Излезе „Пасиансът на архангелите“ (изд. Книгомания), новият роман на Мария Лалева, най-продавания български автор в последните три години.
„Пасиансът на архангелите“ разказва за семейство, въвлечено в поредица от конфликти, тайни, обрати, мистерии и суеверия. „Човешкият свят, разделен на черно и светло, ад и рай, лъжа и истина, его и душа се разкрива чрез история, наситена с предизвикателства и болка“, споделя Мария Лалева.
Главната героиня Юстина минава през множество изпитания, срещи и раздели, преди да създаде семейство и да осинови две момичета. Съдбата ѝ е отредила дарбата да разгадава стъпките на човека, редейки пасианс с тесте старинни странни карти, и да разкрива отклоненията на хората от предначертания план на душите им. Животът я сблъсква с рождената майка на двете ѝ осиновени дъщери, на която тя разкрива тайните си, преди да умре. Конфликтът между двете сестри, оплетени в любовен триъгълник, и съдбата на извънбрачното дете, родено от забранена любов, са в основата на тежки избори и сериозна вътрешна трансформация на останалите герои. Огромна роля в историята изиграва изхвърленото на улицата куче, което не просто спасява живота на един от главните герои, но и го провокира да открие истинските ценности в живота.
Снимки Никола Дечков, стил Стоян Апостолов
Името на Мария Лалева е известно в съвременната българска литература още с излизането на стихосбирките „Личен архив“ (2013) и „Не съм ви ближна“ (2016), които претърпяват няколко преиздания през годините. Но истинска популярност и любов от страна на многобройните почитатели й донася романът „Живот в скалите“. Макар да излиза през октомври 2018 г., само за три месеца се превръща в бестселър на годината според класацията на престижната верига книжарници „Хеликон“. До днес (150 седмици) „Живот в скалите“ е продаден в тираж над 120 000 екземпляра и продължава да е в класациите за най-продавани книги, като оглавява: Топ 100 на „Хеликон“ за най-продавана книга 2019, Топ 50 на „Хеликон“ за най-продаван български автор за 2019 и 2020 и най-продавана книга на десетилетието според класацията на „Хеликон“ и единствен български автор в топ 10.
Защо пишеш?
Не знам… Това е честният отговор на този въпрос. Като любов е. Не знаеш защо обичаш някого или нещо, но с цялото си същество знаеш, че обичаш. Същото е и с писането. То е вътре в теб и иска да се прояви, да има форма, да се напълни със смисъл, да си зададе ритъм, мелодия, да си нарисува лице. Да има живот – негов, личен… Пиша само когато съм „чула“ думите, „видяла“ съм картината“ и съм й доловила „музиката“. Ако нещо от тези неща липсва у мен, не пиша, защото ще липсва и в написаното. А тогава нито аз като автор ще съм цяла, нито написаното ще е цяло и завършено. Когато пишеш, най-важното е да знаеш кога да замълчиш и да не пишеш.
Как избираш героите?
Когато усетя, че могат да ме надскочат като автор, да излязат извън рамките, които човекът в мен неминуемо ще им зададе. Дали ще е реален прототип или съвършено измислен герой, важното е да почувствам, че с него можем да водим диалог, да се скараме, да се обичаме, да се нагрубим, да си простим, нещо да научим един от друг. Героите са като любимите хора в реалния живот – нужна е свобода на общуване помежду ви и огромно доверие. И най-вече много, много честност.
А сюжетите?
Сюжетите са рамката на картината, дължината не лентата, цветът върху четката. Сюжетът дава нюансите, ограниченията, тоналността, но човекът е центърът. Поне за мен е невъзможно да съществува друг център. Понякога се налага да влезеш грубо в сюжета, да го разпарцальосаш, да го свиеш, ако е нужно, да го обереш, но да е по мярката на героя, на образа. Героят си вика сюжета, не обратното. Поне при мен е така.
Как се променяш като писател?
Аз не се възприемам като писател. Променям се като всеки жив човек. Разширявам се, свивам се, пропадам, издигам се, спирам, сменям темпото, минавам от мажор в минор, от черно-бяло в цветно. И доколкото си позволявам да пиша, дотолкова промяна на човека в мен се проявява и в думите ми. Това му е най-хубавото на този свят – промяната.
Наблюдавайки живота около себе си, какво днес те вълнува?
Разделението. Сякаш живеем в едно сито, което съдбата неуморно и доста силно люлее без намек за пауза и нямаме никакво време за осмисляне – хора и неща пропадат и изчезват от реалността ни, разкриват се и се приближават други хора и неща, които досега не си забелязвал. Вярвам, че на енергийно, духовно ниво наистина живеем в разделно време. И нашата задача сега е да не се вкопчваме в нещата, които Вселената отделя от нас, за да не ни завлекат през дупките на ситото. В „Пасиансът на архангелите“ съм написала: „Вселената те познава по-добре от теб самия.“ и навярно по-добре от теб знае какво и кого да премахне от пътя ти, с кого да те срещне, къде да те отведе, за да изпълниш мисията на душата си. Живеем във времена на раздели. Обикновено на раздяла най-ярко изгряват истините, най-безпощадно падат маските и най-необратимо свършват илюзиите. И в това има огромна доза свобода и красота.
Играеш ли карти?
Лукановата и Виденовата зима ме свариха студентка в сесии. Режим на ток, купонна система и други „екстри“ на прехода. На свещи доста карти играехме, докато чакаме токът да дойде, за да четем за изпит. Тъмно-романтично и хазартно се очертава в спомените ми началото на безкрайния преход към „светлото“ бъдеще.
Как ти хрумна структурата на новия ти роман?
Отзад-напред. Първо започнах да пиша „Песове“ – роман за кучешкия поглед към човешкия живот. После се появиха няколко съвсем истински истории, които ме плениха и вплетох написаното до този момент с историите на Юстина, игуменката и двете дъщери. Цялата тази сага се разлисти като пролетно дърво и „старите“ образи си търсеха техния човек измежду новите. Аз само ги следях и разказвах. Появиха се неочаквани за мен герои, които си искаха мястото – черната врачка Босила е такъв образ. Тя толкова много искаше да си тръгне от тази земя опростена и светла, че не ми остави друг избор, освен да й дам като автор това право. Героите си следваха пътя, а романът – тях.
При скалите все още намираш своето вдъхновение, защо?
Защото все още ги чувам. И защото те са единственият храм, който аз познавам.
Кога един писател има необходимост да се включи в обществените движения?
Не правя разлика между писател и човек, гражданин, в контекста на този въпрос. В обществено движение или в политическия живот човек би трябвало да се включва, когато осъзнае и усети, че е достигнал до ред, яснота и хармония, до равновесие, справедливост и честност вътре в себе си, че да отдаде тези неща и извън себе си в името на съграждането на общ ред и правила, които да почиват на баланс, истина и хармония. Мисля, че не само у нас, а и по света, локомотивът, който тегли вагоните с мераклии към обществена дейност и политика, е претъпкан с его, липса на вътрешна яснота и равновесие, измамната илюзия за превъзходство над останалите поради ерудиция и образование, алчност. Светът има нужда от духовност и опростяване, от любов и усещане за единение. Не виждам в абсолютно нито един кандидат за политически пост у нас подобни стремежи и качества. Усещането ми е за сюжет в психиатрията с криминално-задкулисни елементи и прекалено отворен и неясен финал.
Ти си човек с остро чувство за справедливост, какво те гневи днес?
Няма да се уморя да повтарям, че гневът е черна територия, че в гнева има твърде малко истина и абсолютно никаква любов. Поради тези причини бягам от емоциите, свързани с гняв, защото те са токсични и отравят първо този, който им се поддаде. Човешко е да се бунтуваш, да разбиваш стените на затвора, да воюваш за справедливост и истина, но нека първо го направим тихо вътре в себе си и да се победим собствените си ограничения и предразсъдъци, собствените си страхове и високо самомнение, собствените си кусури. След това гневът навън ще се трансформира в спокоен диалог за пътя, не в гняв, който ще руши безогледно. Липсата на вътрешен диалог е голямата причини за гневния ни крясък към света извън нас.
В какво намираш спокойствие?
Първо в себе си. И се научих да си помагам сама, когато усетя, че махалото на емоциите ми се е залюляло в крайности. Самотата е балсам за душата и ума. Хората се страхуват от нея, но аз вярвам, че единственият път към себеосъзнаване и лечение, към равновесие, е самотата. И тишината, която тя дава, за да чуеш себе си. Другите хора, па било то и най-обичаните, и шумът на света ги имаш всекидневно и в унищожителни дози. Безмилостно унищожителни.
С какво новия ти роман “Пасиансът на архангелите” ще бъде провокативен за читателите?
С това, че Мария Лалева, която написа „Живот в скалите“, е много по-различна от Мария Лалева, която написа „Пасиансът на архангелите“. Новият роман е по-меката, по-кадифената книга. Поне за мен. Раната пишеше „Живот в скалите“, а смирението и любовта – „Пасиансът на архангелите“.
Кога един писател замлъква?
Когато не усеща с всяка клетка на тялото, разума и душата си истината в думите си. Тогава е длъжен да мълчи.
0 Коментара