„Новата стихосбирка на Мария Лалева „Благословете Юда” предварително е обречена на успех. За тези, които живеят със стиховете й от „Личен архив” и „Не съм ви ближна”, е единствено нетърпението да прочетат продължението на извечните теми, които Мария интерпретира по своя темпераментен и нетрадиционен начин, далеч от плачливите напъни и декларативни недомислици, извън общоприетите тълкувания на света около нас в неговата библейска предначертаност и ежедневните възторзи и падения“. Това казва Маргарита Петкова, поетеса и редактор на новата стихосбирка.
А дебютният роман на Мария Лалева „Живот в скалите“ бързо се превърна в бестселър, завоюва първото място в редица престижни класации и е най-продаваният роман на „Хеликон“ не само за 2018-а, но и днес – над 20 седмици оглавява първото място.
Само няколко месеца след романа ти „Живот в скалите“ се появи третата ти стихосбирка „Благословете Юда“. Защо благослови Юда?
Защото да благословиш предателя е единственият начин да освободиш себе си от раната, която ти е нанесъл. Да благословиш е повече от акта на прошката. „Благославям“ означава „изпращам ти добри думи, добри мисли, светлина и красота.“ Това е онази вътрешна крачка, с която се самонадскачаме и растем в духовен смисъл. Да мразиш, злословиш, съдиш и нагрубяваш е по-ниската вибрация. Аз вярвам, че човекът е способен да я надскочи съвсем осъзнато.
Коя емоция вадиш от себе си с писането на поезия?
Емоцията и при поезията, и при прозата е една и съща. Различни са изразните средства. Една и съща емоция или идея може да се превърне в стихотворение или в текст в проза. Зависи дали си „чул“ ритъма, мелодията. Ако първо се появи ритъмът, тогава се появява поезия. Поне при мен е така. Поезията е по-близо до музиката. А музиката е универсалният език на емоциите.
Как се случват стиховете? Например усещаш ли връзка с „канала“, божественото в себе си, или е друг тип вдъхновение?
Няма правило. Понякога „чуваш“ първите редове, понякога – финала на стихотворението. Понякога са само две-три думи. Все едно „се закачаш“ на някаква вълна. Много често просто записвам това, което ми е дошло в ума и не мога да продължа. И го довършвам след време. Но има и такива стихотворения, които написвам от начало до край. После ги редактирам. Или не пипам повече. Всяко стихотворение си има негова си история на раждане и живот.
Коя според теб е най-мощната движеща сила на човека?
Любовта.
Поезия, проза или сценарии? Кое е „най-твое“ и защо?
Всяко от тях е „мое“. То е като децата. Всяко от тях е различно и уникално, но във всяко от тях си ти. С цялата обич и отговорност, на които си способен.
„Живот в скалите“ се превърна в абсолютна сензация – месеци наред бе най-продаваната книга въобще в „Хеликон“ и все още е в първите позиции. Очакваше ли го? Как си го обясняваш? Какви отзиви получаваш от читателите си?
Знаехме, че ще има интерес, но не предполагахме, че ще се превърне в такава лавина. Единственото логично обяснение, което имам, е, че живеем в тежък дефицит на емоции и честност. Че нормалните човешки болки и въпроси са изтикани в ъгъла на ежедневието ни, че е ужасно неактуално да говорим и пишем за нормални човешки емоции. Сложни ментални конструкции, задължителна конфликтност, катарзиси, претенциозност, маниерност, недокосваща читателя „елитарност“… Да си емоционален като че ли стана белег за незрялост и глупост. А „Живот в скалите“ казва на читателя: „Ти, който четеш това, си прекрасен. С всичките ти колебания и грешки, с твоята човешка нормалност и ограниченията на човешкото ти съществуване. Прекрасно е, че те има, че имаш чувства и емоции, че си задаваш въпроси, че си отговаряш, че имаш смелост да се променяш. Ти си важен, твоят живот е важен. Нещата в този живот не са толкова сложни, те са твой избор и само от това с колко любов правиш изборите си, зависи какъв ще бъдеш.“ Всеки от нас има нуждата и правото да знае, че е важен и красив, значим. „Живот в скалите“ дава точно това усещане за значимост на всеки, който го е чел. Това не е книга, която да четеш с разума и егото, тя се чете с душата. Защото така е писана.
А как ти влияе критиката? Следиш ли я? Замисляш ли се върху нея? Забелязах, че всяка тема за „Живот в скалите“ в най-голямата читателска група във Фейсбук „Какво четеш“ се превръща в спор между почитатели, критици, а и обичайните хейтъри.
Не се стремя да чета на всяка цена всичко негативно. Само ако ми попадне. Никога не забравям, че времето ни на тази земя е ограничено. И единствено от нас зависи с какво ще го запълним и как ще го изживеем. Аз съм направила избора да запълня времето си с любов и добро. Ако трябва да прекарам десет минути да чета некрасиви, злостни, иронични или изпълнени със завист думи, без значение дали са по мой адрес или по адрес на някого другиго, предпочитам да посветя точно тези десет минути на поезията на млад автор, на няколко страници от нова книга, на приятел, на детето си. А защо някой е посветил времето си да пише некрасиви неща, не е въпрос към мен самата. Това е неговият избор за него самия. Отдавна съм се отказала да съдя изборите на другите. Достатъчно е да съм наясно със собствените си избори.
Има хиляди начини да изразиш позиция и мнение за каквото и да било. Ако избереш форма, която почива на уважение, добронамереност, обективност, то със сигурност ще бъдеш чут и разбран.
Да се самовъзкачиш на един пиедестал и оттам да се провикваш кой е първа, кой втора, кой трета категория, ми напомня ситуацията с Хитлер и влаковите композиции с евреи към Бухенвалд и Аушвиц. Алегорично казано.
Ако понякога ми става истински мъчно, е, когато в някои „критически“ текстове се обижда читателят. Откровено и недвусмислено. Недопустимо е, ако имаш претенциите да притежаваш класа.
Миналата есен ни каза, че предстои сценарий по „Живот в скалите“. Да очакваме ли филм?
Съвсем в началото сме. Много внимателно трябва да се подходи към екранизацията на тази книга, за да не загуби емоционалността си. И същевременно да има достатъчно действие и ритъм във вид на филм. Но се надявам да има филм. Кога – и аз не знам.
Иска ми се да ти задам няколко въпроса за четенето. Какво четеш в момента?
В момента чета „Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира“ на Явор Милушев. Чета я бавно и внимателно. И с удоволствие установявам, че когато човек е мислещ и дълбок, това попива във всяка дума и изречение. И те „заразява“.
Коя е любимата ти детска книга?
„Пипи Дългото чорапче“. Макар че това не е съвсем детска книга.
Коя книга те кара да се заливаш от смях?
Колкото и да е банално – Уудхаус с неговия Джийвс наистина ме е карал да се смея с часове.
А коя те разплаква?
„Осъдени души“ на Димитър Димов е първата книга, която ме разплака.
Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ти хареса, а въобще не ти е допаднала?
Така и години наред не успях да довърша „Ана Каренина“. Но това май не е много хубаво да го казвам. ?
Коя е книгата, която би искала ти да си написала?
„Сто години самота“ на Маркес, „Кланица 5“ и „Котешка люлка“ на Вонегът.
Коя е героинята, с която най-много си приличате?
С Пипи Дългото чорапче.
Имаш ли любими съвременни български автори и книги? Кои са те?
Най-вече съвременни български поети. Маргарита Петкова, Камелия Кондова, Ивайло Балабанов, младият и много талантлив Мартин Спасов. Елин Рахнев със „Зелда“ буквално ми взриви сърцето.
0 Коментара