Мислите ти са облаци, но небето си ти

Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Веселина Седларска е журналист, който няма нужда от представяне. Работи във вестниците „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“, „Стандарт“, списание „Тема“, в радио „Свободна Европа“ и коментарния сайт „Редута“. Автор на публицистични книги („Сънувах Мисисипи“, „Пасажерите на Ной“, „Депресията ме обича“, „България за начинаещи“) и романа „Кладенецът“.

Родена е в Стралджа. Завършва английската гимназия в Пловдив и журналистика в София. Специализира в САЩ, но домът, който споделя със своя гръцко-унгарски съпруг, е в Сливен. Именно там ме посреща в този горещ летен ден.

Опитвам ледената супа от вишни, оглеждам пъстрите, слънчеви цветове по стените, усмихвам се на лицата от десетките рамкирани фотографии и вече знам, че съм в нейния свят. Или поне на прага му.

Имате ли усещането, че сте по-пригодена за друг свят – за друга цивилизация, култура или историческо време?

Бих казала, че улучих мястото, но не улучих поколението. Чувствам се по-близка с децата на моите връстници – по манталитет, по разбирания, по интереси, по любопитство. Хвърлям вината за това изцяло върху английския език. През този език при мен дойде повече свят. Отвори се прозорец, който за други хора от моето поколение вероятно е останал затворен. Но сега пък се откри широко за децата им.

Трудна работа е тази – да уцелиш точното време. Ето, моите родители са расли в един обществен строй – този преди 1944 г. Но те ме готвеха за живот в съвсем различен строй и не са знаели как точно да го направят. Ние пък подготвяхме децата си за „зрелия социализъм“. А на тях им се наложи да живеят в коренно различно време. Затова тези поколения сме някак половинчати, нецялостни – изтъкани от противоречия. Това е една тежка психологическа обремененост на съвременните българи – ние се готвим за едно, а живеем друго. Учим се да се гмуркаме, а ни карат да летим.

Иначе за себе си съм убедена, че съм родена на това място неслучайно. Затова не мърдам оттук. Мисля, че това е въпрос на характер и на житейска философия, която съм наследила от баща си. За мен той бе абсолютният стоик – отличникът в школата на Зенон. Все казваше: „Ако стоиш на едно място, рано или късно целият свят ще дойде при теб“. И ето – земята се извъртя пред мен в Сливен. И целият театър мина пред очите ми.

Може би затова корените ми са толкова жилави. Децата, близки, приятели си тръгнаха, а аз стоя и не помръдвам. Само сърфирам в нета.

Бихте ли могли да живеете тогава в свят без интернет?

Без всичко можем. Това е истината. Ако се случи нещо и интернет  изчезне – всички ще оживеем. Няма никой да умре от мъка. Но светът ще се промени, ще се свие. И чудото на нашия живот ще изчезне.

Казвате, че чудото ще изчезне. Вярвате ли в Бог?

Кой Бог? За мен Бог е онова нещо, което държи света в цялост. Онази енергийна, информационна, всеобхватна вълнова структура, която преминава през всички и всичко. И това, което бавно проумявям е, че не мога да се свързвам директно с нещото, което за по-лесно наричам Бог. Мога да го направя само през онази светла част от него, която нося в мен. Ако си го представим като проста електрическа мрежа, няма как човек да размаха щепсела във въздуха и да започне да зарежда батериите си. Трябва да намери своя контакт някъде вътре в себе си и там да се включи в мрежата. За тези тайнства вярвам, че квантовата физика ще ни разкаже много неща в бъдеще. Смятам, че отговорите, които ще даде, ще бъдат свързани с енергията и времето, а не с пространството. Мисля, че времето крие тайни.

„Времето не ни променя. Просто ни разкрива“, казва Фриш. Така ли е, наистина?

 

Има една прекрасна мисъл на Джулиън Барнс от романа му „Усещане за край“. Там той пише – „Времето не е фиксаж. Проявител е.“ Защото във фотографията фиксажът укрепва и затвърдява образите, а  времето е друго – то избистря представите ни за света. Неща, които преди това са били безплътни и невидими, изведнъж придобиват ясни очертания, сенки, полусенки. Например, с времето разбрах, че майка ми наистина ме е обичала, макар дълги години да не мислех така.

Дълга история е това. Така се случило, че родителите ми 10 години нямали деца. Много ме искали и чакали. Майка ми, дълбоко вярващ човек, провидяла в зачеването ми нещо мистично, чудодейно.  Сънувала, че трябва да изяде една ябълка от перваза в съседната стая и така ще се сдобие с дете. Изяла тази ябълка и ето ме сега мен пред вас. Но понеже майка ми бе по приказните неща и доста послъгваше, аз все си мислех, че е съчинила тази история. Дядо ми обаче, който нямаше  чип за лъжене, я бе видял как върви насън и яде ябълка. Ето какво нещо е подсъзнанието – тази сила да излъжеш самия себе си в копнежа си по нещо.

Обаче тя не бе щастлива. А нещастната майка е най-тежкото наказание за едно дете. Особено когато то е натоварено с такива огромни очаквания, както бях аз – божественото дете, донесено от Богородица, което трябва реши всеки проблем. А проблемът бе, че баща ми пиеше – пиеше кротко, но майка ми приемаше това като лична обида. Целта на живота й бе да го накара да спре. И в тази нейна борба, аз бях нейният инструмент.

Сещате се защо през целия си живот не съм докосвала алкохол. Но все се залепвам за хора, които пият. Мъча се да ги спасявам и да свърша онова, което майка ми ми бе поставила като задача. Защото детето, което моли големите да не пият, си остана в мен. То е нещо като софтуер, който родителите и средата инсталират у всеки от нас до към петата година. Малкото същество, което така е научено. То си живее у нас и ни натиска бутоните. То ни действа. То ни работи. И много трудно можем да го деактивираме. Всъщност психотерапията това се опитва да направи – да извади зловредната програма, която ни разрушава, и да ни инсталира нещо „по-практично“.

Днес обаче ако баща ми бе жив, знаете ли какво бих направила? Веднага щях да му купя едно шише ракия и да му го тропна на масата. От милост. От обич. Защото сега си давам сметка, че алкохолът е бил неговият антидепресант. С него е преглъщал някак мъката си. А той е носил голяма мъка.

Като младеж бил влюбен в едно момиче в Стралджа. Било от бедно семейство, а нашите били имотни, имали много земя. Когато дошло време да иде войник, решил да я представи у дома като годеница. Разбрали за това чичовците му. Решили, че няма как да допуснат наследствената земя да се разпилява. Причакали младите в края на улицата, спрели ги, издърпали баща ми настрана като някакъв хлапак, а на момичето казали: „Не си за нас. Иди си“. Момичето се върнало назад, баща ми отишъл войник, а след 5 месеца любимата му починала.

Минало време. Баща ми се оженил за сестрата на най-добрия си приятел от казармата –момиче от заможен род, което искало да се махне от дома и опеката на баща си, за да учи. Така майка ми пристанала на баща ми. Когато за първи път двамата решили да идат заедно на църква, за да ги види селото, срещнали майката на починалото момиче. Връщала се от гробища. И тази жена, цялата в черно, спряла пред баща ми, взела ръката му, обърнала я с дланта нагоре и го проклела: „Когато тук ти поникне косъм, тогава ръката ти дете да хване“. Tежка клетва. Всички я знаят. Когато съм се родила, хората се почудили – това дете ще да е много силно, голяма клетва проби. Но прокобата някак останала да тежи. И в последните си дни баща ми казваше: „Аз няма да умра бързо, ще се мъча. Грешник съм аз“. А той всъщност бе най-светият човек, когото познавам. Обичаше много майка ми, но се е чувствал виновен, греховен, непростен. Така си мисля.

Какво не бихте простили на приятел?

Това да се спестява, да не дава, да не умее да е щедър – не спрямо мен, а спрямо другите. Спестяващите се хора ме ужасяват. Да можеш да помогнеш на някого и да не го направиш, да те мързи, да ти е ленива душата да сториш нещо за другия – това ми е дори физически противно.

Обичате ли някого и по какво съдите за това?

Имам сериозен проблем с някои хора, които обичам. А той е, че не ги харесвам. И понякога толкова много не ги харесвам, че разбирам колко много ги обичам. Защото ако не ги обичах, ако ми бяха безразлични, ако ги мразех, нямаше изобщо да ми е важно какви са и дали са по вкуса ми. В крайна сметка не е моя работа да възпитавам света. Но когато страшно се ядосам на някого, просто знам, че това е, защото много го обичам.  Обичам го не „заради“, а „въпреки“. По същия начин навярно обичам и България.

От коя надежда се отказахте?

Категорично се отказах от надеждата, че ще оставим на децата си по-добър свят от този, който наследихме ние. Не е по-добър светът. Той е по-развит, по-технологичен, по-бърз, по-удобен, но не е по-добър. А какво е то, доброто? Дори когато не знаеш какво е, нещото в теб го разпознава. Както обясняваше един от персонажите в романа „Шантарам“ – когато се чудиш дали нещо е добро или зло, например убийството, трябва да си представиш, че всеки започва да убива другия. Че това започва да се разпростанява и разраства като ядрена реакция, като коронавирус. И ако това нещо унищожи света, значи е зло. Аз съм респектирана от това обяснение.

Кое е най-тъжното нещо на света?

Че не разбираме за какво сме родени. Че живеем като слепи и глухи. Лутаме се, сякаш сме вечни. А всъщност сме еднодневки, които разполагат с много малко време. Ние на този свят имаме само това – тяло и време. Нищо друго. И времето си тече, тече … изтича златото на нашето съществуване, а ние не знаем с какво да го изпълним.

Аз по принцип много си мисля за времето. Мисля, че медитацията, покоят на ума и тишината някак го „разтягат“. Или за да бъдем по-точни – създават усещане за такова разтягане на времето. Веднъж поливах цветята. И усетих, че нещо се случва. Водата бе една кана, но имах чувството, че поливам с часове. И че тази вода тече, тече, тече… По-късно си дадох сметка, че съм поливала на практика може би 5-6 секунди. Но в състоянието, в което бях, а то бе най-близко до медитацията, тези секунди ми се сториха часове.

Медитирам от доста време. Килимчето ми е винаги готово. Имам си мой личен ритуал, който сама съм си измислила. Той, например, не завършва с мантра, а започва с „Отче наш“. А напоследък си казвам и една друга молитва. Не е моя, написал я е Атанас Далчев:  „Изведи ме вън от всяка сложност, научи ме пак на простота“.

С медитацията трябва да се постоянства. По-добре всеки ден по три минути, отколкото на 10 дни – половин час. Просто сядаш и се опитваш да усмириш този мозък. Той скача. Той е маймуна, той бърбори и не може да се успокои лесно. Но нека си говори. Ти просто не влизай в разговор с него. Оставяй мислите да текат покрай теб. Пускай ги да вървят. Не спори с тях.

Мислите ти са облаци. Но ти, ти си небето.

Смятате ли, че имате чувство за хумор?

Не знам. Хората около мен казват, че имам. Мисля, че хуморът е нещо като вдяната игла с конец – може да закърпи много работи. Но истината е, че хората, които пишат с хумор, обикновено са тъжни – често умни, начетени и депресирани. Тъжните хора най-добре умеят да се изразяват с хумор. Големият талант е в това – и най-зловещите истории някак да превърнеш в смях. Да отидеш на погребение и да видиш как хората, сякаш извадени от сюжет на латиноамерикански разказ, започват да разказват весели истории за починалия. И ти плачеш и се заливаш от смях.

Има ли нещо в погребалните церемонии, което ви потиска?

Ужасни са. Българските погребения са жестоки и изтощителни. Тези отворени ковчези, тези безсмислени ритуали, които често са на ръба на суеверието – да не стъпиш на гроба, да занесеш бисквити, да полееш пръстта с вино… тези помени и некролози на 9 дена, 40 дена, на 3 месеца, 6 месеца. Във всичко това има някаква некрофилия. Има и желание да се наградим с усещането за изпълнен дълг. А в същото време гробищата ни са потънали в бурени.

Тези работи рано или късно ще изчезнат. Ето, вече има варианти по света, където мъртвецът изхранва едно дърво и това е прекрасно.

Кой човек, вече починал, бихте искали да видите?

Бих искала да видя Стойко – д-р Тони Филипов. На него искам да разкажа как изглежда Бойчето тези дни. Да му изимитирам репликите на някои гъвкави политици. Да го чуя какво ще ми каже. Много ми е мъчно, като се сетя колко години го чакаше този момент там, на Перловската река. Бе толкова жестоко да не го доживее. Иска ми се да му извикам: „Стойкооо, ела да видиш какво стана“. И то стана благодарение на такива като него. А те бяха много малко. Тук пак ще спомена стоиците. Сенека казва, че всеки трябва да си избере своя Катон. Да го избере внимателно, защото това ще е образецът, по който ще трябва да се равнява. В журналистиката – Стойко бе моят Катон.

„Да убиеш човек или неговата душа – това може да стане по много начини, и никой полицай на света няма да разкрие престъплението. Понякога е достатъчна една дума, откровеност в точния момент, или даже усмивка. Няма човек, който да не може да бъде унищожен от усмивка или мълчание!” Кога за последен път бяхте „убита“?

Когато убиха списание „Тема“. Беше цинично убийство. Самоубийство дори. Бе хубаво, истинско, търсено списание. Но някой в един момент реши, че то не трябва да съществува повече и хората, от които зависеше това, доброволно посегнаха на живота му. Така останах не просто без работа, но и без уважение към професията. Загубих вяра в много хора, за които мислех, че са журналисти в кръвта си, че им е свидно това, което сме съградили и няма да го харижат така лесно. Но то бе част от някаква мръсна игра, в която участваха мръсни хора. Нямам доказателства, но всеки, когато чуе, че някой вестник е унищожен, се сеща кой го е унищожил. Нещо в мен умря тогава. Вярата ми в чудесното бе смачкана. Като у дете, на което са казали, че дядо Коледа е измислица.

„Да пишеш означава да четеш самия себе си.“ В кой жанр е вашето четиво?

То не само с писането е така. На практика човек цял живот общува само със себе си. Другите са единствено повод да подхванеш разговора вътре в теб. Писането е просто много концентирана форма на такъв вътрешен диалог. Как чета себе си, когато пиша? Като повечето хора – лекувам си раните. Проглеждам през тях. Понякога ги превързвам, понякога ги чопля. И както при повечето хора всичко се случва в най-популярния жанр – комедия-драма.