За Сестра Рафаела научих от възхитената от личността й детска писателка Мая Дългъчева, която се запознава с нея по време на педагогическо обучение в Австрия.
Монахиня от 2004 г. в Бенедиктинския манастир във Виена, Сестра Рафаела е теолог, преподавател в детска градина и детски педагог, включително със специализация по специална педагогика (с насоченост към деца, ученици и възрастни със специални потребности).
40-годишната сестра е автор на “OMG – деца задават въпроси за Бог”, както и на илюстрациите (тя изписва и икони!). Книгата отговаря на много, бликащи от детската уста въпроси, сред които: “На колко години е Бог?”, “Боли ли смъртта?”, “Колко уши има Бог, за да може да чува всички едновременно?”,
“Обича ли Исус и злите хора?”.
Записването на въпросите започнало спонтанно, покрай ежедневното й общуване с децата. За тяхната учителка, от фундаментално значение при досега с деца са изграждането на универсалните човешки добродетели, като зачитане на достойнството на насрещния човек и емпатията.
При общуването с тази необикновена личност, постепенно и образът на бенедиктианския орден (най-старият западен католически орден) доби плътност, както и манастирът – приветлив и кипящ от дейности и инициативи. Излязъл от очертанията на може би средновековните ни представи.
Молитвата неслучайно е много важна за Сестра Рафаела. В основата на бенедиктинската духовност е Lectio Divina – божественото четене или медитативното четене на Библията. Произходът на тази традиция датира от първите векове на християнството.
Сестра Рафаела е млада, говори непринудено
и на съвременен език, но е и носител на вековна традиция. При всички случаи, тя умее да бъде себе си, такава, каквато я усетих в проведения с нея вълнуващ разговор. И така се докоснах до образа на един добър и търпелив учител.
Вярвате ли, че отглеждането на деца по добър и любящ начин може да създаде едно по-добро и милостиво човечество?
Възпитаването на деца по този начин не е просто педагогически трик, чрез който да постигнем определена цел. Добротата принадлежи на човешката природа, следователно възпитанието „по добър и любящ начин“ не е нищо друго освен откриване на потенциала на децата, който вече е в тях, и работа с него. Трябва да осъзнаем, че добротата не е повърхностна, което значи, че тя се проявява не само чрез това, че е мила и добродушна. Разбира се, тя може да се прояви по този начин, но същността на доброто лежи по-дълбоко и поради това нейните ефекти са по-мащабни.
Отглеждането на деца по добър и любящ начин
ги води до това да бъдат пълноценни хора. Какви характеристики стоят зад това? Преди всичко, зачитане на достойнството на всяко човешко същество, природата и всички живи същества, състрадание, безкористна помощ, щедрост, отвореност и широта на съзнаниетo, обръщане на внимание на другите. Могат ли тези характеристики, дълбоко вкоренени в човешката природа, да направят света по-добър? Вярвам, че отговорът се съдържа в тях.
Как учите и възпитавате другите да бъдат добри хора?
На първо място, това става, когато човек преподава на себе си и се самовъзпитава. Не може да дадете нещо, което вие самите не притежавате. Истинското добро се усеща веднага от другите, особено когато е автентично. Не може нито да се инсценира, нито – фалшифицира. Ето защо единственият ефективен инструмент за преподаване на добро е автентичността. Разбирам го като специфичен, забележим вид прозрачност на сърцето. Светлината се отразява по различен начин в чистата, прозрачна вода и по различен начин – в мътната, кална вода.
Как протича денят Ви в манастира?
Всеки ден е различен. Това е добра новина за тези, които свързват манастирския живот със скуката и монотонността. Разбира се, структурата на деня може да предизвика такова отношение: ежедневно ставане по едно и също време (5:10 ч.), ежедневни молитви на равни интервали (5:35; 10:00; 11:40; 18:30; 19:45), ежедневна закуска по едно и също време, всеки ден един и същ вид работа. Всичко обаче зависи от нашето вътрешно отношение. Ранното събуждане удължава деня, както и живота.
Редовността в храненето значи чисто здраве, а молитвата хармонизира душите ни, които често се разсейват от хиляди домакински задължения и проблеми. Осъзнаването на непрестанното Божие присъствие, което се проявява и чрез присъствието на хора, които ни придружават в ежедневното ни пътуване, ни кара да сме наясно кои сме и кои бихме искали да станем. С две думи, манастирският живот е просто нормален живот и манастирът просто създава пространство за по-съзнателно преживяване и в същото време – за съзнателен живот.
Какво е Бог според децата в книгата?
В пролога го формулирам така: Докато ние, възрастните, цял живот се борим с въпроса за съществуването на Бог и неговото откровение в човешката история, тази тема изглежда очевидна за децата. Ето защо те не питат дали Бог съществува, а дали Бог обича да се люлее и дали може да танцува. Те се отнасят с Него по естествен начин, сякаш е един от нас. И това съответства на същността на християнството.
Бог стана един от нас, нещо повече, Той стана дете (!),
За да не се страхуваме от Него. Говорейки за Коледа, някой веднъж каза, че Бог се е родил като дете, за да може човек, който обича да „гледа приземено към нещата”, да Го забележи. Има нещо в това. Мисля, че
практическият начин, по който децата разбират Бог,
се крие не само в естествените им предразположения за развитие (децата все още не са в състояние да мислят абстрактно), но преди всичко в тяхната безупречност и невинност. Те не разсъждават прекалено много нито за това, което са прочели в книга или вестник, нито за това, което са научили в колежа или са чули в медиите. Тяхното мислене е това, към което всички трябва да се стремим – чисто съществуване и преживяване на всеки момент, удивление… Ето защо Бог не е недостижим и непознат за децата. Те са по-близо до Него, защото не мислят за живота, а просто го преживяват.
Може ли да споделите как решихте да следвате този път?
Родена съм в католическо семейство, понякога се шегувам – „традиционно католическо“. Това означава, че родителите ми са ми внушили основите: те ме научиха да казвам „Отче наш“, изпратиха ме на уроци по религия, заедно ходехме на литургия в неделя. От една страна, това е основата, от друга, това е само „минимум“, сравнено с
богатството, което може да носи култивираната вяра.
Например, никога не сме се молили всеки ден заедно и не сме обсъждали религиозни теми. Тази „традиционна версия“ на подхода към вярата обаче беше достатъчна, за да ми внуши някаква чувствителност към Добротата и Истината. Тези две реалности ми действаха като магнит. Ето защо от юношеството си (13-15 години) търсех молитвени групи. Такива общности са били активни в почти всяка католическа енория в Полша. Бидейки до другите и
молeйки се заедно, се чувствах напълно себе си.
Естествеността, с която всички се отнасяхме един към друг, постепенно направи молитвата ми по-малко предписателна. Това се превърна в естествен разговор с Бог. Започнах да говоря с Него като с баща си или най-добрия си приятел. И щом веднъж почнете да говорите с Бог директно и честно, не можете да спрете. Още в началото на средното училище срещнах момче, с което се сприятелих. То ме запозна с молитвена общност за млади хора, току-що създадена в съседен град. Един ден ни посетиха монахини – бенедиктинки от поклонението от Виена. Бях на 17 години.
Какво се случи тогава?
Не знам възможно ли е да изразя с думи какво се случваше в мен. Дори „магнит“ в случая е лоша метафора. Бях възхитена. От какво? От всичко. Кои са сестрите, какво правят, как живеят и защо по този, а не по друг начин. Реших да ги посетя на почивка. Веднъж…два пъти… три пъти … И майка ми обобщи: „Пътувайки, ти си изгради призванието“. Въпреки че може да изглежда, че моята история за присъединяването към ордена свършва, тя току-що започваше.
Осмелих се да отида в манастира на 20-годишна възраст,
като се отказах от обучението си и предизвиках изненада и разочарованието на родителите си. Спомням се деня точно – 11 февруари 2001, Ден на болните и празника на Света Богородица Лурдска. Около месец по-късно започнах да се чувствам зле. Лекарят ми предписа антибиотици и останах в леглото две седмици. Сестрите мислеха, че просто имам носталгия по дома. Убедих и себе си, че това е нормално по някакъв начин и изчаках. Състоянието ми обаче се влошаваше и влошаваше. Заведоха ме в болницата. След известно време се оказа, че това е предпоследен етап на лимфоцитна левкемия.
Единствената спасителна насока бе трансплантация
на костен мозък. Веднага бях запозната с най-новата терапия, която се прилагаше само в Германия от няколко месеца. В Полша бе напълно неизвестна. Тази информация бе важна, не можех да остана в такова състояние в манастира, трябваше да се върна в родината си. Там се подложих на лечение по протоколите, препоръчани от виенските лекари. Тогава ми направиха трансплантация на костен мозък. Казано накратко, оцелях благодарение на обстоятелствата, че останах във Виена по времето на началото на болестта.
Първите месеци от лечението бяха изключително тежки. Лежах сама в стерилна стая, родителите ми, брат ми и приятели не можеха да ме посещават. Физическата болка се сля с душевната и с чувство за отритнатост и изоставеност от Бог. И всичко това се случи, когато бях
готова да Му предложа целия си живот.
Не разбирах нищо от това. В най-трудните моменти дори си мислех, че Бог е само продукт на човешкото въображение. Точно в най-трудния момент получих писмо от споменатия приятел, благодарение на когото попаднах в молитвената група. Той ми написа: „Ще оздравееш, защото ТОЙ Е.“ Все още имам това писмо. Толкова парадоксално, но болестта подкрепи решението ми да се доверя на Бог и да се обърна към Него, вместо да ме обезсърчи. Молих се: „Ако оцелея, това ще е само, за да мога да се върна в манастира. Ако това не е възможно, вземи ме сега.“ Тъй като ми беше даден шанс да се възстановя, още повече
исках да живея разумно, съзнателно, и да съм до всички,
борещи се със страданието. Оттогава моeто мото се съдържа в трите точки: Първо, в т. нар. менталност на Кохелет – „Суетата над суетите, всичко е суета и преследване на вятъра“. Това ме държи на определено здравословно разстояние от всичко случващо се наоколо. Второ, цитат от 1 Коринтяни 4, 9-10: „Защото станахме показ на света, на ангели и човеци, ние безумни заради Христа, (…) ние немощни. (…)“ Харесва ми това изречение много, то е малко полемично и често го повтарям на тези, които твърдят, че в днешно време трябва да си наистина глупав, за да отидеш в манастир. Трето,
„Най-свободният акт на свобода е себеотдаването”,
от Едит Щайн. Моето посвещаване на Бог може да се разбере само в контекста на това, което е свободата в същността си. Свободата не е само теория, тя иска да е практически изпълнена и не е да мога да правя всичко, което искам, а да знам какво искам и да го правя.
Какво е вярата според Вас?
Първото нещо, което ми идва наум, е друга дума на английски, която звучи сходно. Това е думата “борба”. Да, вярата в един определен смисъл е борба. Често самата аз я изживявам като борба със себе си, в търсене и откриване на смисъла на живота и съществуването, целта му, ценностите, красотата и т.н. Опонентите са всички сили, които не дехуманизират, които ме правят не субект, а обект, не човешко същество, а “по-висше животно”, чиято съджа се крепи на три желания: да яде и пие, да си направи хралупа и да се размножава.
И не става въпрос за това, че създаването на дом, създаването на семейство, или че физиологичните нужди са само животински инстинкт, абсолютно не! Разликата e в това, което ме кара да правя това. При животните има инстинкти, физиология, може би и емоции (не знам, не съм компетентна по зоология), докато ключовият опит в човешкия живот и правилната
мотивация, която ни тласка към връзките, е любовта.
Само когато обичаме и се чувстваме обичани, ние се докосваме до същността на нашата човечност и най-дълбоката ни идентичност. Вярата е тази, която ни помага да преведем ускоряващия влак на нашата история в коловоза на любовта. Вярвам, че Бог е любов. Това е най-краткото „определение“ на Бог, което познавам. И защото ТОЙ е любов, ние можем да изпитаме любовта по различни пътища: в семейството, в манастирската общност, в свещеничеството.
Вярата е като общ знаменател за мен,
обединяващ много различни действия и ми дава възможност да премина през най-сложните житейски „уравнения“. Вярата е и определена предразположеност на човека, която дава възможност да се пробие фасадата на видимото и доловимо със сетива към това, което не се вижда за очите. Това може да се обясни, като се обърнем към света на природата: Когато погледнем дърво, виждаме ствол, клони, листа, цветя, плодове…
Но това все още не е цялото дърво.
Не виждаме корена, без който дървото не би било дърво и не би могло да съществува по нормален начин. Вярно е и за света, за човека… Нашите знания са ограничени, дори с помощта на добре развита техника, не сме в състояние да проникнем до основата. Фактът, че не виждаме „корена“ на съществуването ни, не значи, че той не е там. Вярата е като да знам, че Бог поддържа целия ми живот и че без Него моята човечност, достойнство и съдба за обич изобщо не биха съществували.
0 Коментара