволю някъде на сушата,
може накрая да не искаш да “излезнеш”.
Не мисля, че отговорите на Люси биха били много по-различни. Децата й са вече на 9 и 11. И четиримата обичат приключенията. И може би именно това е техният начин след 11-годишен брак да дадат шанс на онова, което искат и обичат, а не само на това, което могат. Що се отнася до възрастта на децата – по-рано би било рано, а по-късно би било късно.
Преди години, по време на едно наше съвместно пътуване се запознахме с две двойки от Европа, осъществили подобен преход. Срещнахме ги на самия му финал в Огнена Земя – тъкмо те вдъхновиха този по-сетнешен план, чийто двигател стана мъжът на Люси.
За любопитните: не е необходим голям материален ресурс – и те, и аз финансираме дългото си пътуване основно с наемите от жилищата ни в София, където не живеем. Изниква въпросът това тяхното дали е точно сабатикъл, тоест временно откъсване с характера на творчески отпуск, или нещо по-радикално – понеже има хора, които не могат да си представят да скъсат завинаги с родната среда или с професията си. Едно дълго пътуване може да е временно бягство, но също може да се окаже
начин да съзреш “нови хоризонти”,
а те да ти предложат възможности за радикална промяна в местоживеенето или в реализацията. Трудно е, ако си зависим от доходи, приковаващи те към дадено работно място, или ако имаш ангажимент към възрастни родители и близки, на които трябва да помагаш всекидневно. Но всякакви други обстоятелства са предолими според мен.
Ключов, разбира се, е и въпросът за децата, които напускат училище и не виждат дълго своите приятели. В откровен разговор те признават, че наистина приятелчетата им липсват и това всъщност е единствената им сериозна грижа. Училището не е чак такъв проблем. Доста държави по света предлагат т.нар. home schooling или дистанционно обучение. Практикува се от 2.5 млн деца в САЩ, от семейства в Австрия, Франция, Финландия, Чехия, Унгария, Ирландия и масово в Англия. България не го предлага като алтернатива, което означава, че е нужно най-напред децата да бъдат записани в чуждестранна училищна система, която впоследствие да бъде припозната и от нашата, като в рамките на този период се възползвате от homeschooling.
По отношение на бита и настроението на децата,
както и на физическата им кондиция грижите са незначителни, стига тяхната възраст да е съобразена с момента на пътешествието (и да не е детето самичко – от моя личен опит). Едната дъщеря на Люси се научи по пътя да сърфира в хавайски стил и видимо се влюби в този спорт, докато другата намира време и удобства да се усамотява с различни четива – надали би изчела толкова, живеейки в София. Нито една от двете не изглежда с натрупана умора, а разнообразието безпорно ги променя в движение, разхубавява ги и им носи повече мъдрост и познания, отколкото ако са закотвени на едно място.
А най-вълнуващото тепърва предстои. В кратките ни срещи междувременно виждам двамата си приятели по-влюбени, по-сплотени и толерантни един към друг, откогато и да било. И психическият шок от обира в хотела е на път да бъде преодолян. Щастливите мигове са толкова много – приключения в джунглата на Белиз, шеметни изживявания на горските тролеи и водопади в Коста Рика, изкачвания по вулканите на Гватемала и Никарагуа, кротки мигове на отмора в мексикански села… Инстаграм снимките им излъчват свежест, вдъхновение и креативност, която се съдържа и в самите тях, но надали би могла да бъде постигната в София. И да, не мисля, че много жени имат характера на Люси и способностите й да се самовъзстановява от моменти на душевна тревога или физическо изтощение. Никой от четиримата не е роден или практикуващ атлет, но
семейството им заедно е модел за здраве,
сила и спокойстие – приключението им още повече го засилва и го превръща в пример за общите приятели.
Какъв е планът занапред? На юг към Патагония, където имаме заветна точка за коледно парти с приятели от цял свят и възможност да планираме какво ще стане, когато вече няма път, водещ по- на юг. Възможностите са открити, а хоризонтът – все по-светъл. Днес кемпърите акостираха успешно в пристанище в Колумбия, тоест същинската Латинска Америка започва от утре.
Следващите етапи от приключението и най-значимите изживявания на тандема “Ръсти Кемпър & Робован” можете да намерите на #Robovan и #RustyCamper в Инстаграм.
0 Коментара