Никак не е лесно да се пише за поетесата, писателката и есеистката Мирела Иванова – дори и в най-сеизмични исторически, политически и човешки моменти вродената й хармония и харизма успяват някак да облекчат болката от ужаса на битието, когато всеки факт, жест или дума подсказват, че е лудост да се вярва в хепиенд.
Срещите и беседите с Мирела имат катарзисен ефект не заради друго, а именно защото тя е майсторка в улавянето на бурните ветрове за поводите им и в опитомяване на бесовете (каквото и да й струва това). С присъщата й екзистенциална мъдрост, полифонична поезия и остро социален нерв, Мирела Иванова успява да премине внимателно и умно през най-сериозни катаклизми, пропасти, вертикални поезии и дълбинни мълчания, без нито за миг да престане да пише: поезия, проза, публицистика, есеистика, а също и обществено ангажирани текстове за силната й рубрика в DW. Сега тези текстове са събрани в ироничната и мъдра книга „Площад „България” (2016, изд. „Хермес”) – струва си да се прочетат не само като хроника на една обезумяла епоха, но и като добро основание да се проумеят ситуациите и моментите, в които поетесата отказва да мълчи. Защото е добре въоръжена с острите си моливи.
Какво се случва на «Площад България»? Как действащите лица се смесиха с режисьорите и сценаристите на тази стара пиеса? Кои са новите процеси?
Този въпрос няма единен отговор, особено пък сред възцарилата се масова, ожесточена всезнайковщина, всеки от нас има лична версия и най-често тя е според степента на обидата от живота. Промяната ни връхлетя и ни опияни – главозамаяни от свободата и високите си представи за бъдещност, се оказахме съвсем неподготвени за конкретността на предстоящето, или пък го очаквахме извън себе си, като почти идеален общностен проект, в който ще има ценностен порядък и справедлива йерархия в градежа на новото и всеки ще съучаства с най-доброто от себе си.
Май стана съвсем наопаки, едно жестоко българско махало се олюля от красивата утопия към грозната и страшна действителност и отвори път на грабежа. Варварски грабеж. Развързаха се демони и бесове, дълго таени в уютите на овчедушието, появи се отгледан от тайните служби човешки вид, дивашки безскрупулен, жесток и могъщ. Сега оцеляваме на дребно насред материално и морално опустошената си страна, самоизяждаме се със страстта, с която вярвахме в промяната и прилежащите й партии, вождове, утопии.
Но това е картината, описана с почтителни изразни средства, а съществува и друга: бълват я всевъзможните хейтъри, тролове, псувачи и обикновени завистници. Има и трета, на някакъв феодален капитализъм, и четвърта, на безупречно поддържана анархия, за петата и шестата, и седмата не ми се говори, във всичките обаче е попилян духът, оттекла се е енергията, която те провокира да търсиш смисъл и да работиш за него. Ето това ми се струва най-драматичното – разгубването на смисъла.
Кои са темите, които сближават вашата ангажирана поезия с аналитичната и емоционалната ви публицистика, задаваща тревожни въпроси?
Все още намирам достатъчно храброст да обитавам непрекъснато, посветено и страстно, всеобемността на съществуването. Това несъмнено предполага свръхболезнена чувствителност, която долавя и едрите, смазващи несправедливости, и всекидневната, носеща се из въздуха и непреодолима болка, и изящните отблясъци на трагизма, изострящи до непоносимост чертите на духовността.
Късопаметството и дори липсата на памет, разкъсаните биографии, отсъствието на любов, несъстояването отново и пак, хоризонтите до носа и хляба, капаните, в които се самонатикваме, невъзможността да устоим с достойнство на изпитанията, да проумеем сложната отговорност на свободата – ето ги мостовете, по които думите преминават от поезията в публицистиката.
Книгата «Площад България» е посветена на баща ви. Кои са уроците, които научихте от него още в началото и какво бихте искали да му кажете, но не успяхте? Коя е думата или фразата, присъща за неговия характер, която ще помните винаги? Кое негово най-силно качество носите?
Татко почина в мое отсъствие. Така и не го изпратих, не се разделих с него, не мога да се разделя, да си го представя мъртъв. Продължавам да го обичам много, без това да ме разгражда. Напротив: припомням си преживявания, думи, ситуации, наши общи ритуали, пътувания, разговори и така отново узнавам, разбирам и обемам баща си в целостта на духовния му ръст, на незаменимостта му в мен. Татко бе невероятно добър и всеотдаен, бе избрал да е лекар и служеше с любов и респект на този свой избор, въпреки множеството компромисни съблазни и сериозни изпитания, които можеха да го отклонят от призванието му. Мисля си, че последователността, с която следвам пътя си, ми е подарък от него. От време на време виждам как стои усмихнат с бялата си престилка над политическите бесове и неврастении, владеещи ни по привидно различен начин и преди, и след промяната. Винаги избираше да е дежурен по време на първомайските и деветосептемврийските празници, заставаше пред вратата на болницата с вечната си цигара в ръка и иронична усмивка и така «приветстваше» манифестациите. Другият ми натрапчив детски спомен е от морските летувания, татко, сякаш недосегнат от морето и плажа, скрит между дюните с транзистор, слуша недокрай заглушените гласове на «Свободна Европа» и «Дойче веле».
Днес ми е дадено отстранението, мога да преподреждам и проумявам баща си, да се вглеждам в метличиново сините му очи, които забелязах, чак когато болестта изопна лицето му… и да разпознавам уроците, които видимо или невидимо съм възприела от него. Той бе много свързан със земята, обичаше да копае и сади. Връщам се един ден в Мусачево и го зървам отдалеч, работи в градината, втурвам се при него, той се подпира на мотиката и някак между другото, полушепотно отронва: «Мими, ти си поет, не се забърквай в политиката.» Като молитва и заклинание едновременно. Бе в първите години след промяната – тогава всички бяхме обзети, подивели направо…
Посветила съм стихотворения на татко в три или четири от книгите си, но тъй като той бе по-встрастен в историята, отколкото в поезията, ми се стори, че с «Площад България» мога да му се отдължа по-вярно и както по му приляга. Пък и той слушаше първите години текстовете ми по «Дойче веле», гордееше се, че съучаствам с гласа си в тази неизменна във времето платформа на свободното слово. И нещо съвсем последно: «Площад България» е своеобразна хроника на всевъзможните политически, манталитетни, исторически капани, в които бяха хванати най-високите ни представи за истината, свободата и справедливостта, в такъв капан се задъхваше и татковият живот, затова свърши толкова прибързано, толкова незаслуженно вгорчен.
Кой е високият патос, който винаги ще ви държи педя над земята, продължавайки да ви зарежда енергийно, духовно и емоционално?
Патосът на поезията. Тази сдвояваща се сила да съм едновременно дете и родител на думите.
Кое от есетата в книгата написахте с най-голяма болка?
Болката не ме изоставя, макар да се опитвам да я отгоня. Като всеки нормален човек и аз изпитвам желание да съзра добротворните и градивни събития, които чат-пат проблясват миражно из настоящето, да се зарадвам на нещо хубаво, и го правя при всеки появил се повод.
Смятам за своя лична победа да държа главата си над водата, над отчаянието, което ни дави вкупом. Защото помислете само как животът ни влачи към дъното, изгубил всяко приличие и мярка.
Дори българският език се промени, разпаднаха се нормите му, които изразяваха порядъчно поведение, хоризонти на мислене, размах на въображението, сложна и нюансирана експресивност. Езикът, който е натрупана, сгъстена, шлифована в националния ни духовен и художествен опит енергия, се смали, отесня, опошля. Българският език е голямата ми, подавяща болка, също и младите хора, на чиито дарби, интелект и възможности ние предоставяме една пошла обществена норма, един нагнетен от простотия и омраза контекст, а те имат потребност от разбиране, морални ориентири и любов, защото са утрешните строители на България, нали? Моля се да им стигнат силите.
По повод публицистиката ви проф. Михаил Неделчев много точно ви определи като «Мирела, яростната». Въпросът ми обаче е: кога «Мирела, яростната» може да се превърне в «Мирела, радостната»? Кои са миговете, които носят наслада от малки, невидими неща?
Вървя пеша из своя град, обикалям из уличките в центъра на София и мечтая с размах за разни литературни и житейски проекти, без да се потискам от привидната им неосъществимост; по пътя си откривам новопоявили се красиви местенца, нещица, сътворени с вкус, стари сгради, устояли с достолепие на времето и хората. Красивите подробности са ми огромна утеха. Доставят ми удоволствие и шумните средища на пътуването: летища, гари, автогари, винаги предразполагат към празнична трескавост, свързани са с тръпната неяснота на копнежа…
За какво винаги ще бъдете благодарна?
О, имам толкова същностни, дълбоки причини да съм благодарна – и винаги благодаря, наум и на глас, благодаря за всичко получено, за всичко отнето. Но най-благодарна съм, че са ми дадени думите и че съм майка на прекрасната Зорница.
Вашите лични ритуали, които ви карат да се чувствате в хармония със себе си?
Съчинявам си страстни и ведри, поетични молитви, които отправям към няколко знакови, духовни предмети да ги наречем, които вярвам, че ме закрилят: един Орфеев ахат, изумително оцветен в зелено, лилаво, оранжево и синьо, отломък от величествената сила на Родопите, една икона на Св. Св. Кирил и Методий, по-многозначеща от религиозен символ (възприемам я като опредметения дух на Словото и защото ми е подарък за рождения ден – 11 май, който съвпада и с празника на Светите братя, и защото е от много скъп човек, Виолета, беше моя студентка през 1995, в първия ми випуск по творческо писане в СУ), една експресивна и модерна цветна графика на Богородица с младенеца, наградиха ме с нея през 2002 от Сдружението на българските писатели за книгата ми «Еклектики», като радостта ми съвпадна с тревогите около тежкото боледуване на моя племенник, все още шестмесечно бебе тогава, беше си истински разлюляващ трус и познание за равновесието едновременно… Ще премълча описанието на останалите два «олтара», за да не се издам съвсем като езичница.
Ще си призная обаче за някой и друг женски ритуал – обичам да прешивам седефени копчета на почти всички дрехи, които си купувам или измислям, а дизайнерката Камелия Митова осъществява, да подреждам герданите си от камъни според всякакви шантави критерии, да влизам в магазини за платове и да си въобразявам колекции от тоалети, които ме изразяват най-вярно. Обичам да остря моливите си.
Кое е заглавието на есето, което току-що написахте за «Дойче веле»?
«Хулиганстваща България»
Как се казва най-новото ви стихотворение? Бихте ли цитирали…?
Още не знам дали е стихотворение и дали заглавието му е «Насред пътя».
Какъв е промисълът,
чий е, защо е?
До без дъх омотана с хора
като с въжета,
не може да се развърже, не иска
нито да ги пререже,
нито да ги прегризе,
невъзможно е да се махне,
невъзможно и да остане.
0 Коментара