Опитомяване на магията

От известно време се старая да си отварям очите на четири, понеже животът всячески се опитва да ми покаже, че екзистенциалната дисоциация е неизбежно явление в психиката на съществото човек, но в никакъв случай не е нито жизненонеобходимо, нито пък устойчиво до безкрайност.

Екзистенциална дисоциация ли? По дяволите, и на това уж се опитва да ме научи животът – да се придържам към простите форми, да се изразявам просто, да живея просто. Използвайки префърцунения израз „екзистенциална дисоциация”, всъщност исках да кажа, че въобще няма нужда да се „разцепваме” вътрешно, като се отказваме от някои неща за сметка на други. Няма нужда да избираме между кариера и интимен живот, между дом и пътешествия, между приятели и семейство, между любими занимания и жизнен стандарт, между любов и приятелство, между планина и море, между… Още на ниво световъзприятие се отказваме от толкова много неща – от мечтата да пишем книги, вместо да висим в скучния офис от девет до пет, защото, нали разбирате, не може хем вълкът сит, хем агнето цяло, не може хем да изкарвамe пари, хем да се кефим. Разривът е в главата, където някога, за да може да се оттласне съзнание, неминуемо е трябвало да се отцепи табу. А защо е нужно да бъде или/или? Не ни ли харесва повече да е и/и? Де факто, можем да имаме всичко, като изградим мост между възможното и невъзможното, между позволеното и непозволеното във вътрешните ни нагласи и убеждения. Е, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи, повярвайте ми, но правя каквото мога.

Всъщност тръгнах от девет кладенци вода да нося, защото исках да стигна до бистрото, свежо поточе, което ме отведе неотдавна до Алекс. Александрина Караджова е един от онези малки учители, които се появяват в живота ти, за да илюстрират, затвърдят и подкрепят напъните на последния да те вкара в правия път или да те извади от закостенялата почва, в която отдавна си заорал.

Алекс ми показа, че

творчеството не е задължително занимание самотно,

то може да бъде слънчево, позитивно и жизнерадостно. Открих, че в моята вътрешна система от убеждения човек може да дестилира нещо истински стойностно като творчески продукт едва в резултат на силен вътрешен катаклизъм, кървава драма и дълги черни дни. Тайно и съвсем несъзнателно слагах всичко, което не беше изстрадано, в графата „захаросано и розово”. Оказа се, че да, креативният процес често е опит за сублимиране и разрешаване на психическо напрежение, но това не е цялата истина. Последната е многолика, многовариантна и шарена. Ето, Алекс твори с удоволствие, тя се усмихва, докато вае нежни пастелни образи по платната си. За нея творческият процес е светъл, празничен и позитивен. Картините й са вихрени, танцуващи, пламтящи, изгарящи, женствени и жизнеутвърждаващи. Зная, че това е реалността такава, каквато тя я разбира и пресъздава – като заклинание, като магия за пълен и красив живот – за да го призоват!

„Рисувам света, какъвто искам да бъде, казва Художникът на Уортън. Моите картини са приказни истории – цветни, женствени, силни и нежни. Те са светът, видян през моите очи, почувстван през моето сърце.”

И Алекс в никакъв случай не е сладникава и розова – тя е алена, карминена, портокалова, вятърна, жасминова и топла. Тя е като жената от картината „Медитеранео” – една от любимите ми. Бял дувар, синя врата, средиземноморска улица, цветя. Жена. Хармонично вплетена в ароматната нега на ранния южен следобед, когато времето спира и светът потъва в своята сладка сиеста, заспива за шумните, резки движения на външното, но се разбужда за вътрешната заобленост на насладата от тялото, косите, докосванията, лъчите, слънцето, вълните, прозорците… Колкото е оголена за света, толкова е и скрита, вгледана в себе си, дискретно притаила дъха и мислите си под огромната сламена шапка.

Това е Алекс –

художничката на dolce vita

Без да подозира, ме накара да се запитам: А защо да не допусна и розовия цвят в живота си? Каква е тази дискриминация? А защо да не включа и сладкото в емоционалното си меню? Защо да се лишавам от някои разновидности на това приключение от опитности? Да, Алекс ме учи да включвам, да добавям, да живея и/и.

С Алекс си приличаме по нещо – и тя е self-made, самоизградена. И тя напуска сигурността и рутината на работата от-девет-до-пет, за да може да твори, да създава себе си и живота си такъв, какъвто го разбира. Трето поколение самоук художник, тя успява да превърне страстта си – празнуването на цветовете, формите и женствеността върху белия картон – в своя професия. И така вече не й се налага да прави тежки компромиси със себе си, времето си и енергията. Така успява да се отдаде на страстта си и да дава, без да се скъпи, на ценителите на изкуството й цялата себе си и целия си свят.

Затова й се възхищавам – защото тя успява да превърне думата бизнес от „мръсна” в ушите на хората на изкуството в синоним на възможност – да бъдеш себе си, да осъществиш мечтите си, да си независим. И/и. Алекс умее да представи себе си елегантно и ненатрапливо, но категорично. Има вече 10 самостоятелни изложби у нас. Миналата година прелетя океана за първата си международна изложба в Монреал, Канада, където спря дъха на арт почитателите. А тази година й предстои ново предизвикателство – да грабне вниманието на една по-темпераментна публика – италианската.

Отново ми показва, че творчеството като интровертен процес може да върви ръка за ръка с екстровертните си „посестрими” – предлагането на творческия продукт на големия свят, участието му в социалната динамика и срещата му с ценителя и потребителя. И/и. Защото Алекс кипи от енергия, която струи във всички посоки. Тя непрекъснато участва в различни проекти, като се почне от благотворителни инициативи като изложбата „Създадена за обич” по покана на Български фонд за жените и се стигне до подпомагане на други талантливи жени да стартират свой собствен бизнес и да осъществят мечтите си.

Откъде намира толкова енергия да награждава всяка една минута от скъпоценното си време със смислени действия? Тя е малката, крехката, нежната, слънчевата Силна Алекс. Тя е жената,

жадна да се въплъти във всички измерения на женското,

да изпита всичките му форми и да изиграе всичките му роли. Ако може. За нея женското е: „Неподозирана сила, всекидневна магия, шеметна непредсказуемост, щипка лудост, пурпурна страст, контрастна емоция, нежна мелодия, бленувана загадъчност, устойчивост, отдаденост, интуиция… Разнопосочност, многопластовост, начало на живота. Всички сезони едновременно. Мъдрост. Обич. Поезия. Всичко това може да бъде открито в един-единствен женски поглед. В едно-единствено лице.”

И честно казано, не мога да си представя по-женски материал за изразяване на нейния емоционален свят от пастела. Създава ми усещане за искреност, чистота, непретенциозност. Той е мек и топъл като прегръдката на шал от пашмина. Казва ми, че „не е толкова популярен материал, но в много от случаите клиентите дори не питат какъв материал е това. Тях ги интересуват по-скоро емоцията и цветовете, не средството, с което са постигнати.” А пастелните пигменти не остаряват, затова картините остават свежи като цвят и в състоянието, в което са напуснали статива. Независимо от годините. Също като жената Алекс, която има непрекъснат достъп до вечния извор на млада, творческа женска енергия в себе си.