От едно гърло два гласа

Разминахме се в утринната суетня на белия начеващ ден — ние на­горе по улицата, же­ните — в рамките на разтворените прозор­ци. „Добро утро!„ — махаха ни с ръце и ни канеха вечерта на гос­ти. Бяха станали рано, мяркаха се зад прозорците запретнати над лакти ръкави, играещи между дланите сита. Песен идеше извътре от къщата, може би на сто­панката Трендафила или друга от жените — някому беше леко в утринта на есенния ден. Дай боже всекиму с песен да започва денят, рекохме си, отминавайки.

Снимка: Георги Колев

Жените от фолклорната група на село Самораново са в зряла възраст, с изженени деца и внуци по градовете. Мило им е за вну­четата, ходят да ги гледат, да помагат, тегли ги между голе­мите саморановски дворове и тесните апартаменти на децата. Нито гражданки, нито селянки, носят съдбата си на птички меж­ду миналото и днешното. А пе­сента им? Разнасят я по влакове и прашни автобуси, скрита и на­пираща, защото саморановската песен е сраснала с тях, обречени на това дивно можене…

На младини песните, обичаите на селото им са били пъстрата шарилка на дните, на труда им, на празниците. Сега старите пес­ни са като едновремешната но­сия, дето жените си я пазят по ракли и по сандъци — хем ти е свидна и драга, хем няма какво да я сториш… Песните, откъсна­ти от някогашната обредност, стигат до нас не от сватби, седенки, обичаи, а от сцени, естра­ди, фолклорни прегледи. Ние сме щастливи съвременници на

по­следното поколение носители на неподправен фолклор,

все още можем да видим обред или въз­становен обичай (макар и в „инсцениран“ вид), но поне с истин­ски участници.

Всички жени са тукашни — „баш староседелки“. В младостта си са познавали и тежък труд, и луди веселби. И все с песента. Три дни Коледа у Панчова ли­вада, три дни по Великден — у Текията, на всеки празник — хо­ро на мегдана; хората — гражданската и селската, влачената и кумичината, ситната и едрата, на пояс, с рипане. Зара Челенкова придръпва с пръсти нишка от къ­делята си и наприда на вретеното разни истории. „Зуницата (дъга­та) у Краището се явява, слиза да пие вода у реката, единият й край се свожда у нашата река, другият у Ресиловската, под го­рата. Викат, ако мине под зуницата момиче — машко че ста­не…“

Сладко и медено е „думането„ на саморановските жени, за премените, за погачите, украсени с гълъбета, за магии, за крадени моми, за смърти и наричания. И целият този епос е разтворен и продължен в песента: чезнещите цветове на зуницата по сърме­ните колани, хоровода на баг­рилата в престилките („между две черни алено и между белите алено“), в плетените годежни чо­рапи („седем пати синьо, седем пати зейтинково и всичко върви на обло“); песенност е скрита и в шевицата на ризите и сукната с повторението на човечета, ку­кички, лалета, в плавните извив­ки на дантелите от свила по ръ­кавите на моминските ризи… Съ­щата песенност се лее от темпе­рамента на саморановската реч; в ручейната припряност на го­вора, в комшийските разпри през плета, в разточителната страст на клетвите, в женската раздумка край стъмнените вечер пътни вра­ти.

Понякога вечер жените се съ­бират да пеят в читалището. Пре­ди тях вече са дошли младите, деца и ученици, нетърпеливи да се учат на старото саморановско пеене. Жените влизат по две-три, от жилетките им замирисва на вечерни гозби, на пържено, на дом. Нареждат се в две групи- редици — младите и възрастните. Редицата е увенчана от двата края с две тройки певици: гласове по-плътни и затворени, а другите — по-ярки и звънки. В средата на всяка тройка стои „окачката“

(„насред е окачката, гледай какъв глас държи“),

другите две „сла­гат“, редят песента. Едната трой­ка, после втората отпява („отпяването се кара с една дума повече“) — в мелодията се прибавя още една дума от песента. Дет­ските гласове са звънтящи и ясни с необлагородена още острота; гласовете на жените — меки и овални, опъстрени с особено трептене, с непостижими извивни украшения на мелодията.

В продълговатата трапезна стая в дома на Трендафила Ставрова се влиза направо от улица­та, с три каменни стъпала. На­дига се шум и весело. На масата е положено изобилието на земята и на труда на тези жени: бухнали хлябове, ланско вино, сирене и редени баници, грозде, ябълки, орехи. И песните…

Жените се нагласят да пеят нáвлак.

Навлаците са онези песни, кои­то ние

в словесното си безсилие наричаме „особеното западно-българско пеене“

и които карат чужденеца, като например гос­подин Алберт Лойд, музиколог от Лондон, да възкликва: „Вие сте щастливи с тези песни. У нас фолклорът е един отдавна забра­вен златен сън.“

Навлаците са красивото и протяжно пеене на особено дълги песни с отпяване. Пеят се сутрин на отиване, на обед и вечер на връщане от полето. Ето песен за отиване към полето: „Рано рани Дела малай мома, рано рани през росни ливади“; или обредна пе­сен: „Седи Ладе на чардаци, Ладе ла, либе ле, мое, па се с фурка сбореваше, ка си фурка да си мо­ма, скоршил бил те, сглобил бил те“. Или песни за връщане от полето: „Дона иде йод лозето, в ръка носи бело котле, ю котлето студна вода“, или „Мало село рано вечерало и рано легнало“.

Докато пеят нáвлак, жените стоят в особена неподвижност, в унес, в почти мистично съсредо­точаване на глас, очи, с изпра­вени глави, погледите им мина­ват високо някъде, отвъд. Това пеене е вътрешно състояние на духа, неотделимо сродено с гла­са.

Меко проблясват синците по шиите, жените са едри, с особена женственост, до една с бели, зе­лени или медни гердани. Ръкавите им запретнати до под лак­тите, с изтънели сребърни пръс­тени. Райна Виячева пее непомръдваща и гледа мъдро, с бяла забрадка, жълто наплетена на­края, с открита бяла шия. Ръцете й голи под лакътя, като два бели гълъба; сутринта дланите й гале­но люлееха ситото, отдолу поля­гаше бялата мъгла на пресятото брашно. Ръце, които умеят да месят копринено меки хлябове, да отглеждат деца, сега неподвижни върху престилката, успо­коени — всичко е песен.

Песните се увиват една подир друга, дъл­ги, тежки,

и никакво усилие не се забелязва у жените, никаква умо­ра, гърдите им не трепват, като че ли цялата сила, протяжност и красота на тези песни се ражда и иде само от гърлото, а се дига досами кръгозора, възоблаците. Във всеки звук на това пеене — необятен като цялата песен — звучи стократно повторена го­рест, ридание, възклик — кой знае! — учени и неуки се мъчат да открият извора, ала едва ли някое обяснение е достатъчно ис­тинско.

Какво ли чувствуват жените, докато пеят? Мислят ли за нещо, представят ли си нещо? Измо­ряват ли ги дългите и тежки ме­лодии? Децата им могат ли да пеят майчините песни? Има ли тайна в това пеене, за което на­родът казва „от едно гърло два гласа„?

След всичко, което чух преди време от саморановските жени, не ми даде сърце да питам нищо повече.