Мадлен Алгафари е психотерапевт, член на Управителния съвет на Фондация „Институт по психотелесна психотерапия“, участник в многобройни инициативи като „Училище за пораснали“ и националната кампания за здравословен начин на живот „Участвам и променям“ и автор на книгите „Мира нямам“, „Вяра имам“, „Всички можем да летим“, „Приказки за пораснали деца“, „Глад за истински неща“, „Как да се разболяваме качествено? Наръчник с 365 съвета за саморазболяващи се“ и От „Какво ще кажат другите?“ до „Какво избирам аз?“.
Мадлен, изключително ми е интересно как се е променило твоето светоусещане през годините. Хората, работещи за повишаване на осъзнатостта си, се учат от опита си и се развиват. Каква е Мадлен на 20, на 30 и сега на 40 години?
Станала съм много по-бавна. Преди бях по-припряна, препускаща през живота и недаваща на себе си и на другите да си поемат въздух. Определено сега мога много по-добре да се отстоявам и да се смирявам. Когато трябва да се отстоявам, не се чувствам уплашена и лоша, а когато трябва да се смирявам, не се чувствам унизена и изложила се. Повярвах си повече и като жена. Това, с което съм най-различна от неосъзнатите си, ученически години, е голямата ми способност да се подлагам на съмнение и да осъзнавам собствената си отговорност и принос за случващото ми се. Винаги се питам: ”С какво съм допринесла нещата да са такива?”
Как се съвместяват способността да се подлагаш на съмнение и самоувереността?
Способността да се подлагам на съмнение не противоречи на самоувереността ми, защото знам, че така се уча. Ако сме подвластни на суетата си, на желанието си да сме все прави, няма как да се учим от живота.
Кое провокира написването на новата ти книга От „Какво ще кажат другите?” до „Какво избирам аз?” ?
Всеки един автор е провокиран от вътрешния си свят. Ние постоянно търсим начини да се справим със себе си. Въпросът „Какво ще кажат другите?” е имал много тежест в личната ми история. Освен това много обичам България и българското и затова в книгата ми има много за българската народопсихология. Давала съм си сметка, когато съм била в чужбина, че ако ме „настъпят” на лична основа, не се засягам толкова, както когато се говори против българското. Независимо че за мен политическите граници не значат нищо, явно се идентифицирам силно с родината си и се дразня, когато се лепят етикети на нацията ни.
Всеки иска свобода, поне на теория. Ако се освободи обаче от товара на „Какво ще кажат другите?”, се изправя пред предизвикателството да си отговори на въпроса „Какво избирам аз?”. Понякога неяснотата относно собствените желания и приоритети и поемането на лична отговорност за начина на живот са толкова плашещи, че за някои хора е трудно да намерят ориентир при взимането на решения. Кое може да послужи за ориентир, когато трябва да направим избор за професионалната си реализация, колко и докога да правим компромиси във връзката си, кога да създадем семейство и т.н.?
Собственото ни усещане за комфорт или дискомфорт е такъв ориентир. Важно е да слушаме тялото си, защото то никога не лъже. Страхът от грешки се преодолява с правене на грешки. Понякога е по-добре да направиш грешно действие, отколкото да стоиш в греховно бездействие. Няма вреден опит. Има приятен или неприятен опит и неприятният понякога е по-полезен. Няма да се научиш да плуваш, ако не влезеш във водата.
Често изказване по отношение на нацията ни е: „Българинът е завистлив човек.” Лесно се говори за завистта у другите, трудно се признава собствената, когато се случва човек да я изпитва. Около това чувство има стигма, обгърнато е в срам, защото се знае, че е свързано с ниска самооценка. Много трудно е да признаеш пред друг и пред себе си, че завиждаш, особено ако става въпрос за завист към близък човек – роднина, приятел. Но ако я криеш от себе си, става още по-трудно да се справиш с нея. Как се преодолява завистта в дългосрочен план и конкретно в ситуация, в която човек е завладян от нея?
Като се научиш да се обичаш. Един човек, който обича себе си, трудно завижда. Завистта не е нищо друго освен възхищение с обратен знак. Когато завиждаш, вътре в себе си признаваш превъзходството на друг в някакъв аспект, но не можеш да му го кажеш гласно, защото сам себе си не харесваш. Не можем да дадем нещо, което нямаме. Имаме чувството, че ако похвалим другия, това засилва собствената ни малоценност. Затова хапчето против завист е да се научим да ценим себе си.
Каква е връзката между осъзнатостта, неосъзнатостта и щастието?
Няма пряка връзка между осъзнатостта и щастието. Ако на един човек му е вменено, че да имаш нов телефон е щастие, той ще го преживее като щастие. Въпрос на ценностна система е. Един човек живее от позицията на егото, което иска да има, а друг живее от позицията на душата, която иска да бъде. Имането е свързано с ума. Умът иска сигурност. Хората, които са били и в двете позиции и могат да ги сравнят, казват, че след като веднъж са се докоснали до щастието на душата, не искат да се връщат към ценностната система на егото, към щастието от имането. Защото интелектът е ограничен, а душата е безкрайна.
Смята се, че балансът е ключът към щастливия живот, но да се открие равновесната точка между много противоположности е толкова трудно и повечето хора като че ли се намират в една или друга крайност. Как се постига златната среда, към която повечето хора казват, че се стремят? Как се балансират противоположните желания за привързаност и свобода, например?
Свободата е способността да се движиш с максимална амплитуда в зададени лимити. Вероятността да постигнеш баланс е по-голяма, като четеш литература, посещаваш уъркшопи, посветени на личното развитие и постепенно придобиваш онази осъзнатост, която ти дава възможност да виждаш по-истинни неща. Колкото по-неосъзнат е човек, толкова по-лесно критикува, съди и отхвърля различните от него хора. Има различни пътища за достигане до истината. Важно е да повишаваш духовната си интелигентност.
Кое според теб би трябвало да определя критериите за намиране на професионална реализация, ако човек иска да се храни и физически, и духовно от работата си?
Способността да се обичаш и самоуважаваш. Това означава, че дори и когато временно работиш нещо, което не храни и двете, ти продължаваш да търсиш работа, която да съчетава и двете. И под формата на хоби може също да внедриш липсващото. В даден момент е възможно да започнеш да изкарваш и пари от хобито си – например учителка, която създава и продава бижута в свободното си време.
Един конкретен въпрос за възпитанието, който е много актуален за съвременните родители в България – за шамарите като възпитателен метод. Може ли родителите да възпитават без шамари, когато децата ги предизвикват с поведението си?
Да, може и даже по-ефикасно. Шамарът води до трупане на желание за реванш и до смачкване на самооценката на детето. Постига се временно послушание, но отложено във времето бунтуване и защити. Бих препоръчала на родителите да работят със себе си, за да придобият повече истинска сила. Силово подхожда само слабият. Само в момент на безпомощност един родител удря шамар на детето си – на някой, който е по-слаб от него. Децата мислят в черно-бяло. Те не осъзнават, че е възможно да обичаш и да си гневен едновременно.
Какво ти предстои през тази година? Правиш ли равносметка на изминалата година? За какво мечтаеш?
Предстоят ми много неща, които знам, и такива, които не знам. Предстои ми със сигурност да се развивам и да раста, защото го търся целенасочено. Предстои ми да се радвам и ми предстои да ме боли. Предстои ми да съм права и ми предстои да греша. Просто защото ми предстои да живея.
В момента пиша следващата книга. Къде аз я пиша, къде тя мен ме пише. Надявам се да имам повече време за писане. Правя стъпки да го организирам.
Имам си сериозни поуки от тази година. Уроци, поднесени от живота, от хора, които обичам. Но в крайна сметка, от всичко случило се съм доволна, защото намирам смисъла му, даже и там, където е било болезнено.
Донякъде наивно, но мечтая за това всички да ставаме по-осъзнати и да излезем от клопката на суетата на егото. Аз самата се боря с нея и си давам сметка, че всяка ситуация, която болезнено ми троши суетата, всъщност много ме развива и ми носи свобода.
0 Коментара