Месеци наред темата футбол вълнува мъжката половина на човечеството. А ние решихме да погледнем на нея от по-друг ъгъл – семейния. Потърсихме мнението на четири жени, за които футболът е неделима част от всекидневието им, актрисата МЕДИ ДИМИТРОВА, съпруга на треньора на националния отбор Иван Вуцов, ИЛИЯНА РАЕВА – СИРАКОВА — съпруга на Наско Сираков, ДАРИНА МЛАДЕНОВА — съпруга на Стойчо Младенов, и ЕМИЛИЯ ВЕЛИЧКОВА — съпруга на Бойчо Величков.
Дарина Младенова:
„Цар футбол“ е някакъв невероятен феномен. Бивша лекоатлетка съм, обичам спорта, но откакто 6 години сме женени със Стойчо, у дома се говори само за футбол. Големият ни син Александър (скоро навърши 4 години) играе само с футболната топка, подарена от баща му. Ако не слуша, Стойчо го заплашва, че ще я прибере и тогава no-мирен от него няма. Добре поне, че малкият не проявява такива признаци, едва на 6 месеца е.
Запалянковците знаят всичко за нашето семейство. Да се чуди човек как успяват!? Честитят ни и рождените дни. Понякога звънят и късно през нощта. Не им се сърдя. Е, случва се да се обадят и не дотам доброжелателни хора. Но и с това се свиква.
Емилия Величкова:
От квалификациите насам вкъщи непрекъснато се говори за Мексико. Как ще се представим, хайде сега в този мач, после – в следващия. Синът ни Ивайло, 5-годишен е, дори нощем, ако се събуди, ме пита: „Мамо, не изпуснахме ли спортните емисии по радиото за татко?“ Когато Бойчо играе, работят всички средства за информация. След мач телефонът звъни – обаждат се приятели, съседи, запалянковци… Безкрайни коментари. Кого контузили, кого наказали, кой вкарал гол, кой пропуснал дузпа. Ивайло твърди, че също ще стане футболист. Опитваме се да го разубедим с баба му – че ще го ритат постоянно, че ще му бъде тежко, ще са недоволни от него, ако не играе добре, ще го освиркват. А той отговаря: „Мъжете трябва да издържат на всичко!“ Като го
гледам колко е малък още, чак ме разсмива със сериозните си „мъжки“ изявления.
Илияна Раева-Сиракова:
Без спорта у дома сигурно ще бъде скучно. Футболът е основната тема. И художествената гимнастика, разбира се. Дори споровете ни с Наско са на тази основа – ние как тренираме – вече съм треньорка в „Левски-Спартак“, те как тренират, защо ние имаме школа, а те нямат, защо губят един мач, какво е помогнало да спечелят друг. А от темата „Мексико“ спасение няма…
Освен че съм съпруга на футболист, съм и запалена любителка на този спорт. Не пропускам мач — по телевизията или на стадиона. Запалянковците се шегуват, че Наско предварително е „изпуснал“ позициите в семейството ни, тъй като имаме дъщеря. Двегодишната Славея, когато порасне, може да тренира и футбол. Имаме вече и женски отбори. Не непременно художествена гимнастика, нали?
Меди Димитрова:
Ляга се и се става с футбола. Филми и спектакли по телевизията гледаме рядко, а за кино или театър съвсем не остава време. Въртят се непрекъснато видеозаписи на футболни мачове. Най-често Иван гледа мача с Югославия, който загубихме. И се започва: „…Гледай го, гледай го сега къде е тръгнал този, вместо да…“, „Не там бе. Стойчо, от другата страна мини…“, „Леле, леле, майчице, какво правиш, момче?“, „…Подай я тази пуста топка, пък тръгни напред!“
И да искам, не мога да съм безучастна. И аз съм с тях. Разболял се някой от отбора, на друг се родило дете, трети има лични проблеми. Живеем с вълненията на момчетата, сякаш сме заедно в една къща. Отидем ли на гости, щом влезе Иван, темата футбол измества всичко останало, обединява компанията, безучастни няма. Веднъж по време на спектакъл – тече действието, салонът пълен – един колега ме дърпа зад кулисите и започва: „Кажи ми сега Вуцов какво мисли за…“, „Кой ще играе на мястото на…“, „Ще вземе ли в националния отбор еди кой си“ и т. н.
Питате ме за какво спорим вкъщи? Ами не спорим, защото няма време да се информираме преди това. От лагер на лагер, от мач на мач, от телефон до телефон… Но знае ли човек – може би това, че живееш непрекъснато с проблемите на другия, носи пълнота и взаимност в семейния живот.
Понякога му се чудя на Иван – как издържа на това напрежение? Толкова сили и нерви хвърля. Аз не бих могла. Треньорската работа е нещо непосилно, бих казала дори – най-тежката професия. Прилича на режисьорската. Трябва да имаш талант на организатор, поглед, и най-важното: да бъдеш преди всичко добър човек, да умееш да работиш с хората. Да ги обичаш безкрайно, да можеш да мислиш и чрез тях. За това е нужна дарба, призвание.
0 Коментара