В булчинското хоро млади­те жени са по две: пеят и припяват. Не стъпват вър­ху земята. Така ги вижда Стайка, сгушила се в омаята от цветове и звуци. Косичките й, сплетени в две змийчета, са свити на венче над челото й. Гласът на майка й като светли­на обзема мегдана на Тас-тепе. Стайка е чувала, че Кера е била най-хубавата мома от Вълкановия род. С няколко рожби се сдо­била, но те като „росица в зори се пръквали, а до обед вече ги ня­мало“. Невярна болест отнесе и нея, и песните й. Старческите ръ­це на баба й Стайка приютиха петгодишното сираче. Образът на майка му се стопи. От думите на хората за хубостта и гласовитостта на Кера възкръсна виде­нието на булчинското хоро. Май­ка й остана вечно млада, превър­на се в сърце, което влива мъка и сила.

Ей го и баща й — Иван Радииванов. Седи на прага и из­под провисналите му рамене из­вира мелодията от дяланото свирче. И е хем същият, хем като да става по-голям, изправя се, ся­каш отърсил болката. „Ела, чедо, ха запей! Разширило се небето. Гласът на баба ú върви по равното на мелодията, после се кърши, препъва се, спира. Пред някаква пътечка я оставя баба й в подно­жието на някаква височина. Стай­ка тръгва само с посока в песен­та. Баба Стайка чува как детският глас припка и в шепи крие лице: „Същата е, същата, как, ма­ри лудетиньо, я намери?!“ После я подканя: „Изпъни, чедо, снага­та – така гласът идва от най-голя­ма дълбочина и най-много каз­ва!“…

И над Тас-тепе, след годи­ни село Смолник, се ливва гласът й,

омайва тишината, топъл вятър облъхва хората.

…През 1964 година, заедно с танцов състав, Стайка Гьокова гостува във Флоренция. Мно­жеството на площада я стъписа. И се видя — непозната и очаква­ща — както пред студиото на ра­дио Стара Загора. И уж сама се­деше на тръните на нетърпение­то, а до себе си чувствуваше оку­ражителния поглед на мъжа си, на майка си, дори свекърът й бе­ше тук с укорите, че „жена от къ­щи не трябва да излиза. Ако й се пее — да отпуска глас по сватби и гостувания!“

Всички в Смолник се радваха на дарбата й. Млъкне­ше ли, това бе все едно много песни да умрат наведнъж под не­йния покрив. Но Стайка следва­ше волята си… Съборът в селото дойде тъкмо навреме. Другоселец й подметна да се надсвирват с уста и да се надпяват. Селяните ококориха очи — игрива е Гьоковата булка — голяма веселба ще стане. Стайка се оказа по-държелив свирец, а в надпявамето мъ­жът се отказа. И сред възбудата подметна на свекъра си, че ще отиде да пее по радиото. Той све­де глава и докато рече

да „поста­ви снахицата си на мястото й“,

гласът й се разля и спря думите.

У тях дойдоха роднини от Крумово Градище. Един от гостите запя: „Изкачил ми се млад Сте­фан… Стайка не я знаеше и мъ­жът закачливо предложи: „Три пъти ще ти я изпея, запееш ли я, ставаш за певица…“ По средата на второто запяване младата же­на го прекъсна и повтори песента за Караджата както само тя умееше. Усети, че всички повяр­ваха и в желанието, и в дарбата й, повярва й най-вече Гьоко, който тръгна с нея за Стара Загора. А на прослушването рекоха, че с гласа си ще… скъса лентата и да „почака, докато я потърсят“. Но как да се върнат в Смолник, след като цялото село знаеше, че Стайка е тръгнала „гласа си през радиото да прокарва, повече хора да му се радват. Взеха билети за София. И на 2 януари 1951 годи­на пак зачака реда си пред студиото за прослушване. Комисия­та слуша кандидатите и ги … от­праща. Стайка запя новонаучената песен за Караджата, но Коста Колев я прекъсна: „Виж какво, булче, защо подражаваш на Атанаска Тодорова? Я запей като се­бе си!“

Изведнъж проумя, че под- ражението си е жива кражба, ма­кар да създава измамното чувст­во, че е нещо като опора. Стайка отпусна глас като „себе си“. По­сле комисията й каза, че ще запи­ше и петте й песни. Като се върна в Смолник, пак я подгони рабо­тата в стопанството, грижата за синовете. След две години и ра­дио Стара Загора „прибра“ гласа й във фонотеката си.

Повече от 150 записа е напра­вила Стайка Гьокова в радиото. И всички, които обичат тракий­ската народна музика, вече 35 години се радват на

гласа й, сякаш сътворен от няколко гърла,

които хем себе си подкрепят и надпя­ват, хем и сила на душата, от коя­то излизат, дават. Академик Пет­ко Стайнов високо цени качества­та на нейния глас: „Особено голя­мо е майсторството на Стайка Гьокова при интерпретацията на сложноорнаментираните бавни песни.“ Но своите „украшения“ тя не „резбова“ веднъж завинаги, а при всяко изпълнение досьтворява, на нова опора поставя ме­лодията и вижда как хората по­глъщат жадно словата — в очак­ването на следващото пълново­дие в гласа й.

Стайка с учудване забеляза, че и незнаещите български италианци я разбират по съ­щия начин. След многото бисове зад завесата я обсадиха четирима младежи. Гледат я все в устата. Искат да им пее. Подхвана „Ав­рам Зорница думаше“. Черпят я с бонбон и пак я молят да пее. „Изпълних желанието им, но след като поискаха да надникнат в гърлото ми…“ За Гьокова случ­ката отдавна е станала анекдот, защото младите оперни певци

предполагали, че българката има някакъв механизъм в устата си

Всяка песен е като дом, от раз­лични майстори съграждан. А хо­рата много искат този градеж да става пред тях. И Гьокова им предава истината за предишното време, бликнало в песни. Защото какъвто и живот да дойде, той пак ще иска да знае откъде е започнала възхитата, болката, на­деждата. Затова и Стайка години наред оставя в народопесенния архив на Института по музикоз­нание на текст и глас своите пес­ни. Ще се постарае да предаде на малката Стайка много от тях. Но 300-те й песни не са само семейно притежание, а богатство, което тя е съхранила и трябва да пре­даде на всички. И Стайка пътува.

Годините й са време от концерти и срещи. Често гостува на децата от села и градове, за да им гово­ри за народната музика, да им пее, заедно да разучават песни. Е, вярно е, че има музикални учили­ща — и средни, и висши, но има и хора, които заравят в безразли­чие струпваното векове народно богатство. Какви са тези подмя­тания, че народната песен е „из­пяла песента си“, че тя е просто справка за „емоционалното и творческо богатство на предците ни“? И както ластарите не знаят откъде идва силата им, така и младите хора, които идват на концертите й, още не разбират, че

стародавните звуци живеят в кръвта им

И преди години хората след песните излизаха от домовете си, купчеха се и се подбутваха, дока­то Чочоолу им обясняваше, че и в Старозагорско нивите трябва да се обединят в една, плодовете ще бъдат на всички, но и работа­та пак трябва да си поделят. Как­то при сътворяването на една пе­сен. Стайка съчини „Мама То­дорка думаше“. На това хората в Тракия викат: „да се извади пе­сен“. От собствената душа да се извади, а по сърцата на всички да е подредена. От водовъртежа на времето, от спомена на хората бликнаха Стайкините песни за партизаните Иван Пръмов, за Димо Дичев. Новото само роди тези песни, в нея те проговориха, затова тя ги изпя…

На повече от двайсет хиляди концерта Станка Гьокова е обличала най-новите си дрехи, за да уважи и песента, и хората, и себе си. Заставала е на торби цимент, сред прахоляците на палето, ко­гато комбайните спират колкото за една песен, сред жените от тъ­качниците. По усмивките на хо­рата е разбирала, че в тъканта на всекидневието си са втъкали шар­ките на нейните песни.

„Песните ме преследват — усмихва се Стайка. — влизат в мене и ако не ги повторя, ме мъчат както ра­достта може да мъчи. И затова запях. От неможене да сторя дру­го го правех. А друго вече не мо­га!“

Стайка Гьокова изпълни обе­щанието си да дари сто концерта като „приходът от тях да бъде внесен във фонда на Асамблеята „Знаме на мира за децата, които изучават българския фолклор. Ситно зрънце в житницата на общественото богатство, но пречис­тено от корист, голямо с вярата си, че песента трябва да звучи, за да живее като омая в дните. Пуб­ликата идваше на концертите й с обич.

Стайка пак се изкачва по стръмнината на народното вдъхновение, задъхва се, но дъхът й стига, както през шейсетте годи­ни. Тогава заедно с Гюргя Пинджурова, Атанаска Тодорова, Ми­та Стойчева, Йовчо Караиванов, Иван Шибилев и много други из­пълнители на народна музика помагаха на хората да правят мяс­то в своя живот на народното творчество.

Баба й пак я оставя пред пътеч­ката, Стайка се сгушва в набръч­каните бабини ръце, но вече не се бои от това пътешествие. Вече знае, че ще дойдат млади хора, които щом отпуснат глас, като нея ще виждат как от клоните на овощна градина се рони цвят. И самите те се прераждат в цветче-та, които стоплят земята. В семе се превръщат…

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара