Марги Хранова: Чувствам се обичана от хората

Едва 20-годишна Маргарита Хранова излиза на музикалната сцена и оттогава вече повече от 40 години не спира да пее и да вълнува сърцата на поколения почитатели. Преминава през живота, влюбена в един и същ мъж – в съпруга си Кирил. Обича предизвикателствата – пробва се за малко в политиката (вече не ще и да чуе), играла е в театрални спектакли и е готова отново да излезе пред взискателната театрална публика. Изпяла е десетки шлагери, сред които „Устрем”, „С любов”, „Очакване”, „Албена”, „Моето мъжко момиче”, „Оставаме” от филма „Оркестър без име”.

Марги Хранова идва на срещата ни абсолютно навреме. Яркорозовото й отива, толкова е енергична и позитивно зареждаща, че само като я види човек, забравя за сезона на вирусите. В кафенето хората я разпознават, една дама скача да я прегърне, а Марги й отговаря, грейнала в усмивка. Изкушавам се да попитам „Чувстваш ли се звезда в такива моменти?”, но ще го оставя за края на това интервю.

Неотдавна отпразнува с голям концерт своите 40 устремни години на сцената. Има ли я все същата тръпка като в началото?

Разбира се, че я има. Дори е по-голяма, защото иначе не стават истински нещата. Ако човек е претръпнал пред изкуството, абсурд, нищо не се получава. След толкова години на сцената се чувстваш по-сигурен, по-уверен, но и по-отговорен, защото е важно да се представиш така, както през всичките тези години си се представял. А концертът беше наистина чудесен, отне ми много енергия, защото бях и негов организатор, но се получи. Тази година ми се иска да направим подобен концерт в памет на Найден Андреев.

Има ли наследственост в таланта ти, Марги? Какви бяха първите ти срещи с музиката?

Навярно има наследственост, не може и да няма. Моят баща беше много музикален човек, чудесно пееше оперни арии, но и по двете линии имам хора на изкуството – сестрата на майка ми – моята леля Вера, беше естрадна певица. И сигурно и тя ми е оказала влияние. Още като дете ходех при нея, защото вкъщи нямахме пиано. С нея свирехме, свързваше ме с музиканти, които ме подготвяха по елементарна теория на музиката, по солфеж, после за изпитите в Консерваторията.

Не може да не си пяла и в хор в детството си.

О, да! Винаги бях солистка в хора. Явно съм имала талант и моите родители са го забелязали, защото още във втори клас ме заведоха на прослушване в хор „Бодра смяна”. Аз обаче бях много палаво дете – играех с момчетата на стражари и апаши, пиех студена вода и ми пресипна гласа точно преди кастинга. А там, естествено, търсеха високи, свежи гласчета, не пресипнали като моето и не ме приеха. Но може би за добро. Започнах сама да уча естрадни песни, които си харесвах оттук-оттам, а първата ми изява пред публика беше в осми клас на новогодишното ни тържество в училище. За това тържество моята приятелка беше намерила състав да ни свири – така се запознах тогава с Асен Гаргов, който беше в тази момчешка група – всичките готини, модерни, докарани по подобие на “Бийтълс” и „Роулинг Стоунс”. И аз изпях cъс състава една много популярна по това време песен на Лили Иванов – „Море на младостта”, и една италианска песен. Така получих първите си аплодисменти от моите съученици. И така хареса ми и започнах вече да се чудя как и къде да пея. Не след дълго прочетох афиш – „Ансамбъл „Маяковски” търси свои членове”. Казах си: отивам!

Този път всичко е било сполучливо

Да, и то много сполучливо. Нашият ръководител Емил Георгиев ме прие с отворени обятия. Той ми измисли и прякора Чудо, който ми остана до днес – всички от ансамбъл „Маяковски” и сега, като ме срещнат, ме наричат Чуде, Чуденце. Ансамбълът ми оказа голямо влияние, беше и сериозна подготовка – научих се на хармонично чувство, защото пеехме много красиви разработки на различни песни – „Мишел” на „Бийтълс”, песни на „Мамас енд дъ Папас”. И така това ми даде началото, беше ми стимул да продължа напред.

Но за малко да станеш строителен инженер. Защо освен в Консерваторията си кандидатствала и в Лесотехническия институт?

И в Инженеростроителния. Ще ти кажа защо. Майка ми беше строителен техник, а брат ми – с четири години по-голям от мен, още от 8-и клас беше първо в Строителния техникум, после стана строителен инженер. Фамилията очакваше същото и от мен. Вървяха ми математиката и физиката, обичах тези предмети, дори частни уроци вземах и сериозно се бях насочила натам.

А кога кандидатства в Консерваторията?

Същата година – 1969-а. Когато завърших училище, изпитите в Инженеростроителния и в Лесотехническия бяха през май, а после разбрах от моята леля, че са открили Естраден отдел в Консерваторията. Подготвих се, кандидатствах в края на лятото и ме приеха.

Приета си в класа на Ирина Чмихова. На какво те научи неповторимо темпераментната царица на руския романс?

Ирина ни учеше по-скоро на артистичност, самата тя беше много артистична, мисля, че дори беше завършила ВИТИЗ. Учеше ни да обръщаме внимание на текста – учеше ни как това, което казваме, да го усещаме и пречупваме през своята призма. Научи ни на много хубави и правилни неща по отношение на музикалната изява на сцената. Защото е много важно как ще представиш песента – не само музикално и вокално, но и да я напълниш с душа.

Имаше ли тогава по-високи изисквания към теоретичната подготовка, към певческите качества на изпълнителите в сравнение със сега?

Определено. Спомням си, че имаше многочленна комисия към Националното радио, през която минаваше всяка една нова записана песен. Тя трябваше да бъде изрядна – първо изрядно изпята (а тогава нямаше компютри, които да спасяват някои моменти). Второ, в текста да няма никакви прозодии. Музикантите знаят какво означава това – музикалната фраза трябва да съвпада с правилното ударение на думата – не може да изпееш забравИх, трябва да е забрАвих, примерно. Наистина беше доста строго, всички треперехме ще мине ли песента ни, за да тръгне по единственото тогава Национално радио, или няма да мине. Може би и това ни караше да бъдем по-прецизни във всяко едно отношение. Сега младите хора изобщо не се съобразяват нито с прозодии, нито с музикална фраза. Според мен много от тях като че ли изобщо не умеят да пеят на български език.

 А как успя веднага от Консерваторията да попаднеш в трио „Обектив”?

Беше 1970 година, още докато бяхме студентки в Консерваторията, когато ни извикаха пет момичета за беквокалистки на „Златният Орфей”. Това беше голямо изпитание за нас. Трябваше да бъдем на ниво – ноти, вокалите на всички изпълнители – и наши, и чуждестранни, а и всичко се случва на живо. Може би именно от този „Орфей” са ме забелязали и композитори, и музиканти. А и през цялото време идваха в Естрадния отдел музиканти, които ни наблюдаваха, слушаха. Мисля, че талантливият човек винаги е забелязан. Не казвам, че аз съм била такава.

Е, очевидно си била, след като бързо са те забелязали.

Първата ми изява беше с една песен, която ми написа Наско (Атанас Косев), за да ме представят за „Млад изпълнител” в Националната телевизия веднага след онзи „Златен Орфей”, още през 70-та година. Песента се казваше „Орфей и Евридика” и не знам къде потъна. После Николай Куюмджиев-Бебо, както всички му казвахме, дойде в Естрадния отдел, беше си харесал няколко момичета и беше решил да направи едно дамско трио – българско подобие на много модерното тогава трио „Флиртейшънс”. И наистина се получи, защото Бебо хвърли много труд – правихме много танци, имахме страхотно турне с Ханза балет, с манекени, след това и с Ален дел Мар, въобще – много авангардно за времето си беше. Най-много се изявявахме в цирка – беше много престижно, там имаше страхотни програми, жив оркестър, шоу. Първоначално, докато се стабилизира трито, бяхме Гергана Михайлова, Маргото Градева и аз – първото ни турне беше в този състав. После Гери се ожени, а пък Маргото започна самостоятелно да пее, вече през 72-а година дойде Катето Филипова. Така че ние бяхме музикалното шоу в цирка – с Катето и с Лидия Джонева. Много се забавлявахме, шиехме си заедно костюмите – едни къси полички, едни дълги лъскави клош панталони.

През 1972 година печелиш първата си голяма награда на фестивала „Златният Орфей”. Коя е най-ценната награда за теб?

Всички награди си ги ценя, защото това показва, че човек е заслужил, че е стигнал някакво ниво. Може би най-ценна е наградата ми от фестивала в Сопот – един от най-престижните за онова време фестивали, с голяма конкуренция. Тогава бях представител на „Балкантон” в конкурса за грамофонните фирми и това да получиш първа награда за мен беше голямо отличие, и то точно с тази прекрасна песен на Найден… светла му памет.

Найден Андреев…може би най-много прекрасни песни в твоето творчество има написани за теб от него.

С него се запознахме още докато записвахме с триото в радиото, а той работеше там в студиото. Не помня всъщност кога ми предложи за първи път да изпея негова песен, дали не беше първо „Един дълъг път”, това беше и една от първите му песни в радиото. Впоследствие „Далечна песен” стана през 73-а година – първо Мелодия на месеца, после и Мелодия на годината. И така последваха много красиви песни на Найден – „Далечни дни”, „Моето мъжко момиче”…

Текстът на този вечен шлагер е на поета Недялко Йорданов. Какво е значението на поезията за успеха на една песен?

Това е най-важното нещо. Музиката също е много важна – да ти допадне, да усетиш, че мелодичната линия е твоето амплоа, че тя живее в теб, но ако текстът не е хубав и не можеш да предадеш искрено тези думи, нищо няма да стане. Това са трите съставки – музика, текст и не на последно място аранжимент. Защото да аранжираш добре и подходящо една песен е голямо изкуство. А Найден освен прекрасни песни правеше и прекрасни аранжименти.

С кои други големи български композитори си работила?

С Наско Косев много съм работила, много шлагери имаме с него, с Морис Аладжем, с Александър Йосифов имахме по онова време песни по стихове на Павел Матев, с Кристиан Бояджиев, Сашо Бръзицов… с едни от най-добрите композитори за времето си. Единствено може би не съм изпяла песен на Тончо Русев и не защото не съм искала, но така се стекоха обстоятелствата. Преди години той ме покани да ми представи една своя песен, а аз не исках да му откажа, но си представях друг вид песен – някак по-широка, по-разгъната, каквито пееше Лили тогава. Очаквах такава песен и честно му казах: „Тончо, много е хубава песента, но ми се искаше да е различна.” И оттогава, та до ден-днешен Тончо не ми е написал друга песен, казваше ми: „Аз теб не мога да те уцеля.”

Никога не е късно. Макар че ти сега предпочиташ като че ли да работиш с млади автори.

Винаги съм се опитвала да подавам ръка на младите хора, на хора, носещи нещо ново със своето творчество. С Милен Македонски например сега направихме много хубави песни, последните ми хитове, които са изключително красиви. Той някак ме усеща или такава му е душевността, но просто си допадаме като музика и изпълнение. Деян Неделчев също има интересни идеи и ми е писал много приятни песни, Любо Дамянов, разбира се, а от по-старото поколение да не забравя песента „Оставаме” на Борето Карадимчев и песента „С любов”, която Асен Гаргов ми подари.

Коя е знаковата за теб песен?

Две са – „Устрем „ и „С любов”. Сашо (поетът Александър Петров) го е казал толкова хубаво: „Всички мои песни в този мой живот, аз изпях с любов!”

Любовта ли е „тайната” четвърта съставка, за да се превърне една песен в хит, да я запеят хората и да я заобичат?

Да. Разбира се, че всичко е важно – и мелодичната линия, и текстът, и изпълнението, но не вложиш ли сърцето си… без любов не се получава нищо!

Марги, слушам те, гледам те и си мисля – от теб струи толкова завладяващ позитивизъм! Как го постигаш?

А, не знам как. Може би просто съм такъв човек – мисля позитивно.

С какво никога не правиш компромиси в професията си?

Не обичам да правя компромиси в професията си. Изисквам в професията си. Доста съм критична към себе си, а и към хората, с които работя. Музикантите, с които работя, знаят, че моите критерии са високи, винаги изисквам всичко да е перфектно, изрядно. Мразя несериозните хора. Обичам коректните, отговорните хора и мисля, че по отношение на работата ми не би трябвало да има никакви компромиси.

И вероятно публиката го оценява и затова така безспорно те обича. Чувстваш ли се звезда?

Не, не бих казала. Какво значи звезда!? Чувствам се човек, който работи това, което обича, човек, който знае какво иска. Знам, че съм постигнала донякъде някакво добро ниво, и се чувствам обичана от хората. А това е най-важното – да знаеш, че хората те обичат и те ценят.