Маргарита Петкова: Черното се преодолява, бялото се живее

Маргарита Петкова е една от най-обичаните български поетеси. Тя пише за любовта както никой друг, а в стиховете й хиляди българи припознават собствените си чувства. Автор е на редица стихосбирки, както и носител на множество награди. Най-новата й книга – „Още бели нощи“ –  утвърждава идеята, че хората имат все повече необходимост от разум в чувствата.

Снимка: Ивелина Чолакова

В текст на корицата на новата си книга Маргарита Петкова споделя: „Искате бели нощи? Как да ви кажа – единственият начин е да си издрапате до тях през черните дни. И не, не съм черногледа или цялата в бяло – животът е такъв, редуват се нещата, както денят и нощта се редуват, горе-долу поравно. Даром даденото също трябва да се плати. Всичко, което искаш в този живот, трябва да си го изработиш. Има ли, питате, такава любов? Има, разбира се. Всяка любов е такава. Когато две любови се срещнат и се познаят, тогава са белите нощи. Дори посред бял ден. Адски е просто, затова не можете да го разберете, все усложнявате. Отвътре навън, не обратното. Малко като в приказката за златната вода е. Седиш на брега на реката, покрай теб минават разноцветните води на живота, стига да не си далтонист, не е сложно. Ако имаш търпение, ще дочакаш бялата вода. Бялото съдържа в себе си всички цветове, ама това обикновено го забравяме. На бялото не можеш да кажеш, че е черно. Черното се преодолява, бялото се живее.“

Премиерата на „Още бели нощи“ препълни с почитатели централното фоайе на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. А ето какво каза Маргарита Петкова за магията на поезията: „Тази работа е като онези кукли със затварящите се очи. Като я отвориш, вътре има едни грозни ластици… Когато разбереш едно нещо как става, то вече не ти е интересно, не е същото и преставаш да го правиш. Засега все още не съм отвъртяла главата на куклата.“

Снимки Стефан Тотев

Безкрайно честно, както винаги, разговаряме с Маргарита Петкова за белите нощи, за черните дни, за любовта, за скръбта, за смисъла, за литературата.

Последните ви книги „Белите ми нощи“ и „Още бели нощи“ носят посланието, че хората днес имат необходимост от разум в чувствата. Защо?

Не само днес, а откакто свят светува. Какво имам предвид? Най-елементарният пример – ако безумно влюбеният Ромео в безумно влюбената Жулиета беше помислил, преценил, надмогнал онзи порив краката да го носят незнайно накъде, сигурно щяха да доживеят двамата дълбоки старини, пустосвайки се един друг как са си опропастили живота. Тоест трагедия пак щеше да има, но сме си избрали по-романтичната. Не може да се живее само с хладен ум, но не може и само с гореща страст. Мисъл трябва да има във всичко. Не пресметливост, а предвидливост. Да, сърцето има свои закони, да, любви все возрасты покорны, но преценявай докъде какво зависи от теб. Не можеш, а и не трябва, да променяш другия, основна грешка, непрекъснато повтаряна от хора, които не се замислят какво искат. Не можеш да прекрояваш другия човек по свой образ и подобие, не си господ. Или го приемаш какъвто е, или се отказваш, колкото и, ах, да кърви сърцето ти. Така е честно спрямо двамата. И умно.

Кога настъпват белите нощи?

Когато им дойде времето. Никой никога не знае какво ще му се срути на главата. Но аз съм го казала – когато две любови се срещнат и се познаят, тогава са белите нощи. Дори посред бял ден.

„Искате бели нощи? Единственият начин е да си издрапате до тях през черните дни.“ Твърдите, че черното се преодолява, а бялото се живее. Как се преодолява черното? Какви са вашите лични ключета за спасение? Вие самата сте се сблъскала с най-голямата болка – загубата на дете.

Не аз, животът го твърди. Ако не си преодолееш сам всички неблагоприятия, всичките несгоди, всичките тъги и неволи – от най-дребните и смешни до тези, които те удрят и ти изкарват дъха – оставаш в техен плен. Трябва да се преодолява, трябва да се върви напред, въпреки всички. Защото е много лесничко да се оставиш на мировата скръб, да ти съчувстват и да те галят по главичката… колко? Месец, пет, година? Всеки си има своите тъги и неволи, отде-накъде ще се занимава с твоите? От всичко на този свят най не понасям да ме съжаляват. Има много омерзителност в съжалението. В съчувствието – не, но в съжалението… Съжалява се бездомно котенце или кученце, ай горкичкото стои на дъжда и мръзне, гладничко е, изпосталяло е, обаче най-много да му подхвърлиш нещо и да измиеш ръцете на съвестта си, няма да го вземеш да се погрижиш за него – не е расово, мръсно е, сигурно е пълно с бълхи.

Не дарявам никого с лицемерно съжаление, както не давам да ме съжаляват. Не съм единствената, загубила детето си и не мога да правя от това капитал. Имам двама сина, чието спокойствие, развитие, щастие ако щете, ми е много по-важно от какво ще кажат хората, щом не демонстрирам, че съм съсипана от скръб. Скръбта е занимание лично, то касае само мен и никой не може да си пъха пръстчетата в него. Ето такива са черните неща, през които си минаваме самички, за да си живеем белите нощи (или дни, кой както) споделено.

Казвате за себе си, че не сте гладиатор, че отдавна сте разбрала, че литературата е самотно занимание и там всеки е бегач на дълги разстояния в собствената си творческа самота. А в любовта – имат ли значение разстоянията и скоростта?

Мрагарита Петкова със сина Величко и неговата годеница Лилия

Определено не съм гладиатор на арената на литературата, това е нелепо, на тая нива всеки е сам юнак на коня. В любовта е както ти се случи – взимаш разстоянието в галоп, защото те пресрещат в галоп, иначе не става, трябва взаимност в интензитета на чувствата, не в магнитуда. Ако няма взаимност, какво пък, несподелената любов се случва по-често, отколкото споделената, сигурна съм в това. Защото всяко чувство, което не е еднакво взаимно, е несподелено по своята същност. Така че – мислете какво искате, какво ви се случва, какво давате, какво получавате и това задоволява ли ви. Ето го разумът. Не да мерите на везни, а просто да мислите добре ли ви е в тази връзка. Ако не – благодарете и си тръгнете на принципа по-добре сама, отколкото зле придружена.

Ако наистина пишейки стихотворения, човек пише доноси срещу себе си, какво ви се иска да видят хората в тези т.нар. доноси за вас?

Това, че пише доноси да не се разбира, че всяко стихотворение е своеобразен донос. Просто без да искаш, без да се усетиш се появява доказателство за неща от личен характер – име, място, действие, които ачик-ачик могат да бъдат компрометиращи. Но, слава богу, читателите не са толкова четящи, да не забравяме, че обикновено се търси под вола теле.

Читателят има правото да вижда всичко, иначе нямаше да е читател, нали доброволно споделяме себе си с него. Лично аз бих искала да хванат препратките ми, които са много в стиховете ми (просто умът ми така работи, не го правя нарочно) и се радвам, когато се получи.

Прочетох наскоро един ваш текст „За любовта пощальонът звъни само веднъж? Наистина ли?

За всяка една любов имам предвид. Защото пощальонът носи различни пратки – писмо, телеграма, малък пакет, нещо което си поръчал, нещо което ти пращат, нещо със сбъркан адресат, никога не знаеш кога ще звънне и ако не отвориш, втори път няма да е същото.

Любовта мирише на …?

На измачкани чаршафи сутрин.

И е с цвят…?

На всичко, което е пред очите ти.

Автор сте на текстовете на някои от най-обичаните български песни. Смятате ли, че поезията има по-голямо въздействие върху публиката, когато се пее?

Аз имам само три текста, един от които е „Болката отляво“. Всичко останало е стихотворение, което аз съм си написала, а композиторът е облякъл в мелодия. Казвала съм, че това е по-достъпен начин, защото човек слуша радио докато работи, докато шофира, докато готви. И думите влизат в ума му. Обаче – ако са смислени. Няма да давам примери с текстове, дето им се чудиш като какво искат да кажат, но има и много такива, които когато слушаш, можеш да се подведеш, защото текстът не е пред теб и чувайки „името ти наум“, аз веднага питам „кой Наум?“. Това е шега, разбира се, просто аз слушам текста, слушам думите и пропастта веднага зейва.

Ако приемем, че стиховете са и вид уроци, кой е урокът, който ви се иска читателят да научи?

Не са уроци, просто са един друг поглед върху вечните теми и това е полезното. Читателят може да се съгласява и да оспорва, какво по-хубаво!

Какво ви се иска да предадете нататък чрез вашите стихове?

Поезията не е щафета. За мен доказателство, че съм си свършила работата добре, е когато ми кажат, че се припознават в стиховете ми. Значи има смисъл. Виждате ли, че пак опряхме до с-мисъл. Обединени, разумът и чувствата дават смисъла на това около нас и в нас.