Мария Лалева: Любов, истина, свобода и Бог са синоними

Мария Лалева е автор на най-чаканата книга в социалните мрежи – „Живот в скалите“. Преди да излезе, цитати от нея обиколиха интернет и още нероденият роман се сдоби с хиляди фенове. Мария е автор също и на две стихосбирки – „Личен архив“ и „Не съм ви ближна“, както и на сценария на българския филм „Дамасцена“.

С безпрецедентен интерес още преди публикуването си и дебют в челното място в класациите за продажби на всички големи книжарници в България вече 4 седмици по ред, „Живот в скалите“ е на национално турне.

След гостуванията си в редица градове в страната и срещи със стотици читатели, Мария Лалева отново ще бъде в София, но този път в компанията на неповторимата Татяна Лолова.

Домакин на „Лолова чете Лалева“ ще бъде новото Кино Култура / Kino Kultura, където на 15 ноември от 19 ч. ще можете да чуете откъси от най-цитираната книга у нас за последните години, както и от двете стихосбирки на Мария Лалева „Личен архив“ и „Не съм ви ближна“, и да вземете дългоочакваните автографи.

Мария, „Живот в скалите“ заживя свой живот, далече преди да я допишеш и издадеш. Как реакцията на публиката към твоите публикации повлия на развитието на романа? Изпълни ли си първоначалната идея, или всичко се обърна с главата надолу? По-добър ли става романът, като отлежи?

Реакцията на хората не повлия върху развитието на романа. По-скоро ме изненада. Аз не очаквах такава лавинообразна вълна от споделяния в интернет на тези кратки диалози и откъси. После стана страшно, защото започна да свисти въпросът „Кога?“ А аз пиша само когато усетя, че мога да пиша, когато усетя, че съм „вътре“ в историята или в героя. По това време снимахме филма „Дамасцена“, монтирахме, пускахме филма по екраните в страната. Беше невъзможно да пиша „Живот в скалите“. Тази книга не можеше да се получи, ако не съм изцяло нейна. Преди години започнах да я пиша по един начин – хронологично като история. После спрях и започнах почти отначало във формата, в която беше отпечатана – всяка отделна глава е отделен герой, който говори от първо лице единствено число. И тогава се отприщи и го дописах на един дъх. За не повече от 40-50 дни. А публикуваните цитати се оказаха нож с две остриета, защото натовариха чисто психологически мен, както и романа със свръхочакване. Имах избор да поема риска да го допиша и да го издам или да се откажа в страха си дали ще отговоря на очакванията за 300 страници на нивото и емоцията, които бях задала с публикуваните откъси. Когато книгите тръгнаха към читателите, не спах две нощи от притеснение за първите реакции на цялото произведение.

Е, нима, според теб, животът е игра на въпроси и отговори?!

Горе-долу… Прибави щипка любов и страст, един хубав морски залез, едно новородено дете, малко звезди и хубаво вино в тая игра и вече знаеш какво е животът.

Горе-долу аз така си представям и рецептата за добрия роман. Какви въпроси задаваш в книгата и какви отговори получи, докато я пишеше?

Големият въпрос е въпросът за границите ни. Границите на страховете ни, на предразсъдъците ни, на суеверията ни, на зоните ни на комфорт, на илюзиите ни, на компромисите ни, на заблудите ни, на лъжите ни. Тези границите ни определят като човеци, като манталитет, като светоусещане, като себеусещане. Границите, които сами си налагаме и рисуваме чрез тях собствената си физиономия. И които имаме избор да взривим, да разширим или да забравим. Или да останем вътре в тях. Много отговори получих за себе си, но на мен отговорите не са ми толкова интересни, колкото въпросите. Да измислиш хубав въпрос е цяло изкуство и се изисква много извървян път навътре в себе си. И много внимателно вгледан в света поглед. И в романа съм написала, че хубавият въпрос съдържа повече от един отговор в себе си.

Защо Созопол, защо край морето, защо в скалите?

Там започна разказът – от една съвсем истинска среща до един каменен зид пред една схлупена къща в Стария град на Созопол, където двама старци пиеха кротко през април в пластмасови чаши. Синът ми тичаше с рапани в ръце и крещеше „Мамоооо, а скалите природа ли са и Бог ли ги е създал?“ Те се разсмяха и го заприказваха. Стана хубав разказ за тази среща. После героите взеха да нахалстват, искаха да говорят още. И започна приказката за скалите, която сега е „Живот в скалите“.

Наистина ли смяташ така – че мъжете са лигльовците на дядо Боже и затова той им изпраща два ангела, майката и любимата? Жената ли е силната фигура в твоята вселена?

Не, не смятам наистина, че са лигльовците на дядо Боже. Ние всички – и мъжете, и жените – сме лигльовци на дядо Боже. Явно сме му слабост, след като прощава всичките ни безумия от векове наред. Жената притежава една сила, мъжът – друга. Толкова е красиво това равновесие между мъжката и женската енергия, между мъжкото и женското начало. В романа изразът „лигльото на дядо Боже“ е на Михаил. А той наистина се чувства привилегирован от факта, че е мъж. В това е голямото очарование на този герой. Аз невинаги съм съгласна с героите си, но те си имат собствено лице и воля и ако искам да са истински, съм длъжна да ги оставя такива, каквито самите те са избрали да бъдат. Ето например Демир. Съвсем не бях и помисляла, че ще умре. Но той вървеше към своята саможертва толкова ясно и непреклонно, че не ми остави избор.

Не само в романа, но и в стиховете ти съм го усетила – изпитваш особено уважение към хората, които могат да си тръгват – от живота, от бившите, от любовите си. Защо това е важно? Не е ли гордостта порок?

Гордостта е порок, но себеуважението и уважението не са. Понякога да си тръгнеш от някого е израз на най-голямото уважение към него и към любовта като жизнен принцип. Не е нужна гордост, за да си тръгнеш. Нужна е мъдрост. И истина. Когато говоря за раздяла и в стиховете, и в романа, казвам само, че това трябва да се случва красиво, с уважение. Най-големите рани в човешките души и съзнание са от грозни раздели. Не помня кой беше казал, че за да познаваш един човек, не е нужно време, а ситуация. Раздялата е ситуацията, която показва най-ясно зрелостта на човека и духовното му ниво.

По-силна ли е любовта от смъртта?

Да. Вярвам в това. И не вярвам в смъртта.

А кое е по-силно от любовта?

Любов, истина, свобода и Бог (или вселена, или мироздание, както и да го наречем) са синоними. Любовта е вселенски принцип. И според мен върховният. Ние бъркаме „любовна връзка между двама“ с любов. В романа една от героините казва, че съществуват връзки без любов, но има и любов без връзка. Любовта си има нейни закони и воля. Ние, човеците, сме безсилни и когато тя дойде при нас, и когато си отиде. Но е изцяло наш изборът как ще я приемем, изживеем и изпратим. И къде ще я поставим в скалата на личните ни ценности и в житейските ни избори.

В книгата ти има тежки избори, но има и воля свише. Доколко човекът е свободен да управлява живота си и кога съдбата е непреодолима?

Човекът има много повече свобода на избор, отколкото дори смее да мечтае. Но доколкото е „социално животно“, ограниченията на системата, националността, религиите, възпитанието поставят неизбежни ограничения и в изборите му с наложените критерии за добро и лошо, за правилно и неправилно, за грешно и свято. И които той е приел за свои, с които се отъждествява. Волята свише е всъщност волята на душата. Тя повелява едно, но много често разумът с всичките му модели и стереотипи влизат в конфликт с нея. Душата има хиляди начини да даде знак на човека, че се е отклонил от избора си, но понякога на нас – хората, ни е по-удобно да сме слепи и глухи. Това е доста дълга и спорна тема. В случая говоря в хипотезата, че човек се състои от тяло, разум и душа. Доколкото нещо може да се нарече непреодолимо в контекста на това триединство в човека, то е именно волята на душата. Която почти всички религии определят като част от Бога или произлязла от него. Въпросът е вечен като света – къде свършва неговата воля и започва човешката. И колко свобода има човека в границите на божията воля.

След две стихосбирки, сценарий и роман – сега какво следва?

Първо, турне с книгата в цялата страна. Дължа на всички, които чакаха романа търпеливо, моето уважение към обичта, с която ме даряват всеки ден. След това предстои издаването на третата стихосбирка „Благословете Юда“, по която ще започнем работа с редактора Маргарита Петкова през декември- януари догодина. Предстои да преработя сценария за новия ни проект с работно заглавие „Бездомните“, който написах тази година и по който вече работим усилено. Надявам се да започнем снимки през лятото. Този път отложихме филма заради „Живот в скалите“. Предстои да напишем и  сценарий по „Живот в скалите“ догодина. И да започнем да търсим финансиране. Имам още едно предложение за биографична книга, но засега е тайна. Дано ми стигнат силите и времето за всички тези проекти.