Тя е извървяла невероятния път от махаличките на село Чепино до столицата на Бавария. От сърцата на селските дечица в затънтения край на България до душите и сърцата на германските деца в сърцето на Европа. Тя е художничката Мила Милчева. Родена е на 1 май 1930 г. в Кюстендил.
Пътят до сбъдването на мечтата й е труден. И започва още от младежките й години. Въпреки изключителните й резултати на приемните изпити в Художествената академия в София, няколко пъти я отхвърлят по политически причини – баща й, подполковник Спас Милчев, герой от три войни и носител на ордени за храброст, е осъден в един от скалъпените процеси на т.нар. „Народен съд” и екзекутиран. Цялото му имущество е конфискувано, а близките му остават без средства за съществуване, като ги преследват и унижават години наред. Неговият недовършен портрет, представен във възпоменателната изложба в България, е една от последните творби на художничката.
През 1954 г. все пак я приемат в Академията. Но независимо, че е първенец на випуска,
не й дават стипендия и често се налага да гладува.
Въпреки че все още е само студентка, понякога й възлагат да прави портрети с туш към някои вестници. Още тогава има признанието на отлична портретистка.
С разгрома на Унгарската революция през 1956 г. в България започват репресии към заподозрените като „врагове на народа” – от висшите учебни заведения по списъци са изключени всички „неблагонадеждни”, включително и Мила. На една изложба се сблъсква със самия Вълко Червенков, тогавашния министър на просветата и културата и въпреки охраната успява да му разкаже историята си. След няколко дни студентските й права са възстановени.
Обикновено дипломантите от специалността „Керамика” подготвят съдове, сервизи или малки пана. Мила я привличат монументалните размери. Предлага на ръководителите си да подготви внушителна няколкометрова на височина композиция от четири фигури. Изрисувани са с цветни глазури върху керамични тухлички, които трябва да се изпекат в специална пещ. Професорите са ужасени от сложния проект, но склоняват да го осъществи на собствен риск, като за защитата на дипломната си работа трябва да приготви и копие в многократно намален мащаб. След големи перипетии дипломната работа „Предачки” е готова.
Изпитната комисия е изумена – „Отличен с похвала”.
За кратко Мила е назначена за главен художник в предприятието „Културен отдих и художествена украса” към Столичната община. Одобрява различни художествени проекти. Създава свои етнографски модели на кукли в национални носии, които един ден ще красят витрините на нейни изложби в чужбина.
Мила има големи проекти, но на всяка крачка се сблъсква с ограниченията на политическата дискриминация. Затова тя се вслушва в препоръките на своя преподавател по стенопис проф. Гочо Богданов: „Ако искаш да правиш свободно изкуство, отиди на Запад.”
След многократни опити й разрешават да посети свои роднини в Белград. Заема югославския паспорт на своя братовчедка, с която малко си приличат, качва се във влака за Триест и тръгва да пресича границата с фалшива самоличност. Ако я разкрият – депортация и затвор. Но чудото става – пропускат я да мине.
И така Мила прегръща емигрантската съдба.
С помощта на роднини в Италия, дегизирана и отново с чужди документи, пресича нелегално границите с Австрия и Германия, за да се установи в лагера за емигранти в Цюрендорф край Нюрнберг. Подава молба за политическо убежище.
Един ден Мила получава разрешение да се разходи из градчета. Грабва блокчето и прави скици, когато към нея се доближава един мъж с фотоапарат: „Госпожице, ще ми продадете ли вашите творби?” „Не. Ще ви ги подаря” – отвръща тя. На другия ден в местния вестник се появява снимка на чуждестранната художничка и нейните скици. Накратко се разказва и историята й. Скоро получава и разрешение за пребиваване. И то в Мюнхен.
Щастието я спохожда в лицето на възрастния германски художник Франц Хаубер, или Папс, както го нарича тя през целия си живот, който в най-тежките дни й предоставя подслон и я окуражава да следва избрания път в изкуството. През 1971 г. тя прави първата си самостоятелна изложба в Ербах и постепенно се налага като отличен портретист (особено на детски портрети). През 1974 г. се явява пред главния архитект на Мюнхен, на когото представя свои монументални работи от България и заявка за участие в голям конкурс на общината за стенописна украса на новооткрито модерно училище в града. Той й обяснява, че няма почти никакви шансове, защото в конкурса участват най-добрите художници. Но…с единодушно решение на журито конкурсът печели доскорошната емигрантка от България, която сама разкрасява огромните стени и халета на училището, наречено от пресата като „удивително за виждане” и обявено след 25 години за най-красивото в цяла Бавария.
На 14 февруари 1975 г. на специално издигната трибуна в мюнхенския квартал Кифергартен, редом до министъра на културата на провинция Бавария, стои българската художничка Мила Милчева. Извършва се освещаване на местното начално училище. На самия ръб на едно от паната, далече от очите на непосветените, се чете
скромно посвещение: На татко!
Тя си спомня времето, когато между поредните кандидатствания за академията, трябва да набира трудов стаж и добра „работническа” характеристика, но за детето на убития офицер няма място за работа в родния град. Може да отиде само там, където не иска никой друг, поради тежките условия. И тя става нередовна учителка на слети класове (от I до IV отделение) в радомирското село Чепино, където няма електричество, трябва да се спи на сламеник и да се ходи пеша с километри до най-близката гара. Но и там живеят мили хора, има будни деца, които жадно попиват всичко, на което ги учи даскалицата. А тя се подготвя за всеки урок през нощта, на газена лампа, като се отоплява със старо пушещо кюмбе. Добрите резултати от работата й се разчуват и тук идва инспектор от дирекция „Просвета” да се увери как се изявява младата учителка. Удивен от видяното, той възкликва: „Честита е тази майка, която ви е родила”. А момичето, докато се мъчи да рисува с премръзналите си ръце, отправя молитвата си: „Господи, помогни ми да вляза в Художествената академия и да стана истинска художничка.”
От 1978 г. до края на живота си Мила Милчева прави блестяща преподавателска кариера във Фолксхохшуле (Свободен университет) към мюнхенската община като доцентка по живопис, стенопис, рисуване и портрет.
Родената в България художничка прави впечатление на чуждестранната публика със силното си чувство за подбрана цветна композиция, повлияно от народното изкуство в нейната родина. В картините й сякаш са се съюзили повеите на античността, обогатени с тракийското, римското и византийското наследство.
Ярка изява на стила й са изложените на общогерманските общи художествени изложби през 1989 г. и 1990 г. „Кунст-89” и „Кунст-90” в известната мюнхенска галерия „Хауз дер Кунст” картини Das Mädchen mit den goldenen Augen („Момичето със златните очи”) и Mila mit Messlate („Мила с латата за измерване”). С новаторския си дух и изящна изработка те предизвикват фурор, като критиката ги определя като „монументална портретна живопис”. Магическите очи в тези портрети сякаш проникват дълбоко в душата и те карат да правиш своя житейска равносметка.
Възпоменателната изложба на Мила Милчева (1930-2014) може да бъде видяна до 8 декември в Towers Gallery. Официалното откриване е на 19 ноември от 19 часа.
0 Коментара