Миряна Башева: Не умея да се отказвам от себе си

Снимки: ВЕРА РАЙЧЕВА

Миряна, мъртва ли е поетесата Башева наистина? Отдавна твърдиш, че вече не раждаш рими.

Уви, да. Пробвах я и тако, и вако – доказана поетична смърт. Не изпитвам вече необходимост дори да чета стихове.

ЗАЩИТИ

Винаги си била хулиганката на българската поезия – ръбата, момчешка, арогантна, с един особен отсечен ритъм. На какво се дължи този стил?

Мои изследователи твърдяха, че било несъзнателен протест срещу пригладената поезия, а също и едва ли не борба срещу казионното слово от онуй време въобще. Лаская се да мисля, че може да е било така, но на лично ниво го тълкувам като защитен рефлекс.

За да се защитиш от какво? За да прикриеш какво? Прекалената си чувствителност и сантименталност?

Най-вероятно. Човек сам не може да прецени и даже усеща срамота да се обяви за сантиментален. Да кажем, че съм била уязвима романтичка и съм си пускала бодли срещу нараняване.

Откъде идва „мъжката тема“ в поезията ти – „аз от чакане станах мъж…“, „аз съм ваше момче, момчета…“, и подобни редове?

Пак е част от защитата. Освен това бях от малкото момичета, признати за „равно другарче“ в оная очарователна шайка писатели приблизително на една възраст, с които движех тогава: Витята Самуилов, Росен Босев, Янко Станоев, Емил Симеонов… Бяхме хубава дружина, едва ли не денонощно заедно. Аз късно прописах и се присъединих към тях, когато те вече бяха един вид изградено общество.

ВРЪЗКИ

Имаше ли някой, който те протектираше по онова време?

Богомил Райнов. Аз си пишех само за себе си без амбиции за публикация, но майка ми ме „предаде“ – показала на Райнов стиховете и той ме прати в “Литературен фронт”, после и в “Пламък”. С връзки пробих!

Ти на колко години си се омъжила? Не беше ли много рано?

На 19… Даже още ненавършени. Пак от протест – срещу родителското опекунство. Майка ми не позволяваше да се срещам със Сашо (днес д-р Александър Алексиев, невролог в МА). И ние просто излязохме един ден от къщи и право в гражданското. Янчо и Васко Такови ни кумуваха – за целта даже Янчо избяга от училище, той беше в XI клас тогава.

Как успя да задържиш до ден днешен в орбитата си като много близки приятели и бившия си мъж, и голямата си любов – режисьора Рангел Вълчанов? Дай рецептата.

Това не е толкова рядко явление, не съм единствена. Приятелството надживява влюбванията – толкова е просто. И като се излекува самолюбието, ако е било накърнено – остават идеалните отношения. Помня една Нова година, която празнувахме у Яна Пипкова – бивша жена на Рангел, тя беше с мъжа си, художника Борислав Стоев, а гостите бяхме ние с Рангел, д-р Сашо и тогавашната му втора жена Ханка, тя също му стана бивша, но и с нея си запазихме добрите отношения – и Сашо, и аз.

На Сашо дължа много – той ми отвори очите за някои видове литература, като научната фантастика, по-специално руската – в периода на най-големия й възход. За мен това са много важни неща, аз съм си литературен, буквен човек. Освен това откак завърши медицина, някак естествено ни стана нещо като домашен лекар, но периметърът му е много по-обширен – всъщност поне половината ми колеги от вестник “Сега” са били негови пациенти и високо го ценят!

И с Рангел си оказвахме взаимни естетически влияния. Успях да прихвана от него и нещичко от специфичния му шопски хумор. Освен това с него много пътувах. И из България, и в чужбина. По кинолиния бяхме в Англия, сетне в Америка и най-важното – в Индия! Три месеца обикаляхме от Делхи до Калкута през Бенарес, Мадрас, Бангалор, Тривандрум, Бомбай, пещерите Елора и Аджанта… Той направи два филма, един за Индира Ганди и един за страната. Сърцата ни останаха там!

А мене, да ти се похваля, ме обожаваха животните – разни свещени маймуни и котки, и дори най-важното животинско божество, една крава, се мъкнеше след мене по улиците на Бенарес сума време, накрая влязохме заедно в едно миниатюрно дюкянче за обувки и кравата се заклещи на вратата, разтърси се и попиля целия дюкян. Разхвърчаха се патъци… Аз ужасно се притесних, а собственикът беше щастлив, че го е посетило свещено добиче, и ми благодареше най-пламенно.

СТРАХОВЕ

Защо поемата ти „Любов“, посветена на Рангел, е така катастрофична? Смърт, морга, аутопсия, „когато вече няма да те има, във вид така удобен за любов…“? Любовта се свързва главно с мрачни асоциации в главата ти?

Всичко е много по-прозаично. Майка ми тогава получи инсулт и аз се навъртах в болницата покрай нея. Лекуваше я проф. Пепи Стаменова, приятелка на Сашо, стана и моя приятелка. И понеже бях закачила покрай Сашо някои медицински уклони и интереси, там ги задълбочих. Нагледах се на много случаи – едни с щастлив изход, други с летален…

Същевременно любовта ни с Рангел беше в разгара си, но, понеже той е с 20 години по-стар от мене, подсъзнателен страх от загубата не може да не съм изпитвала, особено на фона на пациентите в интензивното отделение. И тъй всичко това някак се преплете. Мисля, че ми беше най-добрата творба.

Ама чак и в моргата да ходиш…

Бе, честно казано, в моргата не съм влизала. Колегите на Пепи ме викнаха веднъж дали не мога да разпозная някакъв мъртвец без документи, починал в автобуса, но опознаването се състоя в специалния асансьор, преди да го откарат за аутопсия.

Защо ти?

Защото живея на „Орлов мост“, а пък той се качил на автобуса на „Орлов мост“!

ВЛЮБВАНИЯ

В едно друго стихотворение, пак посветено на Рангел, твърдиш, че можеш да му говориш само „на Вие“. („Аз ви помня, другарю NN,/ с възхищение и респект./ Вие бяхте тъй млад! Тъй женен…/ Аз пък учех. С висок успех.)

Ами преди да се съберем, бях влюбена в него още в детството си! Имах няколко такива големи детски любови. Баща ми (Иван Башев – бел. ред.) тогава беше заместник-министър на културата и растях в прекрасна интелектуална среда. Изкарвахме зимната ваканция в резиденцията в (Царска – сега) Бистрица, тогава тя беше на културните дейци. Страхотни компании се събираха там и общуването с тях силно повлия на оформянето на характера ми. Та първата ми любов беше Джеки Вагенщайн – невероятно очарователен, страшно остроумен и артистичен компаньон. Той и сега си е такъв. Втората – Христо Ганев, мога да повторя същите суперлативи като за Джеки, но и много красив мъж.

А третата е Рангел. Видях го за първи път на Слънчев бряг – той снимаше там „Слънцето и сянката“ и показваше на баща ми заснетия материал. Бях на 11-12 години, ако не се лъжа, и той страшно ме впечатли, особено гласът му. Гласът му е много секси! И сега, като идва в редакцията чат-пат и почне да гледа колежките с премрежени очи, го докарва оня тембър, същински афродизиак!

А после, в ония писателско-поетически дружинки сред алкохолни изпарения и рецитации, когато са избуявали не една и две твои ярки и кратки любови? Знам за Климент Денчев, защото съм те питала за кого става дума в стихотворението ти „Руски клуб“. Но кой е „хлапакът с теб“, дето не знае какво е да е с тебе?

Композиторът Юри Ступел. Той ми беше изповедник, а наистина беше хлапак още. Колкото и да беше широк човек и бохем, Юрчо имаше детска душа. Помня как веднъж беше потресен до онемяване от фотографа Иво Хаджимишев – човек с крайно особени маниери и хумор. Беше есен, влязохме в една много студена кръчма и келнерът донесе затоплени чинии, пък Иво взе своята и седна в нея. Юри беше сразен!

А кой е тайнственият „С.“, на когото е посветено „Работа“? „Той идва често. По работа./ Честен, работен – толкова. / А някой е хлътнал здравата./ А аз съм вътре до болка.“ И накрая: “Ще идва, къде ще ходи…”

О, това е Стефан Димитров. Влюбих се в него от пръв поглед на един “Златен Орфей” – прекрасни времена бяха, да не повярва човек, че българската песен е имала такива възходи… Тогава Стефан беше още с първата си жена. Е, и от това влюбване останаха само смътни спомени, но пък колко песни!

ЗАВИСИМОСТИ

Прописала си поезия след смъртта на баща си. Не мислиш ли, че загубата му е отключила нещо в теб, което се е изляло после в думи и рими?

Възможно е, но не съм установила пряка зависимост. Във всеки случай аз нямам дълбока емоционална памет и смятам, че това е голям мой късмет – да забравяш мъка, болка… За сметка на това имам отлична графична памет – още си спомням как буквално изглеждат страниците на учебници, книги, които съм чела още в предучилищна възраст.

Но помня, че след смъртта му започнах да чета поезия, което дотогава изобщо не правех и никак не обичах. Е, естествено, като дете, расло в книжна среда и в обкръжение на книголюби, имах някаква обща култура. Но практически извън това, което изучавахме в училище, друго не бях чела. И понеже руски знам добре, нахвърлих се на руската поезия – Есенин, Маяковски, Заболоцки, Ахматова, Цветаева…

А как ти е свързано писането с пиенето? Вярно ли е, че като си спряла да пиеш, си спряла и да пишеш, както твърдят злите езици.

Отговорно те уверявам, че лично аз на пияна глава въобще даже името си не можех да напиша. Няма нищо общо. Съвпадение. Едновременно съм се отвратила и отървала от двете психологически необходимости.

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

Била си графиня в номенклатурния двор – баща ти е бил граф там, ти с удоволствие си обитавала резиденциите и затворените комплекси като „Бистрица“ на Боровец и „Република“ на Златни пясъци, английската гимназия… Обкръжена не само от културни дейци, но и от деца на висшата номенклатура като Янчо Таков и брат му Васко. Така и не се отказа от този двор до ден днешен, не смени принадлежността си – сякаш наистина вярваш в него, в ония ценности? Заради паметта на баща ти ли, или заради нещо друго?

Тук няма „заради“. Това е детството и младостта ми, най-хубавата част от живота – не умея да се отказвам от себе си. А и „графството“ беше доста относително, всъщност нас ни възпитаваха строго. Колкото до баща ми, той нямаше приятели в номенклатурните среди. Най-близките му хора си останаха неговите съученици от гимназията и няколко интелектуалци. Дечко Узунов например, да кажа едно известно име. И Богомил Райнов.

Когато музата на поезията те изостави, интернет те намери. Помня те по-обсебена от мрежата и от най-заклетия тийнейджър. Още ли е така? Как изглежда този свят – форумният – отвътре, през твоите очи?

Ех, и тая обсебеност отмина, разбира се. И сега не мога да си представя живота без интернет вкъщи, но го ползвам главно за пощенски цели, както и за справки. Постоянно съм в “Гугъл” или в “Яндекс”. Понеже не обичам телевизия, и новините научавам от мрежата.

А форумният свят е също като тоя в живота, само че много по-интензивен. Поради липсата на физически контакти много по-скоротечно се развиват взаимоотношенията, приятелствата, намразването… Странно е, но от форумна обида от страна на човек, когото не си виждал в живота си и даже не знаеш със сигурност мъж ли е, жена ли е, звяр или хермафродит, много силно боли! Не мога да си обясня това явление. Има много злоба по форумите и чатовете, чувствителният човек, който търси там общуване, трябва да е готов за това. Затова пък съм много доволна, че в Скайфорума на “Сега” си намерих чудесни сътрудници за вестника. И приятелки, и приятели. Малко, но качествени! Благодаря им от тия страници.