Невяна Владинова: Отново бих поела по същия път

За Невяна Владинова художествената гимнастика е призвание. Тя никога не е определяла това, през което е преминала като саможертва, не е имала съмнения, че това е нейният път. Когато поглежда назад, вижда само позитивите. Но Невяна рядко го прави, защото живее в настоящето, без съжаления и с поглед насочен напред.

Снимки: Анна Недкова

Грациозна и артистична на килима и лъчезарна и усмихната извън залата, тя от години е една от най-обичаните гимнастички. Когато слага край на състезателната си кариера в края на 2020 г. Илиана Раева й предлага да стане вицепрезидент Федерацията по художествена гимнастика, а Владинова веднага се съгласява. Преди да се оттегли, тя има време да мисли за бъдещето и в съзнанието й то винаги е свързано с гимнастиката.

В един период с Невяна са свързани надеждите на България за големи успехи. Специален момент за нея е участието й на Олимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016 г. Следва най-успешната й година, в която постига нещо, за което мечтае – да пее българския химн от най-високото стъпало. Случва се след златния й медал на лента на Световната купа в Баку. Сезонът продължава с 4 титли и пет медала на Световната купа в София и с бронз от Световното първенство в Пезаро.

Миналата година тя беше посланик на Световното първенство по художествена гимнастика, което се проведе в София. Една от основните й задачи бе да помага за популяризирането на един от най-красивите спортове. Сега, почти година по-късно, резултатът е, че страшно много момичета тренират художествена гимнастика и мечтаят да последват своите идоли по този път.

Огромна роля за това играят и големите успехи през последните години. Над всички бе олимпийското злато, което ансамбълът ни спечели на Олимпийските игри в Токио през 2021 г. Сега имаме нови надежди, свързани с новия ансамбъл и новата перла на гимнастиката ни –Стилияна Николова, а Невяна е до тях в новата си роля.

Невяна, от известно време си в нова роля – вицепрезидент на Федерацията по художествена гимнастика. Труден ли беше преходът?

Чувствам се много на място в новата си роля. Преходът очаквах да бъде тежък. Затова се подготвях дълго време за него, но пък имах шанса и късмета да ми бъде помогнато много да остана в нещото, което обичам и да бъде полезна, да имам страхотен екип около себе си, начело с Илиана Раева. Това, че се докоснах до нея и тя ми даде шанса да застана рамо до рамо с нея, ми помогна много да се справя по-лесно с този преход и да не изпитвам носталгия към гимнастиката.

Фактът, че остана толкова близо до гимнастиката, улесни ли раздялата с нея?

Определено беше по-лесно. Сигурна съм, че иначе щеше да ми липсва повече. Нямаше да се чувствам толкова удовлетворена. Работата е доста динамична. Различно е, но атмосферата в офиса е толкова спокойна и толкова добра, че просто е удоволствие да ходим на работа.

Продължаваш да прекарваш доста време в залата. Какво е усещането, когато гледаш отстрани?

Усещането е, че със сигурност съм взела правилното решение да спра. Момичетата в момента са на толкова високо ниво и са толкова добри. Толкова се радвам на успехите, които постигат, на начина, по който работят. Много бързо се разви гимнастиката. Направо съм шокирана. Това, което аз играех преди две години и половина, изглежда доста ретро. В момента момичетата играят адски сложни неща.

Това, което аз мога да направя е да ги подкрепям, да бъда до тях и да бъда една връзка между тях, федерацията, треньорите. Когато си се отказал толкова скоро, можеш много лесно да се поставиш на тяхно място.

Много бързо, след като се отказа, влезе в новата си роля. Имаше ли време да мислиш за други насоки, към които да се насочиш?

Не съм искала друго. Една година преди да се откажа мислих къде и как да продължа, защото знаех, че това ми предстои. Рано или късно щеше да се случи. При мен беше време, затова го обмислях и бях решила да се насоча в тази посока. В най-смелите си мечти не съм очаквала да стана вицепрезидент веднага след като се откажа, но бях се насочила към работа в офиса и в екипа на федерацията. Не съм мислила за други неща. Това е моята страст, това е моята любов. Вярвам, че съм добра в него, че мога да помогна и се чувствам добре. Дори не го чувствам като работа, а като призвание. Така че не съм мислила за друго.

В професионалния спорт една кариера приключва сравнително рано, а в художествената гимнастика това се случва на още по-ранна възраст и трябва да се мисли за нов път.

Така е, но мисля, че това е по-скоро плюс, защото колкото по-млад си, имаш повече време да пробваш, да грешиш, да опитваш пак. Може наистина да смениш сферата на работа, ако искаш. Можеш да опиташ нещо различно, можеш да учиш. Така че виждам това като нещо положително. Надявам се, че всички момичета в гимнастиката, които останат в професионалния спорт, ще се възползват от това. Мисля, че това е само позитив за нас.

Когато погледнеш назад към кариерата си, кои са моментите, за които се сещаш – Олимпиадата в Рио, медалите от 2017 г.?

По принцип рядко гледам назад. Аз съм човек, който винаги се чувства много добре в настоящето. Никога не страдам за миналото и по-скоро, когато се сетя за кариерата си като гимнастичка, имам само и единствено добри спомени. Няма нищо лошо, за което да се сетя. Всяко състезание, всеки период си е бил сам по себе си добър и съм научила много неща от него. Беше разнообразно, видях много неща. Рядко имам време да се връщам назад и да мисля за миналото. Със сигурност не съжалявам за нищо. Ако трябва отново да избера пътя, по който да поема, още по-смело бих тръгнала по този. Това си е късмет – да попаднеш на мястото си от ранна възраст и да вървиш по пътя си.

Контузиите, получени като състезател, оставиха ли следа?

Да, оставиха. Тази, заради която се отказах, е тежка – дискова херния във врата. Винаги ще си я нося с мен, но се справям. Съвсем различно е, когато не се натоварвам толкова физически. Все пак продължавам да се поддържам по някакъв начин, защото това е тяло, което е свикнало цял живот да тренира. За него е стрес, ако спре изцяло. Затова гледам да се движа, да бъда активна. От време на време правя процедури за тази травма. Едва ли ще мине напълно, но се справям и не ми пречи в живота. Другите всички са ми излекувани.

Има доста легенди за режима на гимнастичките. Когато се отказа, започна ли да си позволяваш някои неща, за които преди не си помисляла?

Това са предимно легенди. С гладуването и това, че нищо не се яде, че умираме от глад. Вече живеем в толкова модерни времена и сме толкова напред с всякакви храни, че винаги можеш да се храниш нормално, да се храниш здравословно, да не гладуваш, да имаш сили и да изглеждаш добре. Аз се стремя да го правя. Последните години като гимнастичка се стремях да живея по този начин. И след като се отказах, не съм имала желанието да се наям или да ям някакви неща, които са ми били забранени. Постарах се и в тази насока да няма драстична промяна. В момента имам нормален здравословен начин на живот. Разбира се, понякога си хапвам и от така наречените боклуци. Според мен трябва да има баланс и нещата се получават.

В началото на кариерата ти сякаш не се чувстваше комфортно с голямото внимание към теб. А сега – свикна ли?

Да, свикнах. Аз като цяло съм човек, на когото му трябва малко време, за да се адаптира в различна среда, но свикна ли – вече се чувствам абсолютно в свои води. И в тази насока приемам позитивите и се чувствам отговорна към това. Гледам да го използвам по начин, по който мога да достигна до повече хора, до повече деца, да бъда вдъхновение и добър пример за тях.

Когато ти остава време, как си почиваш, как се зареждаш с енергия?

Откакто не съм активна гимнастичка, определено имам повече време за себе си. Прекарвам го с приятелите ми, гледам да обръщам повече внимание на близките. В момента имам физическото време за това. Опитам да пътувам. Много обичам да карам кола, така си почивам. Понякога обичам да си оставам сама, да не говоря с никой. Например, в края на седмицата след всички хора, с които съм се срещала, да остана сама с мислите си. Обичам да го правя и докато шофирам. На състезанията в България винаги пътувам с колата. Дори да е за ден, за два. Наистина ме разпуска, разтоварва.

Имала си възможност да пътуваш много. Остава ли време покрай състезанията да разгледате местата, където ходите?

Успявали сме на места да видим малко от страните, в които ходим, да се срещнем с местната култура, особено когато състезанията са по-дълги. Гимнастичките, които участват на индивидуално, са привилигировани, че свършват преди ансамблите. Оставаме ден-два след това и винаги съм намирала време да разгледам и да разбера нещо за държавата, в която се намирам. Определено си падам по близките до нас страни като манталитет – Италия, Испания. Това са ми любимите страни, в които ходя и без да имам работа. Има места, които са ме впечатлили много положително, имаше и такива, в които очаквах да видя много повече, а те да ме разочароват, но отвсякъде има какво да се научи.

В Япония страшно много обичат българската гимнастика…

В Япония винаги ни посрещат по страхотен начин. Много ни обичат. Хората, с които работим там, са прекрасни. Много ни помогнаха и продължават да ни помагат. Но Япония определено не е моят тип държава.

Художествената гимнастика е може би единственият спорт у нас с успешна приемственост – поколение след поколение. Какво е обяснението?

Вярвам и знам, че гимнастиката е феномен. Това, което в момента се случва, отново е заслуга на Илиана Раева – да дава шанс на прясно отказалите се гимнастички да се развиват, да продължават да бъдат полезни в спорта с това, което могат. Както Християна Тодорова стана един от най-добрите ни съдии. Влезе в комитета на Европейската гимнастика. Тя също директно след отказването си продължи. Михаела Маевска стана треньор в националния отбор директно. Това е шанс, който ние оценяваме и приемаме отговорно и се опитваме да продължаваме да бъдем полезни.

На много места в чужбина това го няма. Възхищавам се на нашия екип, на цялата федерация, на всичко, което стои зад нея – треньори, треньорския щаб, състезатели. Всичко работи като един огромен двигател. Имаме обща цел, всеки знае какво трябва да прави, върши си работата и се получават нещата.

Имаше смяна на поколенията, но  продължават да се печелят медали.

Когато има успехи, и децата също много по-отговорно поемат нещата, имат още по-голямо желание. Те знаят, че трябва да продължат тази традиция. Много по-мотивирани са, когато виждат, че всичко е възможно и медалите са на една крачка и от нея ги дели само труда, който те трябва да положат.

Много деца тренират в момента в България. Имаме над 70 клуба в цялата страна. Почти всяко трето момиче е гимнастичка. Смятам, че това е много по-добър вариант за детството – да се специализираш в някаква среда. Това, че тези героини, които имат за пример, са тук сред тях, помага страшно много. Те могат да се докоснат до тях, виждат, че това е реалност, а не само нещо, което гледат по телевизията.