Накрай село, където във воденичната вада се гмуркат весело патици, се гуши бяла къщичка. Селяните, като минават по изровената улица или наливат вода от кладенеца, често поглеждат към дъсчената веранда на къщата. Понякога на тази веранда седи наведена над ръкоделие мургава, ниска мома, а около нея се щура детенце — румено, кръгличко, със синя шапчица на рошавата си главичка.
„Боже — викат жените — мома с дете!“
„Е, какво искате вие — сърдят се някои мъже. — Я вижте какво дете!“
Майката живееше в бялата къщичка с мисли за синчето си и макар че й беше тежко и мъчно да чувствува върху себе си укорите на селяните, не го изостави. А когато от Киев пристигна студентът Михаил Вангелов, тя го помоли да им направи една фотография. Майката се облече най-хубаво и детето облече в най-хубавите му дрешки. Всички фотографират децата си, защо и тя да не фотографира своето! Какво, че някои жени се присмиваха: „Останало й само да се фотографира!“
Младата мургава майка е изживяла вече сторената от един мошеник трагедия.
Някои може да искат да стане страдалница, но тя ще се радва, защото отглежда син, син откъснат от сърцето й, син, който утре може би ще кара трактор или автомобил, като ония голобради момчета от станцията, които дойдоха с машините си през пролетта. Някои стари жени, които всяка неделя се кръстят пред иконите, а после за празника колят смело пилета върху дръвниците, искаха тя да остане самотна и изоставена от всички като калугерка. Но тя няма да бъде такава, а ще остави ръкоделието на верандата и ще тръгне редом с невестите и момичетата по стопанските ниви. Тя ще върви заедно с всички, защото е равна с тях.
Бях на село неотдавна. В неделя. Имаше вито хоро с гръмка музика, имаше весели хора и деца с панделки в косите, имаше напети мъже, каквито рядко другаде се срещат. И сред тия мъже, сред гиздавите селски жени и момичета видях мургавата майка в бяла блуза, с лек руменец по запотеното лице. Тя водеше танеца. Играеше чевръсто и весело. По-ситно и по-бързо, свирачи! Нека се вие и чупи хорото. Един предразсъдък е отхвърлен от моята съселянка. И осемдесет мъже и жени го отхвърлят заедно с нея и
вървят по дирите й в ситното, кръшно хоро
По-бързо, свирачи!
Такива неща в село не е имало.
Няколко дни по-късно разговарях със селяни в тухлената постройка на стопанския двор. И ми казаха тогава те:
— Едно дете, душа е това. Ако майка му не може да го отгледа, ако бащата (знаете Атанас Лопушанеца колко строг човек е) вдигне ръка да я изгони от къщи, тогава стопанството ще вземе детето. Зер ние не можем да отгледаме едно дете ?!
Те могат да отгледат едно дете, те могат и закрила да дадат на майката, ако трябва. Могат и са готови.
Това на село не е било!
В един неделен ден вървяхме по пътя с бикаря Иван Симов. Ние пушехме и приказвахме като стари приятели. Той вървеше с лека ловджийска походка, облечен в зелената си сукнена куртка и се чувствуваше някак неловко. Знаех за какво, и той знаеше, но си мълчахме. Същия ден видях и брат му, по-малкия — Цветан. Похвали ми се — оженил се бил, добре бил, в стопанството добър хляб печелел. И ме попита дали не искам да отидем вечерта за риба, котрабандно. Той има серкме, хубаво, ситно серкме. Беше добре да отидем, но привечер заваля дъжд.
Казах после на мама, че съм приказвал с тях двамата.
— Защо не — учуди се тя. — Че ние си приказваме с тях. Откакто сме в стопанството, оставихме кавгите.
Ние бяхме враждуващи семейства. А ето че откакто разорали синорите, сякаш и браздите на раздорите са се заличили. Майката на Иван Симов бе вдигала брадва срещу майка ми, майка ми веднаж щяла да я пребие с кобилицата. Самият Иван е чупил портите ни, а ето че сега ние с него и с брат му пушехме цигари от една обща кутия и щяхме да ловим риба като стари приятели.
Много мотики са вдигали един срещу друг моите съселяни
по поливките лете, много хулни думи са изричали край синорите, много дела са водили в съдилищата. На 1 май тези селяни седяха на общата селска трапеза, чукаха звънките чаши „за здраве“ и в мигове на умиление се молеха един другиго за прошка. Сливайки нивите си в една обща нива, те са слели и съдбите си в една обща съдба. Кръст на старите дела и на побоищата край поязъците, кръст на всичко онова старо, което е карало отровения от мъка и безпросветност селянин да върши.
Казват — селяните се кооперирали. Не, моите съселяни се побратимиха. Това на село не е било, такива неща не се помнят от старците.
Един ден мина буря, изля пороен дъжд, отгърмя на изток към железопътната линия. От хълмовете рукна вода, из дворовете рукна вода, заля поляните край шосето. От пастирите някои избързали да влязат в селото преди бурята, други в самата буря, а козарите, които били чак към „Добравата“, слязоха в село, когато мътният порой бучеше и прехвърляше пътя. Вода до пояс, козето стадо се тълпи край водата, не смее да нагази. Пастирите и те стоят мокри и боси — чудят се как да откарат стоката до кошарата, да я подсушат.
Из дворовете излязоха на пътя мъже. Боси или в ботуши, те се събраха от другата страна на пороя. Над главите им се заизвива синкав пушек от цигари. Пушеха и се съветваха. Трийсетина мъже се събраха и толкова жени. Децата тичаха по пътя нагоре-надолу и им беше весело, че не могат да минат козите и че възрастните се чудят какво да правят.
– Дайте потоници — каза Антон Ставров. — Има потоници.
– И ритли — додаде някой.
– По-бързо, ще измръзнат козите ни.
Преди няколко години селяните казваха „стопанските кози“.
Сега викат „козите ни“, „нашите кози“.
Като на чуждо гледаха по-рано. А сега?
Председателят Герасим Младенов носеше вече от стопанския двор дъсчена ритла, целият мокър, и газеше с цървулите си пряко локвите. Мъжете се разтичаха, понесоха потоници, дъски и сръчно прехвърлиха моста над пороя. Козите се плашеха, не тръгваха и всеки минаваше, хващаше по една коза и я теглеше през моста. Трийсетина мъже бяха и всички помогнаха, ни един не остана да се любува отстрани. Всички бързаха да подслонят козите на топло.
По това време из пътя се зададе грънчар — другоселец. Кончетата му оклюмали, черджилото цялото протекло от дъжда, той, измокрен като патица, висок, небръснат, поздрави пренасящите козите през моста и продължи по шосето, като водеше смирено кончетата за юздите. Сам човек, безпомощен човек — къде в това време?
Жените го спряха. Водата може да е отнесла мостовете, може пак да ливне дъжд, защо не нощува в село.
– Знам ли? — каза другоселецът.
И след малко (след като беше размислил нещо):
– Има ли хотел, къде да нощувам? Или ханче? За конете.
Хотел в село няма, нито ханче. Но той, другоселецът грънчар, остана, защото жените не го пуснаха да върви в такова време и защото намериха подслон и храна за конете и го приеха тъй, както човек приема изпадналия в нужда човек.
На другия ден грънчарят разпродаде част от стоката и замина по пътя си към запад. Този ден беше слънчев и топъл. Приютиха го, сгряха сърцето му моите съселяни. Другоселец е, непознат човек, може никога вече да го не видят и срещнат.
Този случай ми спомни за един друг странник, който преди войната минаваше из нашето поречие и продаваше бракувани порцеланови съдове от Видинската фабрика. Една вечер в края на селото някои го бяха обрали, ослепили го, като го оставили да стене в крайпътния шанец. Това беше преди войната.
Животът направи моите съселяни по-човечни, той постепенно и сигурно чисти старите плевели.
с. Калиманци, Берковско
0 Коментара