На всеки се случва някой непознат да се разболее, да бъде трайно или за кратко време ограничен в движенията си, прикован към легло, или да загуби зрение или слух. Когато се разболеем, започваме да разбираме по-добре проблемите на инвалидите и на хората с трайни недъзи. Тогава осъзнаваме, че инвалидите са първо хора, а едва след това хора с даден недъг, че еди-кой си не е „епилептик“, а човек, който страда понякога от епилепсия.
Макар че думата „инвалид“ е френска, точно във Франция обществото отказва да я употребява и тя беше заменена с „моен валид“, равностойно на модерния у нас израз „хора с увреждания“. Те не търсят да си завоюват предимство пред здравите, а искат да бъдат третирани като всички останали. Това би било възможно, когато обществото създаде инфраструктура, улесняваща живота на инвалидите навсякъде, където тя е необходима. Има много напреднали държави в това отношение, ние, уви, не сме сред тях.
Общувайки и без това несръчно помежду си, съвсем се проваляме в контактите си с хората с увреждания. Повечето помагала за усвояване на добрите маниери отделят място на общуването с болни и инвалиди.
Съветите често започват с това
на паркинга да не заемаме мястото,
резерирано за инвалиди. Има и други препоръки. Някои от тях са да не си играем с инвалидната количка или с патериците на лицето, което ги ползва, колкото и да са лъскави и ръцете ни сами да посягат към тях. Обръща се внимание също да не потупваме седналия в инвалидната количка по главата или рамото, както се потупва детенце. Също така не трябва да се облягаме върху инвалидната количка, колкото и да е удобна за това. Тя е част от личното пространство на седящия в нея и подобно поведение е равносилно на това някой да ни дърпа за шлифера.
Когато общуваме с хора с недъзи, можем да ги улесним, като застанем максимално близо до тях, като ги гледаме право в очите, а не търсим с поглед техния придружител. Ако човекът има слухови трудности, правилното е да обърнем вниманието му върху себе си, като поставим ръката си на рамото му, и след това не толкова да викаме, а по-скоро да изговаряме правилно думите. Ще затрудним много събеседника си, ако в същото време дъвчем, пушим или държим лицето си на сянка.
Добре дошли обаче са всякакви подходящи жестикулации,
както и една по-артистична мимика, ако ни се удава. Ако разговаряме продължително с лице в инвалидна количка, добре е да се преместим на стол, за да бъдем на неговата височина. От особено значение е при общуване с хора с недъзи да нямаме напрегнат вид, да не изглеждаме уплашени. Не трябва да се страхуваме да говорим за заболяването на човека до нас – той при всички случаи е специалист по темата, така че няма да го затрудним. Не се страхувайте също да заведете детето си при хора с недъзи. Няма абсолютно нищо нередно, ако детенцето постави някои въпроси, които на вас ви се струват ужасно неудобни, но всъщност са напълно естествени и довеждат до „разчупване на леда“ в общуването. Разбира се, че едно дете ще иска да разбере как пишка този чичко, който е целият в гипс.
Бъдете честни с хората с недъзи.
Често те не могат да се изразяват добре. Ако не ги разбирате, кажете им го, вместо да кимате с глава напосоки. Напълно е възможно да се опитват да ви споделят нещо много важно, така че помолете да повторят.
Винаги задавайте въпроса: „Мога ли да направя нещо за Вас?“ Ако отговорът е утвърдителен, значи сте били полезни с нещо. Ако отговорът е „не“ – не сте сбъркали, като сте попитали. Важно е да наблюдаваме изражението на хората със слухови недъзи, докато разговаряме с тях, за да преценим разбират ли думите ни. При нужда можем да прибегнем до бележки, в това няма нищо нередно или обидно. Ако не сте били разбрани, бъдете готови да преформулирате въпроса си в по-лека форма, с различни думи. Ако го зададете повторно в същия вид като първия път, вероятността отново да не ви разберат е много голяма.
При контакт с лице с увредено зрение
винаги назовавайте себе си по име,
както и хората, които ви придружават, ако има такива. Забелязано е, че мнозина говорят със слепите, сякаш говорят с глух – с по-силен глас, с по-ясни и по-елементарни изрази. Това е неуместно, хората с увредено зрение по правило имат изострени слухови сетива и висок интелект, с тях не трябва да се говори като с идиоти. Също така не крещете на хора със слухов апарат – високият тон само затруднява неговата работа и измъчва притежателя му.
Не избягвайте ръкуването, точно обратното. Подавайте ръка дори на хора, които трудно движат крайниците си. Напълно е приемливо те да подадат лявата си ръка.
При посещение на близки хора в болница не се колебайте да се интересувате за тяхното заболяване, но колкото и да е тежко то,
недейте да изразявате състрадание,
това дейста деморализиращо. Опитайте да не изглеждате уплашен или опечален във връзка със страданията им в тяхно присъствие. Не им носете цветя и икони, а по-скоро неща, които са им необходими по време на престоя – например книги, списания, вестници. Избягвайте да коментирате диагнозата и здравословното състояние на трети лица дори ако имате информация от първа ръка. В цял свят лекарската тайна пази личния живот на хората. По принцип, дори ако сте болен, на въпроса „как сте“ отговаряйте „добре“. Само много близки хора действително се интересуват от здравословното ви състояние, така че не разкривайте себе си излишно.
Когато пък оздравеете след тежко боледуване, не сте длъжен да обяснявате надълго и нашироко през какви мъки и процедури сте минали. Правилното е, ако проявяВат интерес, да се ограничите с отговор от сорта на: „Сега се чувствам напълно добре.“
0 Коментара