Милена Йоич: Винаги съм търсила силните и интелигентни мъже

Милена Йоич е родена в София, завършила е Висшето училище за изкуства и художествени професии в Париж, където живее и работи 20 години. Има многобройни изложби във френската столица. Излагала е произведенията си в Лувъра, Айфеловата кула, в парижкото кметство. Има самостоятелни изяви, както и участия в общи изложби в САЩ, Русия, Япония, Испания, Австрия, Германия, Швеция, Норвегия, Латинска Америка, Италия и др. Творбите й могат да бъдат видени в частни колекции по цял свят. Преди 2 г. нейната картина „Алтер его“ стана собственост на единствения в света Музей на жените в изкуството във Вашингтон. Работила е като сценограф за Софийската опера и повечето софийски театри. 

Г-жо Йоич, как ваша картина попадна в колекцията на единствения по рода си в света Национален музей на жените в изкуството във Вашингтон?

След откриването на изложбата ми в галерия „Мисия“ на МНвР, министерството откупи картината „Алтер его“. А външният ни министър (тогава Кристиян Вигенин) заедно с посланика на България в САЩ Елена Поптодорова я дариха на този световноизвестен музей, където е редом с творбите на Фрида Кало, Камий Клодел, ренесансовата художничка Артенизия Джентилевски… Струва ми се, че това никак не е случайно – така се е случвало в живота ми, че съм срещала много големи жени в изкуството – художнички, писателки, поетеси, изкуствоведи.

А случайно ли голяма част от живота ви е свързана с Франция?

Впрочем и у нас животът ми беше свързан с френския език. Учила съм го още в детството си. Имам много спомени от преподавателката ни по френски, която наричахме Танти. Беше завършила колеж в Цариград и ни учеше (мен, известната днес познавачка на скандинавската литература Вера Ганчева и сестра й Васа Ганчева) не само на езика, но и на историята и културата на страната, а и на обноски. А ние все забравяхме да си извадим лъжичката от чашата с чая… По-късно беше някак естествено да ида да уча живопис в Париж. Това беше неотменната ми мечта в Художествената гимназия в София. Цяла група от гимназията избрахме в различни години този път – и Никола Манев, и Лъчезар Ошавков, и Николай Панайотов.

Имате два френски периода – университетският и после, след 90-те. Кой от двата смятате за по-значим?

Различно е, макар че през студентските ми години срещнах една от най-важните личности в живота си – голямата изкуствоведка Дора Валие. За някои тя е просто сестрата на Петър Увалиев. И днес в България, когато се чества стогодишнината на Петър Увалиев, тя остава в неговата сянка. Дано за нейната стогодишнина преоткрием голямата й роля за българската култура, макар и тя като него да е живяла извън България. Дора Валие беше човек на света. И уви, само специалистите знаят, че тя е автор на една от най-известните студии за Митничаря Русо – художник, ценен особено много от Пикасо. Тя е сред важните имена в бурния културен живот на Париж и Франция в следвоенните години, а у нас е ценена много от изкуствоведката Аксиния Джурова. Мнението на Дора Валие за различните културни събития и имена поставям за себе си на най-високо място – така, както приемам оценките на самата Аксиния. Имала съм късмета да ги познавам и двете – обединява ги дълбокото им познание за изкуството и това, че всяка по свой начин оставя своя следа в него. Дора беше и човекът, отворил ми вратата към галеристите на Париж.

С какви други значими личности се пресече пътят ви на художник?

Изкуството ти позволява да срещнеш хората, които винаги си мечтал да срещнеш. На вечеря с художници и писатели се запознах с Франсоаз Саган – детето-чудо на френската литература на 60-те, изгряла с „Добър ден,тъга“, ненавършила още 18. Тя беше повече от щедър човек. Не всички знаят, че след огромния й успех на световния книжен пазар баща й дава съвет: Профукай всичко! За да отреагира на огромния стрес от неочаквания успех. При една от нашите срещи по-късно й преведох на френски стиха на моята приятелка – поетесата Миряна Башева:

На различни неща се учех
под чина ми мадам Саган.
Бях ви малко, но вярно куче
не подсвирнахте досега.

Някак поезията на Миряна и днес свързвам със стила на Саган. На същата вечеря беше и Марчело Мастрояни. Той беше пристигнал в апартамента си в Париж за изложбата на дъщеря си Барбара. Не само изкуството, но и самият град те среща с големи имена и таланти. Там се запознах и с голямата балерина Каролин Карлсон, която стана и директор на известния балет в Марсилия. Там срещнах и Изабел Аджани, чиято слава се разрасна, особено след ролята й като Камий  Клодел. За нея художникът Огнян Фунев казваше, че има лице като букетче виолетки…

По време на втория си парижки период обаче сте вече признато и известно у нас име…

Да, имах щастието да работя в години, когато хората на изкуството и литературата у нас общуваха много. Обменяха се идеи, разказваха се впечатления от пътувания, спореше се за нови и модерни тенденции в изкуството. В клубовете на журналистите, писателите, преводачите идваха и лекари, и хора с други професии, за да подишат малко свободния въздух в тази среда. Днес тези култови места за общуване ги няма. А там се раждаха нови идеи. През тези години съм работила с големи имена в културата ни. Тогава Вера Ганчева като шеф на издателство „Народна култура“ издаваше книги, за които се виеха опашки пред книжарниците. По това време се провеждаха знаменитите международни писателски срещи. И можехме да се запознаем на живо със световни имена.

А с кого сте работили като илюстратор и сценограф?

С режисьора Вили Цанков, например, когато ме покани за сценографията на „Италианката в Алжир“ на Росини в Народната опера. Там правих и костюмите на Христина Ангелакова. Щастлива съм да си спомня общите изложби с Веса Василева и Иван Кирков. Самата аз имам портрет, рисуван от голямата художничка Магда Абазова. За мен и днес едно от най-сериозните имена в българската живопис е Иван Вукадинов. Имах шанса да се уча от него на занаят. По различен начин пътищата ми в живота се пресякоха и със звезди като Стоянка Мутафова и моята близка приятелка, певицата Богдана Карадочева.

Всъщност, от детството си вие „живеете в театъра“…

Няма как, винаги гледах майка ми Лили Попиванова от първи балкон. Пък и почти всяка вечер след представление колегите й, звездите на Народния театър, продължаваха да общуват и спорят в хола у нас. Подслушвах боса тези разговори и гледах от другата страна на камината. Така един от най-скъпите ми спомени днес е за разговорите с Апостол Карамитев. Той разговаряше с мен като с равна. Затова са незабравими тези наши изпращания – от вкъщи до тях под кестените на „Руски“ и после обратно до нас… И Париж видях за първи път с две актриси – с майка ми и с Таня Масалитинова. Неслучайно в картините ми има една театралност, която е спомен за този живот. Харесвам жизнеността на тези хора, които си остават деца до края. И днес помня как майка ми и Стоянка танцуваха рок със сина ми Момчил по нощници в хола…

Говорите често за ролята на жените в изкуството. Какво имате предвид?

Според мен не е случайно, че главните колекционери на мои картини са жени. Едната от тях, Клер Маратие, е дъщеря на художника Мишел Кикоин, чиито картини са и във фонда на националната ни галерия. Другата е Дина Герни, създала музея „Майол“. Смятам, че има много потенциал в това да се чува думата  на жените, които се занимават с изкуство, на интелектуалките по света. Те имат своя мисия в този и досега мъжки свят. Ние забравяме да се гордеем с това, че начело на ЮНЕСКО вече толкова години стои такава цялостна, силна и креативна личност като Ирина Бокова. Което не й пречи да си остане женствена. А един от най-живите ми контакти с Франция си остава художничката и българска гражданка Ан дьо Колбер-Христофоров. Имахме общи изложби, надявам се и занапред. Примерът на нейното семейство – със съпруга й, проф.д-р Боян Христофоров, да помагат с подслон в дома си на млади хора, повечето българи, да получат образованието си във Франция, е нещо изключително.

Естествено ли и личният ви живот е свързан с хора на културата?

Имах късмет кръстникът ми да е самият Илия Бешков, кум на родителите ми. В младите години в Париж така тръгна бракът ми с художника Здравко Мавродиев. После в живота ми влязоха хора като писателя Росен Босев и художника Огнян Фунев. Топъл спомен за мен е приятелството на сръбския писател и художник Момо Капор. Всички те бяха ярки личности. Но най-голямата ми любов си остава съпругът ми Хараламби Трайков. Бушо е най-яркият и талантлив човек за мен. Изобщо върви ми на мъже в семейството още от баща ми Момчило Йоич – журналист, преводач, кореспондент на белградския вестник “Политика“ в Ню Йорк и в София, написал книгата „Мирна Америка“ след много интервюта с интересни личности там, вечен дисидент и луда глава, с два пъти издавана присъда – едната смъртна като антифашист. Той всъщност постави висока летва за мен и по-късно винаги търсех силните и интересни мъже. И цял живот се чувствам като дете на трамплин над басейн, което се удря в гърдите и вика: татко, гледай ме…