С викове „Аллах е велик”:
- Млад мъж с дълга брада врязва камион в тълпа туристи на крайбрежния булевард в Марсилия;
- Дребен арабин пробожда с нож влюбена двойка пред „Даунинг стрийт” №10 в Лондон;
- Две красиви момичета – камикадзе, се взривяват в препълнен театър в Москва.
Кошмарните сънища на Ориана Фалачи са започнали да се сбъдват.
Запознаха ме с нея в Рим, на процеса срещу Сергей Антонов за атентата срещу папа Йоан Павел II. Мeрна се за кратко. В „Кориера де ла Серра” на осем страници току-що беше публикувано сензационното й интервю с аятолаха на Иран Хомейни и тя вече се стягаше за битката с играча на световната шахматна дъска Хенри Кисинджър.
Разменихме само няколко думи, но тази среща е елегантното бижу в колекцията ми от разговори с великите хора на XX век. Малката, висока едва 1,56 м и тежка не повече от 45 килограма, все още красива в началото на 50-те си години жена, беше неустрашима. С челна атака тя превземаше мъжкия свят на журналистиката. Тотална, категорична, агресивна, ръбеста, свадлива и пряма, неспособна на преговори и нюанси, такава ми се стори Фалачи дори и в десетте минути на нашия разговор.
За нея всяка среща със „силните на деня”: водачи на държави, армии и религии, ставаше на живот и смърт. Тя беше сигурна, както написа в едно от есетата си, че във века на смъртоносните идеи „зад всяка кървава баня стоят една книга и един човек; зад всяко узаконено насилие, наречено революция, стоят една книга и един човек; зад всеки групов терор стоят една книга и един човек”.
Затова се държеше така, че на американския държавен секретар Хенри Кисинджър му се искаше
„да разбие носа на наглата журналистка”.
В „най-катастрофалния разговор, който някога беше водил с пресата”, тя го принуди да признае, че войната във Виетнам е била излишна. Репортерката не се изплаши да определи шахиншаха на Иран Реза Пахлави като „жесток диктатор”, либийския сатрап Муамар Кадафи като „клинично глупав”, егоцентричния гений Салвадор Дали като „твърде неприятен“, кралската двойка на Испания като „двама идиоти”. След яростен спор с религиозния водач Хомейни не се поколеба да захвърли в краката му хиджаба, с който я бяха забулили революционните гвардейци, да прогнозира пред лидерите Голда Мейр и Ясер Арафат, че израелско-палестинският конфликт няма да има щастлив край, поне не и в обозримото бъдеще.
Пред микрофона-пистолет на неистовата журналистка бяха заставали и Шон Конъри, Марчело Мастрояни, Фредерико Фелини, Орсън Уелс, Катрин Мансфийлд, София Лорен, Ким Новак, Мохамед Али, Хайле Селасие, Ариел Шарон, Далай Лама, Индира Ганди, Лех Валенса, Фидел Кастро, Вили Бранд, Дън Сяо Пин…
Тя можеше да бъде както светски хроникьор в световните столици на „Долче вита” като Ню Иорк, Париж и Рим, така и военен кореспондент в тревожните райони на Виетнам, Близкия изток, Латинска Америка, Индия и Пакистан. За материалите й буквално воюваха списанията
„Еуропео”, „Тайм” и „Лайф”
и вестниците , „Кориере де ла Серра”, „Таймс” и „Ню Йорк таймс”.
Освен в интервютата и репортажите, светът се оглеждаше и в книгите на Ориана Фалачи. А те са осемнадесет, в милионни тиражи, преведени на 21 езика.
Дебютната „Седемте гряха на Холивуд”, с предговор от Орсън Уелс, е още от 1958 година. „Пенелопе отива на война” е първата й книга, която се докосва до политиката, до гражданската война в Ливан. В разгара на дебатите за аборта в Италия излиза „Писмо до моето неродено дете”. Тя подсказва за бъдещата метаморфоза на авторката, която постепенно ще се раздели с левите си убеждения. Феминистката, борец за равноправието на жените от есето „Непотребният пол”, ще се превърне в непримирим борец срещу абортите и еднополовите бракове. В най-жестоките дни на борбата срещу диктатурата на „Черните полковници” в Гърция излиза „Един мъж”. Тя е посветена на нейния годеник Алекос Панагулис, поет и революционер,
загинал при автомобилна катастрофа,
инсценирана от хунтата.
През 1996 година Фалачи е диагностицирана с рак на белите дробове, причина за който могат да бъдат както цигарите, така и запалените от Саддам Хюсеин петролни кладенци на Кувейт. Тя се оттегля от активната журналистика, за да посрещне достойно смъртта в Манхатън. Петгодишното творческо изгнание е взривено от самолетите-камикадзе, които се врязаха в кулите-близнаци на Търговския център в Ню Йорк. Атентатът на века й дава нова кауза – битката срещу ислямския фундаментализъм. Една след друга излизат книгите „Иншаллах”, „Моята истина за исляма”, „Корените на омразата”, „Гневът и гордостта”, „Гласът на разума”, „Интервю със себе си. Апокалипсис”. В тях тя твърди, че ислямът е виновникът за световния тероризъм, което лицемерната левица отказва да признае:
„Европа се превърна в обсадена Троя, на която предстои да бъде превзета от ислямските пълчища. Вековната мечта на синовете на Аллаха е да унищожат кулата на Джото и кулата в Пиза, Айфеловата кула и Биг Бен в Лондон. Те завладяват Запада и унищожават християнската цивилизация с утробите на техните жени.
„Коранът” е новият „Капитал”. Мохамед е новият Маркс. Бин Ладен е новият Ленин.
Кулите-близнаци са новите Бастилия и Зимен дворец.”.
Книгите й са толкова крайни и безкомпромисни, че стават Манифест на крайната десница и лидери като Марин льо Пен и Георги Вилдер. Издателствата „Галимар” и „Грасе” отказват да ги публикуват заради расизъм и ксенофобия, а „Либерасион” пише: „Старата луда Фалачи, отвъдалпийската Бриджит Бардо, е обсебена от идеята за етнически чист континент”. Срещу журналистката се водят съдебни дела в няколко европейски държави, отвсякъде я засипват смъртни заплахи.
Но никак не са малко и хората, които вярват, че мрачните й предсказания са започнали да се сбъдват. Затова получава покани да преподава в Йеил, Харвард и Колумбийския университет в Чикаго, който я прави Доктор хонорис кауза.
Човек може да вярва или да не вярва на „най-добрата журналистка на времето си”, само едно не може – да остане безразличен. Защото е прав италианският режисьор Марко Турко, който във филма си „Ориана Фалачи” твърди: „Да се разкаже историята й означава да се разкаже историята на XX век”.
Тя наистина описа века, но дано да не е предвидила и следващия.
0 Коментара