Мама! Не успя да остарее

Никога не съм допускал, че ще ми бъде толкова трудно да разкажа за майка си, да я опиша такава, каквато беше, или да разкрия чувствата, които съм изпитвал към нея. Започвам десетки пъти и се отказвам, защото, колкото и невероятно да звучи, мъката ми по нея е все така жива и силна, въпреки че от смъртта й са изминали повече от 25 години.

Майка ми се казваше Денка. Денка Георгиева, но на село май че само баща ми се обръщаше към нея с това име. За другите тя беше Иван’ца или Иван’ца Йоргув (освен баща ми, още поне петима Ивановци имаше в селото). Като млада беше изправена, стройна, хубава жена, с открито лице. Всъщност тя не успя да остарее, отиде си на 57 години.

Целият й живот премина в „блъскане“ , както тя казваше, в бърза, припряна, винаги неотложна работа – да издои козата и овцете, да изведе воловете, да измете двора, а междувременно да сготви и обяда, преди да се е вдигнало слънцето, защото и нивата я чака – и оран, и сеитба, и жътва, и вършитба.

Съдбата й бе отредила

да бъде вкъщи и мъж, и жена –

баща ми тръгваше на гурбет за Румъния през февруари и се връщаше през ноември. И така беше 18 години, до началото на войната. Трите зимни месеци бяха най-щастливото време в годината за цялото семейство и за нея – празници, театрални премиери в читалището, сватби, вечеринки… И почивка от кърската работа, а за мама почивка беше да пере, да готви, да изкърпва дрехите ни, да шие, да преде и да тъче.

Къщата ни се състоеше от малка кухничка и две мазета на равнището на земята, а на горния кат бяха сайвантът (чардакът), къщето с огнище в ъгъла и собата – стая с дъсчен под, с джамал, с хубаво дървено легло, дело на дядо ми, маса и столове и едно бюфетче с витринка, чиито стъкла бяха облепени с подобна на пергамент хартия, нашарена с орнаменти. Това бюфетче, столовете от жълто дърво и дъсченият под на собата и кухничката бяха цялата придобивка от годишния гурбстчийски труд на баща ми.

Мама беше за мене

пример на физическа и душевна чистота.

Вкъщи всичко светеше – и белосаните стени, и прозорчетата е винаги снежнобели перденца от тензух, и чергите, и дворчето около къщата, отделено е ограда от хармана. В градинката цветята бяха подредени с вкус. От пътя към къщата се минаваше по пътека, постлана е широки равни плочи, които мама една по една беше влачила на гръб кой знае откъде още когато съм бил дете. Гордостта й беше плочата пред самата врата, около един квадратен метър. За цял живот беше запомнила как я е пренесла от дерето до селото.

Реката минаваше точно пред нашата къща – делеше ни само пътят. Лятно време, връщайки се от къра или на тръгване към бакалина, мама се отбиваше набързо в реката да си изплакне ръцете и краката, да си изтрие петите в камъните. Държеше винаги да бъде „прилична“ във външния си вид. Съботното изкъпване в корито в кухничката, а лятно време в обора при воловете, беше закон, от който никой вкъщи не можеше да избяга. Миенето вечер преди лягане също беше една от строгите мамини наредби. Не я помня разчорлена, не помня да е имала петно по престилката си или скъсано по дрехата. А дрехите й бяха две вълнени рокли и две басмени.

Така и не успях да й купя копринена…

Имахме 17 декара ниви, накъсани по декар и половина-два по баирите. Когато поотраснах, започнах да й помагам колкото мога. Много трудно ставах сутрин и една сцена се повтаряше всеки път по един и същи начин:

– Дольо – така ме наричаше на галено, – хайде, че слънцето се подаде! Докато стигнем до Гайлъчки, и ще напече.

От моя страна – нито звук. След няколко минути:

– Дольо, стани, мама, още малко, една-две седмици, а наесен ти обещавам, ще те оставя един цял ден да се наспиш.

Третото повикване беше вече с друг тон:

– Георге, ставай, че идвам с дилафя!

Преживели сме с нея няколко премеждия. Веднъж отидохме в гората да сечем лист за овцете. Това са клони, обикновено дъбова шума, които се подреждат на подходящи високи и чаталести дървета, а през зимата се карат до селото с шейна. Натрупани плътно, листата запазват свежестта си и са любимата зимна храна на добитъка. При кърненето стигнахме до най-високите клони по върховете на дърветата. Този ден бяхме в гората на „Топалското“. Майка ми сечеше неалеч от мене. Не я виждах, но по ударите на брадвичката й знаех къде е. Изведнъж тя извика, чух шум от чупене на клони и накрая – едно ужасно, тъпо удряне в земята. Стана мъртвешки тихо, не помнех как съм слязъл от моето дърво, хукнах напосоки, като я виках, но тя не се обаждаше. Когато стигнах до нея, с облекчение я чух, че изохка. Жива е! Помогнах й да се изправи, след това – да поседне на меко, за да се съвземе. Беше паднала от около 4-5 метра височина, но за щастие клоните по пътя бяха убили до известна степен силата на удара. Беше здравата натъртена, но счупено нямаше. Криво-ляво се прибрахме и десетина дни мама се налагаше с лук, с някакви билки, но не легна дори един ден. Работата продължи, макар и в малко позабавен ритъм.

Една пролет оряхме на „Усойната“. Аз държах плуга, а

мама водеше воловете.

Стъпвах бос по току-що обърнатите меки и лъскави буци пръст, от които се разнасяше неизказано приятен мирис на нещо, свързано с живота, с работата, с всевечното обновление… Внезапно ме блъсна вълна, съпроводена от необясним шум, и след миг разбрах, че са ме нападнали рояк оси. Невъзможно е да се опишат болката и ужасът, които изживях. Виках и бягах без посока, усещах как мама шиба по мене с престилката си, след това ме повали на земята, изтъркаля ме няколко пъти в пръстта, вдигна ме на крака и хукна с мене, като почти ме носеше към селото.

Бях обезобразен и подут най-много по ръцете и главата. Мама също беше нажилена на много места. След време, когато всичко мина, се връщах към този кошмарен спомен и се удивлявах на нейното самообладание и на физическата й сила – почти да ме носи, тичешком, на разстояние около два километра. И след това часове пак тичане до чешмата за студена вода за компреси, няколко безсънни нощи около мене.
Такава саможертва, разбира се, е обяснима. На нея са способни много майки, поставени в подобни обстоятелства, но мама като че ли притежаваше една особена душевна сила, мога определено да кажа – храброст, а в същото време и безрезервна отзивчивост, на която всеки можеше да разчита. Тези добродетели тя дължеше, струва ми се, на немотията, на трудното селско всекидневие, което беше сплотило в една своеобразна женска задруга жените от „долния край“ – стринка ми, мама, кръстница Елена, Анка Лолчето, Елена Узунката, Цанка Попова, и др.

По жътва, вършитба или копане на царевица, за да спори работата, те си помагаха – две по две, или на по-голяма група – единия ден на своята нива, другия – на съседската. Естествено и редно беше мама да скочи посред нощ, да впрегне воловете, да постеле меко колата и да откара в града съседката си – виещата от болки кака Анка Бакалката. Естествено и редно беше кръстница Елена да поеме домакинството на две къщи, докато мама лежи в болницата. От небогатата ни трапеза често се отделяше паница квасено мляко, парче сланина или бучка сирене за някой болен или изпаднал в нужда. Мама го занасяше скрито под престилката – да не се разчуе, да не се урони достойнството на хората, които са в беда. Това също беше естествено и редно. Трябва да си гладувал, да си се лишавал от много неща, за да станеш способен за истинско съчувствие към хората.

Израснах сам.

От тежка работа, към края на бременността си майка ми получила някакво увреждане, което я лишило от други деца. Беше събрала цялата си обич и надежда в мене. За силата на тази обич разбрах в деня, когато си отидох на село от казармата. Идвах си в отпуск след една година отсъствие. Автобусът ме стовари в Елена и оттам тръгнах пеша за вкъщи. По пътя ме спираха, изненадани от внезапното ми появяване, съселяни, разпитваха ме, радваха ми се и бързаха да ми кажат последните новини от село. Изглежда, така е минало доста време и някой е успял да се отбие при майка ми и да й съобщи, че синът й си идва в отпуск. Бях наближил вече края на селото, когато чух викове, разпознах гласа на майка си и я видях отдалеч как тича като обезумяла, със смъкната забрадка, викаше нещо неразбираемо. Втурнах се и аз към нея, прегърнахме се, заплакахме и дълго никой от нас не можа да проговори.

В оскъдните писма, които пишех на майка си от София, вече като студент, повтарях едни и същи обещания: „Още малко, мамо, ще завърша, ще започна работа, ще се съберем заедно и никога вече няма да сме разделени.“

Идваше в София за кратко.

Не можеше да остави тате сам. Градинарският занаят с вечното газене във вадите със студена вода му беше оставил за спомен ревматизъм, който скова напълно ходилата му и го направи инвалид. А в София мама ненаситно искаше да види всичко. Операта прие с известна резерва, но не с пълно отричане. Балетът я очарова, още повече, че се случи веднъж по време на гастроли на Ленинградския балет. Театърът, разбира се, беше на първо място, но колкото и странно да е, поиска да гледа и лекоатлетически състезания на стадиона. Не можеше да се нарадва на чешмата, която тече изобилно „вътре в къщата“, на леснотията на градския живот, на трамваите, улиците и парковете. Чакаше с нетърпение да съберем пари, да направим вноска за заем, да построим две стаички и кухня… Не дочака.

Бих дал всичко от себе си, ако можех да я върна в живота поне за един ден и, освободен от глупавата боязън от „размекване“, да й се отплатя с най-нежната ласка за тази нейна обич, от която толкова много получих, а толкова малко дадох.