Обожавам операта (и Лили Иванова) – дали не съм гей?*

През 1908 г. един малко известен американец със звучното име Едуард Иренеъс Прайм-Стивънсън публикува в Европа своята книга „Интерсекс.“ Изданието първоначално се отпечатва едва в 125 екземпляра, като името на автора е заменено с псевдонима Ксавиер Мейн. В изследването си Мейн се противопоставя на стигмата, наложена спрямо гей хората около него. Той предлага и въпросник, който да подпомогне онези, които изпитват колебания относно сексуалната си ориентация. Някои от въпросите му звучат така: „Обичате ли опера? Изпитвате ли особено възхищение от музиката на Вагнер?“

Впоследствие идеята, че операта е така да се каже „слабото място“ на хомосексуалните мъже, набира популярност. Някои я приемат като неоспорим факт. Други я отхвърлят като неубедителен стереотип и чисто медиен конструкт. Трети пък изобщо не са чували за нея. В този любопитен и леко ексцентричен спор всеки участник има своите заслужаващи внимание аргументи.

Любовта към операта няма нищо общо с това с кого си лягате вечер.

Това е тезата на онези, които смятат, че е некоректно да се обвързва сексуалната ориентация с музикалните вкусове, артистични интереси и естетски разбирания. Едното е природа, а другото е изкуство. А изкуството по дефиниция се родее именно с „преодоляването на природата“, с „изкуственото“ в най-добрия смисъл на думата. Нелепо е да се твърди, че предпочитате Верди пред Ван Хален или Бизе пред Бионсе, само защото предпочитате интимен партньор от същия, а не от противоположния пол.

В подкрепа на подобно схващане са и някои цифри. Демографският анализ на посетителите на опера в САЩ през изминалото десетилетие показва, че това все повече са предимно жени – високообразовани, заможни и наближаващи 50-те. Мъжете, хомосексуални или не, постепенно се превръщат в изчезващ вид в музикалните театри.

Самият факт, че операта като сценично изкуство е относително трудно достъпна, ограничава допълнително възможността да бъде любимо забавление за гей общността. Оперни театри има предимно в големите градове на Европа и Америка. Освен това, по думите, приписвани на Молиер: „От всички шумове, познати на човека, операта е възможно най-скъпият“. Дори в Германия, където оперната публика се отглежда в продължение на много поколения, едва 6% от общото население твърди, че посещава опера. Вероятно част от тях го прави единствено поради неудобство да признае обратното.

Николай Гяуров на сцената на „Ла скала“.

Една импровизирана анкета сред личните ми познати отчасти затвърждава това впечатление. Млада оперна певица споделя, че е чувала за афинитета на гей мъжете към операта, но нищо в личния й опит не го потвърждава. Приятел гей музикант твърди, че харесва оперите на Пучини, но ако в отвъдното ни групират по музикален жанр, той категорично отказва да бъде в групата на опероманите.

И все пак, митът за любовта на хомосексуалния мъж към ариите и дуетите съществува, независимо дали присъства в тесния ни личен кръг или не. И това има своето обяснение.

Любовта към операта може да има нещо общо с това с кого си лягате вечер.

Има една популярна дефиниция за операта, според която това е изкуство, в което сопрано и тенор искат да правят любов, но им пречи някакъв баритон. Тази симпатична смешка не е толкова далеч от истината. Класическата опера се завихря винаги около големите драми в краткия ни живот – безпаметна любов, изпепеляваща омраза, ревност, завист, саможертва. В нея всяко чувство е представено в едър план – огромно, всесилно и помитащо всичко останало. От любов героинята е готова да убие любовника и децата си, да полудее, да се хвърли от крепостните стени или поне да изпие отровата. От своя страна злодеят е пронизан с кинжал в гърба и вместо да умре, той продължава да пее. В операта не само миглите на примадоната и шпагата на партньора й са ефектно уголемени. Там всичко е преувеличено, контрастно, бляскаво и същевременно фатално. Всяка ария трябва да ви накара да ахнете, всяка финална сцена – да се разплачете.

Именно тази свръхемоционалност на операта е особено привлекателна за чувствителните и жадни за духовни катаклизми и катарзиси души.

И докато можем да спорим доколко хомосексуалните мъже са по-сантиментални или романтични от другите, то едва ли бихме могли да се съмняваме, че те се изправят пред емоционални предизвикателства, които са спестени на хетеросексуалния мъж. И може би точно затова операта е някак по-близо до сърцето им. Темата за изначално забранената и невъзможна любов, за самотата, отхвърлянето и трагичното разминаване между мечти и реалност са все неща, с които гей мъжете се идентифицират директно. И все пак това не е всичко.

Както удачно обясни един познат: „Ние, гей мъжете, ходим на опера по същата причина, по която хетеро мъжете ходят на мач – зрелище, бутафория, екшън, доведени до крайност емоции. Тук няма пиетет. Тук има страст. Дори кичът е някак приятен. Всъщност и операта, и мачът са леко налудничави и абсолютно ненужни занимания за по-голямата част от населението.“

Анна Нетребко в „Адриана Лекуврьор“ от Франческо Чилеа в Метрополитън опера.

От друга страна, в операта присъства онази двусмисленост и загадъчна неопределеност, в която гей хората се чувстват истински на място. Маскирането, непрекъснатото преобличане, при което персонажите се представят за герои от другия пол, откриването на драматични тайни под повърхността на привидното са все типични похвати в развитието на оперния сюжет. Към това нека добавим, че ролите на младежи като Керубино от „Сватбата на Фигаро“ или Орсини от „Лукреция Борджия“ се изпълняват от преоблечени певици – сопран или алт. Дон Жуан от едноименната опера на Моцарт прелъстява безброй жени, но най-силната му човешка връзка е със слугата му Лепорело.

Дори Татяна от „Евгений Онегин“, която прекрачва общоприетите норми, като признава открито любовта си и след това е отхвърлена, е в някаква степен проекция на онези трагични чувства, които Чайковски изпитва към мъжете, но не може да признае. В този смисъл операта предлага духовно убежище и усещане за свобода на хора, които извън нея не могат да заявят открито себе си. Тя е онази територия, в която животът им, изпълнен с преструвки и полуизречени истини, изведнъж изглежда красив и вдъхновяващ. Както сподели един познат, абониран за всички представления на Метрополитън опера: „Операта е по-приятна от обикновения живот. А кой иска да води обикновен живот?“

Към това психолозите добавят и нещо друго – неустоимото очарование и

притегателната сила на централната фигура на всяка оперна сцена – дивата.

Според тях мъжете с нетрадиционна сексуална ориентация имат особена връзка с образа на силната, доминираща жена. Този образ е подсъзнателно плашещ, поради което е почти религиозно идеализиран. Именно дистанцията на „неземността“ го прави безопасен.

Тази жена не е от плът и кръв. Тя може да бъде боготворена и държана на пиедестал, но не и обичана в реалния живот. Тя може да е богиня или зла вещица, но не може да бъде обикновена. Понякога коронованата дива се превръща в ролеви модел, с който тези мъже се идентифицират или на когото искат поне да приличат – в смелостта, красотата, силата на чувствата и волята да се изправят срещу съдбата и обстоятелствата. Затова ако не обожават Норма, Тоска или Електра, то те вероятно благоговеят пред Джуди Гарланд, Мадона, Лили Иванова или други легенди от сцената, обвити с аурата на недостъпност и царственост.

Лили Иванова

А да не забравяме и блясъка – великолепието на декори и костюми, драматичния грим, ексцентричните прически, кристалните полилеи, кадифето, лукса. Който от нас никога не си е правил селфи в операта, нека първи хвърли камък. Но когато се случи човек да мине през травматични преживявания, които са се отразили болезнено на самооценката му, тогава той е още по-податлив на разточителния чар на оперния театър. Психолозите обясняват това с компенсаторно развит вкус към

престиж, блясък и белези на висок статут –

един вид подсъзнателно търсене на атрибути, които  да заместят липсващото усещане за стойност и да поглезят самочувствието. Неслучайно страстните гей почитатели на операта наричат себе си не друго, а „Opera queens”. Това, естествено, просто  ги нарежда до една дълга редица от други гей кралици – Drag queen, Rice queen, Gym Queen и т.н.

Соня Йончева в „Пиратът“ в Театро Реал в Мадрид

В крайна сметка, ако приемем, че има причини оперното изкуство да е по-близо до сърцето на хомосексуалния, отколкото на хетеромъжа, тогава ще зададем въпроса, който измъчва всеки влюбен.

Има ли край тази любов?

Отговорът е, че изглежда има.

В края на 1980-те почти половината персонал на Ню Йорк Сити опера – предимно технически работници и администратори – са гей. Епидемията на СПИН много бързо покосява голяма част от тях и театърът се оказва в критична, а според някои – предсмъртна ситуация. Но истинската криза започва години по-късно и тя няма нищо общо с недостига на персонал. Има общо с недостига на традиционно абонираната за представленията публика.

През 1973 г. хомосексуалността е премахната от класификатора на болестите в САЩ и престава да се третира като заболяване. Постепенно ЛГБТ общността излиза от “килерите” и застава открито на улицата. Прайдовете набират все повече подкрепа, а в няколко страни се легализират еднополовите бракове. Оперният театър вече далеч не е мястото, където (според стереотипната представа) мъже с тесни кожени панталони и цветни кърпички се оглеждат взаимно, обсъждат „Кавалерът на розата“ и съпреживяват изкуство, което им дава

онова усещане за свобода,

което така болезнено липсва в живота им. В известен смисъл операта престава да бъде техният лингва франка – езикът, който ги събира и обединява. Както при всички други хора, тя постепенно се превръща в изкуство за ценители, които имат изграден вкус и разбиране за този музикален жанр. Както уточни един гей познат от Лондон: „Още от малък съм луд по операта. Като дете непрекъснато слушах арии у дома. Но моята любов към нея е нищо в сравнение с тази на хетеросексуалния ми баща. Именно на него дължа тази очарователна лудост“.

Соня Йончева в „Пиратът“ в Театро Реал в Мадрид

В опит да привлекат гей младежите в залата и ги направят новите

opera queens,

в последното десетилетие оперните театри представят множество нови постановки с гей тематика – „Оскар“, по мотиви от живота на Оскар Уайлд; „Шампион“, разказваща за трудния път на гей боксьора Емил Грифит; „Преди да падне нощта“, „Едуард II”. Техният траен успех засега е една голяма въпросителна. Музикалните критици не страдат от прекалена политкоректност и често ги определят като посредствена амалгама от кич и сензационност. От друга страна, „Травиата“, „Кармен“, „Мадам Бътерфлай“ и дори „Севилският бръснар“ започват живота си на сцената като абсолютно фиаско и едва по-късно са оценени по достойнство. В крайна сметка времето ще има тежката дума.

След всичко казано дотук е ясно, че нищо не е чак толкова ясно. Това, че обожавате опера и се прекланяте пред гения на Вагнер, още не означава, че сте непременно гей. Както и това, че по-скоро бихте се подложили на вазектомия, отколкото да слушате опера, не означава, че сте непременно хетеро.

През 1908 г. на първата страница на онази своя книга Ксавиер Мейн пише едно-единствено изречение:

„Преди да се отвратим от хомосексуалните и да ги заклеймим като анархисти срещу Природата, ренегати спрямо религията, парии в обществото, чудовища по отношение на морала и престъпници пред закона, нека се убедим, че сме разгледали внимателно и разгадали сложните тайни, които

Животът представя в тяхна защита“.

Всъщност казаното тук е опит да се погледне не в бельото, а в онази забулена територия на страхове, надежди, комплекси и страсти, която всеки от нас ревниво пази. То е и молба да не прибързваме с оценките и присъдите си за хора, чиито вкусове по отношение на колоратурното сопрано или ръченицата, вегетарианството, „Под игото“ или секса са различни от нашите. Защото, както се казваше в някакъв виц – животът е много по-сложен, отколкото е дълъг.

*понятието гей се използва в текста като общо понятие за мъже с нетрадиционна сексуална ориентация