„Как можете да мислите, че ме познавате, когато аз сам не се познавам“ — пише Яворов на една млада девойка. И наистина, мъчно можеше да го опознае човек и да проникне в неговата тъй сложна и заплетена душа.
Всички начала бяха си дали среща в нея: и доброто и злото — и радостта и дълбоката скръб и невинността и грехът. Всичко това създаваше широка амплитуда от вълнения и чувства, душевни борби, отчаяние и възторг, страх от смъртта и жажда за живот. Яворов беше и самотник, затворен в кабинета си, и бунтовник с пушка на рамо. Неговата емоционална натура доземаше света чрез чувства и чрез тях се отражаваше в душата му и се пречупваше реалната действителност: те създаваха ония вътрешни борби у него, чийто плод са стиховете му от първия и втория период на неговото творчество. Той не доживя до третия — когато чувствата се избистрят и душата се прояснява. Тогава поетът дава най-зрелите и ценни свои творби. Погуби го жената. Защото диреше в него само мъжа, а не поета, а когато го загуби, не можа да намери път към него.
Спомням си първия ден, в който Яворов доведе Лора у дома. Тя не седна. Застанала права, опряла гръб о прозореца, тя сияеше в своята поразителна красота. Ние я гледахме възхитени. Яворов имаше вид на победител.
„Какво ли ще излезе от тая двойка — рече скептично Боян Пенев — тя аристократка, той харамия!“ Думите му се оправдаха.
Един ден Боян Пенев се върна от града и дяволито ми подметна:
— Бях при Яворов — болен. Лежеше сред бели дантели, коприни и кадифета—мургав, черен… стана му неловко, засмя се и рече: „Приличам ли сега на войвода! “ Почти всеки ден в дома на Лора имаше гости —предимно жени и момичета. Яворов се чувствуваше не в своята среда. Той сядаше на края на стола, сякаш ей сега ще се измъкне… Но понеже трябваше от приличие да седи, за да не издаде неудобното положение, в което е изпаднал, той започваше да разказва разни фантастични истории, измислени, или сънувани, но предавани от него уж като истински случки—въображението му се разгаряше до такава степен, че думите не му стигаха и той си помагаше с жестове и мимика. „Не разбираш ли — ми казваше Пенев, — че той иска да скрие себе си зад тия жонгльорства, а в душата си навярно се смее над своите слушатели…“
Защо Лора обкръжаваше Яворов с тая обстановка в своя дом? Дали за да го държи в замайващата атмосфера, наситена само с тяхната любов ? Защо събираше в къщата си тия хубави млади жени и девойки ? Да изпита неговата вярност ли — или да изпъкне нейната доминираща красота сред тях ? Всичко това не можеше да го задържи дълго. Празнотата на тоя живот го утеги. Той не написа ни едно стихотворение откак се срещна с Лора. Тя започна да забелязва неговата разсеяност и незадоволеност, и като не подири по-дълбоко причините на това негово душевно състояние, — тя изби в такава ревност и подозрителност, която окончателно го отдели от нея. Тогава Лора започна да го следи и да му прави упреци и дори сцени. Яворов се оплакван на Боян Пенев, с когото почти всяка вечер отиваше след работа на разходка, че няма условия да пише. Нито в къщи, нито в театъра, където Яворов беше драматург. „Тая жена ще го отблъсне от себе си — ми рече Пенев – тя не го оставя спокоен дори през време на служебна работа: отива в бюрото му и седи там — уж да го чака да излязат, а всъщност следи дали не идват при него артистки… Яворов кипи…“
Един ден я заварих тежко болна. Поради кръвоизлияние, лекарят казал да пази абсолютно спокойствие и да лежи неподвижно. След малко някой звънна. Яворов отиде от кабинета си да отвори. Чу се весел женски глас в коридора. Яворов отведе гостенката в една от стаите. Видях, че Лора стана неспокойна. Розовина изби по бледите й от болестта страни. Изведнъж тя скочи и въпреки моите протести, наметна пеньоара и се втурна към вратата. Гостенката се оказа нейна близка. Яворов не я въвел при Лора, за да не я безпокои. Трябваше на ръце да я пренесем и сложим в леглото.
Видях смутеното лице на Яворов. Нямаше съчувствие в израза му, а гняв. Мъчителна, натегната атмосфера.
Нима такава трябваше да бъде жената, другарка на Яворов? Жена без никакъв друг идеал в живота, освен любовта, въпреки че беше способна и културна? Hима тя не можеше да вникне по-дълбоко в стиховете му да го разбере чрез тях? Но за нея стиховете бяха caмо негово минало, от което тя го ревнуваше. Ако бeше способна чрез тях да намери поета Яворов, щеше да му помогне да се измъкне от лабиринта на своите душевни терзания и борби, за да не бъде „духът години уморен“, — за да не вика: „Аз не живея, аз горя. Непримирими в душата ми се борят две души“.
Жената другарка на Яворов трябваше да бъде тиха и задълбочена. Да се издигне до поета и да разбере сърцето му. Той нямаше да бяга от нея, а щеше да я зове: „че сила ме задавя сред безброя слаби… Аз себе си ломя — от мене бягат те, но ти ела, дете! Ела свидетелствувай — в мрачна безнадежност как чезна за доброто, как му вярвам яз!“
И ако няма такива жени в света — жени за истински поети като Яворов — те трябва да се създадат! Но такива жени има днес, такава бе жената другарка на Фучик, такава бе Етел, другарката на Юлиус Розенбер, която придружи мъжа си в смъртта, но в името на една велика правда! Яворовата другарка го завлече в една безсмислена с нищо неоправдана смърт!
0 Коментара