Запознах се с Милен Русков през есента на 2010 г., когато моят приятел Влади, човек с безупречен литературен вкус, почти насила ми набута в ръцете „Джобна енциклопедия на мистериите“ с думите: „Чети! Това е новият български класик“. Признавам си, че имам …хмм… особено отношение към съвременната българска проза и подобни суперлативи изобщо не ми влияят. Но ми беше все още лятно и взех, че я прочетох. И не само я прочетох, ами и много ми хареса. Толкова, че се съгласих веднага с Влади, че в този писател наистина има нещо специално. И това не са само хубавите му очи.
Истинската ми среща с Милен Русков беше три години по-късно, когато взе в Русе литературната награда „Елиас Канети“ за „Възвишение“. Няма да ви изненадам, като кажа, че отдавна бях „изгълтала“ „Възвишение“ и бях проглушила ушите на всичките си приятели, че е задължителна книга за всяка уважаваща се домашна библиотека. Тогава разбрах, че наградите са важни за него дотолкова, доколкото помагат на книгата да стигне до читателите си.
Новият му роман „Чамкория“ няма нужда от награди, за да привлече внимание. Въпреки внушителните над 600 страници, тя е от онези книги, които не можеш да оставиш, въпреки че е станало среднощ. Историята, разказана от шофьора Слави Желязков, (простете клишето) буквално ни потапя в двайсетте години на XX век: наред с битовизмите Слави ни разказва и за важни политически брожения и атентати. Ще оставя на критиците да правят литературни анализи, а на вас предлагам едно блиц интервю с автора, който обикаля страната и се среща с читатели. Нещо, на което много държи.
Сред моите приятели май няма човек, който да не е чел „Възвишение“. Книгата, харесвана или не, стана сякаш задължителна за семейните библиотеки. Струва ми се, че „Чамкория“ ще я надмине. Мислите ли за това, кой ще ви чете, когато започвате да работите по нов роман?
Не. Мисля само за това как да напиша книгата по-хубаво. Ако тя е хубава, ще си намери и читатели.
Във времена, когато колегите ви пишат книга за месец, вие отделяте 5 години за един роман, като голяма част от времето е за проучване на епохата. Не е ли голям лукс или прекалена педантичност това? Колко е важен проучвателният период за вас? А редакцията?
Това е необходимо, за да влезете в духа на времето. Опознаването на времето и неговите герои представлява проучвателният период. Той създава атмосферата на книгата ви и по тази причина е и важен. Редакцията също е важна, понеже ви дава възможност да махнете едни неща и да прибавите други, т.е. да погледнете на написаното от вас с по-късен ум, който в повечето случаи е по-добър.
Всичките ви романи са исторически. Защо? Не ви ли харесва съвремието?
Съвременността представлява една много тънка ивица на горния край на историята. Тя е чисто и просто неконкурентоспособна в сравнение с историята, тъй като е много по-малка и съответно по-слаба на сюжети.
Как пишете? Кое е най-трудното в създаването на една книга?
Първо нахвърлям отделни сцени от книгата в реда, в който ми хрумват, без да мисля как ще ги подредя после. Когато сцените станат много – да речем 131 като във „Възвишение” или 225 като в „Чамкория” – ги подреждам, разгръщам и свързвам една с друга. Тази втора част е същинското писане на книгата и е по-сложна от първата, но не е най-трудното нещо в нея. Най-трудното нещо се появява, когато възникне необходимостта да промените плана си, понеже виждате, че предишният не работи добре или е практически невъзможен за осъществяване. При това трябва да запазите общия облик, духа и, доколкото е възможно, структурата на книгата. Това преминаване в нов коловоз е изключително трудно.
„Чамкория“ е най-мащабният ви роман: и като обем, и като съдържание. Според мен е и най-плътният като сюжет, език и герои. Усещате ли се като по-добър разказвач от автора, който написа „Джобна енциклопедия на мистериите“?
Със сигурност. Аз се развих като писател между първата и четвъртата си книга и обогатих уменията си. А и „изправих” някои от възгледите си за литературата.
Как се роди историята в „Чамкория“? Защо решихте да я разкажете през шофьора Славе?
От една стара снимка, която сега е на корицата на книгата. Хрумна ми един монолог на шофьора. Затова и реших да я разкажа през него – просто в главата ми се оформи за няколко дни много ясен образ на героя. А аз по принцип обичам да разказвам чрез героя си, а не от трето лице.
Срещате се с читатели в цялата страна. Колко важни са тези срещи за вас?
Много са важни. Първо, защото ме срещат с добронамерени, обичащи книгите ми хора. Второ, защото ми дават възможност „да вкарам в оборот”, тъй да се каже, книгата си в съответния град. Срещите ми с тамошната публика печелят повече читатели на книгата и по този начин й помагат, ако е добра, да започне да се разпространява чрез препоръките от уста на уста, което е най-добрият вид реклама.
Казват, че сте чепат характер. Самият вие се определяте в едно интервю като „малко писател, малко разбойник, малко революционер“. Кое надделява?
Това определение е шега. Аз съм преди всичко писател.
Четете ли съвременни български автори? Важно ли е за вас и да четете, освен да пишете?
Чета. От съвременните български писатели харесвам най-много Радослав Парушев и Алек Попов, понеже имат чудесно чувство за хумор, а и усет за трагизма на човешкото положение. И двамата са всъщност трагикомични писатели, а това е естетиката, която ми е най-близка. И естествено, че за мен е важно да чета. Книгите са моя духовна храна, както се казва. Ако не четях книги, нямаше да знам какво да правя с голяма част от времето си. А и аз чета по малко по-различен начин от останалите хора и постоянно „научавам трикове”, тъй да се каже, от другите писатели. Чета с чисто професионален интерес. За мен четенето е малко или повече упражнение в майсториите на занаята. Това впрочем не е непременно най-добрият начин на четене. Той поддържа най-будно вниманието и интереса ви, но едва ли е най-приятният.
Май не съм срещала ваши политически коментари по актуални политически теми. Съвременната политика не ви ли е интересна?
Не я коментирам напълно умишлено. Аз съм български писател, а не партиен. Освен това не смятам, че политическата ситуация е кой знае колко важна за живота на отделния човек. Най-важното нещо в живота на човека е той самият. Ако не можете да оползотворите това най-важно нещо, напразно ще се надявате политическата конюнктура някога да ви реши проблемите. Никоя партия няма да ви направи щастлив, успешен и добър човек. Няма да ви направи градивен. Само вие самият и божията помощ могат да ви направят такъв.
Как си почива един писател?
Като чете за удоволствие, пътува и се среща с приятелите си. Поне моят начин е такъв. Предполагам, че е от най-широко разпространените.
Работите ли по друга книга? Какво предстои?
Още не. Ще започна да мисля за следващата си книга след една година. Тогава ще мога и да ви кажа какво предстои. Все още не знам. Сега искам – а това в известен смисъл е и нужно творчески – да си почина и да освободя съзнанието си от последната си книга.
0 Коментара