Като наближи някой юбилей и започваш да се връщаш назад във времето, невинаги си спомняш само приятните неща. За близо тридесетте години, прекарани в редакцията на сп. „Жената днес”, най-голямото ми богатство са спомените, защото много от хората, които съм снимала, вече не са между живите, а други са забравени.

silva

Била съм на толкова диви места, сякаш човешки крак не е стъпвал там, и в селища, които цивилизацията е подминала. Случвали са ми се такива небивалици – като в хотела в Шумен, където ме питаха дали искам стая с баня или без баня и като влязох да се изкъпя, се оказа, че изобщо няма вода. В Червен бряг бях в един толкова долнопробен хотел, че цяла нощ спах прегърнала фотоапарата си, защото се страхувах циганката на съседното легло да не ме обере, а тя хърка през цялото време. В Габрово в стаята ми ме изненада младеж, защото фамилията ми не завършва на „а”, и на рецепцията решили, че стаята е мъжка. В Разлог една седмица ни затрупа сняг, а връщайки се от Варна, кацнахме принудително в Горна Оряховица. Изповръщах си червата от турбуленцията, а и бяха ми поверили едно момченце. След три часа закъснение на летището в София родителите му дори не ми благодариха за грижите, камо ли да ме питат защо съм с вид на изстискан лимон. Е, не съм падала в оркестъра, както се случи на един колега, но във Вълчи дол

си залепих задника за един мазен компресор,

отстъпвайки назад, докато снимах смахнатия руснак, който реши да ми напълни лимонадено шише с газ от газопровода. Имах чувството, че там всички са изкукали от напрежението да не се спече нещо. В Белене се претрепах. Пазейки фотоапарата си, паднах по нос и за секунди заприличах на японски турист. Синът ми не можа да ме познае, а главната редакторка изстена, като ме видя. Най-идиотското беше, че никой не ми се притече на помощ и във влака всички ме питаха кой ме е пребил.

Бях с една колежка в женския затвор в Сливен.

„Минзухарчетата”, така им викаха на затворничките, защото бяха с оранжеви кърпи на главата, за да се виждат отдалеч. Щяха да ме съблекат, само и само да видят как съм облечена, а в затворническата ясла децата ни викаха „мамо”. По стълбите колежката ми срещна своя съученичка, осъдена за злоупотреба с пари. Всички бяха невинни. На тръгване с нас пуснаха и една жена. Никой не я чакаше. Тя хукна през полето, без багаж, стискайки нещо в шепата си. През 1985 г. бях в Севлиево да снимам едно семейство със спортен дух – караха велосипеди – Руми, Христо и сина им Александър. Снимах ги в парка и след това ме поканиха на гости у тях. Така се роди едно приятелство, което продължава и до ден-днешен.

Толкова много хора са минали пред обектива ми, че се чудя откъде да започна. Изводът ми е, че ние, възрастните, сме по-суетни и се стягаме пред обектива, а децата са естествени и непринудени, не се интересуват как изглеждат. Никога не са ме питали: „А този бял шал отива ли ми?“ – като Бисер Киров, и да се фръцкат насам-натам. Нито да ми казват:

„Този профил повече си го харесвам”

Няма да забравя първата си пряка среща с Гена Димитрова. Имаше концерт на майсторския й клас в НДК и щеше да представи за първи път Александрина Пендачанска. Всички се бяха събрали в гримьорната и трепереха от вълнение. Изведнъж вратата се отвори рязко и в стая нахлу въздушна струя. Влезе самата Гена Димитрова. Беше едра жена и с този кринолин изглеждаше величествено. Като кралица каза няколко ободряващи думи и изчезна. Останал ми е споменът за нейната магия и синята рокля на Александрина.

Друга жена, която ме е впечатлила, е Валентина Терешкова. Докосвах тази стройна, ледена царица. Бих се заклела, че е с тъмносини очи, хлътнали навътре, мълчащи. Чак фотоапаратът ми се беше изпотил. Нямах ни една снимка на фокус. Впоследствие разбрах, че ми беше паднало матовото стъкло за фокусиране.

Лариса Горбачова – чаровна усмивка, закачливи очи, финес, който липсваше на предишните съветски първи дами. Беше на гости на Комитета на българските жени. Счупиха си краката от подмазване, а тя се държеше със снизхождение.

Мими Иванова и Развигор Попов бяха издирили телефона ми, за да ме помолят да отложим насрочената среща, друг щеше да ме прати за зелен хайвер.

Йорданка Христова – изключително сърдечна и естествена. Крещеше на бул. „П. Славейков”: „Силве”, и ми махаше с ръка, за да я видя, защото имахме среща.

Вили Казасян с присъщото си чувство за хумор, като се запознахме, ми казва: „Да не ровим кой откъде е, защото сигурно ще излезем братовчеди”, а друг велик арменец –

Шарл Азнавур, ми чете конско

защо не говоря бащиния си език. Всички се натискаха да се снимат с Уилям Сароян, дори и аз, а той се надуваше като пуяк. Ех, велик род сме ние.

Валери Петров – изключително скромен и благ. Знаех от Леон Даниел, че като закъса с вдъхновението, си нахлузва една шапка-„работливка”.

Веднъж трябваше да снимам Тодор Живков на посещение в завод „8-ми март”. Познавах предприятието отлично – прахоляк, едни гадни косъмчета, дето ти влизат във всички дупки, и смрад от камгарния цех. Като пристигнах, не можах да го позная. Бяха опънали едни пана по коридорите – да не се вижда неразборията, и един пръскаше с дезодорант. Както вървяхме между машините, Тодор Живков се обърна, погледна ме и ми намигна. Вцепених се тогава, но сега си мисля, че искаше да ми покаже колко са му ясни нещата.

Щастлива съм, че съм прекарала дори мигове с тези и още много други като тях известни и не толкова известни хора.

Обективът ми е хванал обективно техните настроения

и погледи и винаги съм се стремяла да ги представя в добра светлина. Да избегна някоя бенка, да премахна някоя бръчка при подпиране с ръка, да хвана оня, хубавия профил. Сега се търсят дискредитиращи снимки. Това го забелязах за първи път в Народното събрание. Фори Светулката, без да иска, бутна един от пепелниците в коридора и един колега моментално го засне. Вместо да му се скара, той започна да му се моли да не го пуска по медиите. Стана ми мъчно и за двамата. Разбрах, че просто е дошъл друг морал и друг страх.

Благодарна съм на името на списанието, което като „Сезам, отвори се” ми е проправяло път. Всички го знаят, дори и мъжете.

Съжалявам, че не срещнах Невена Коканова и Славка Славова – не само защото се прекланям пред таланта им, но и за да имам спомен от тях.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара