В булчинското хоро младите жени са по две: пеят и припяват. Не стъпват върху земята. Така ги вижда Стайка, сгушила се в омаята от цветове и звуци. Косичките й, сплетени в две змийчета, са свити на венче над челото й. Гласът на майка й като светлина обзема мегдана на Тас-тепе. Стайка е чувала, че Кера е била най-хубавата мома от Вълкановия род. С няколко рожби се сдобила, но те като „росица в зори се пръквали, а до обед вече ги нямало“. Невярна болест отнесе и нея, и песните й. Старческите ръце на баба й Стайка приютиха петгодишното сираче. Образът на майка му се стопи. От думите на хората за хубостта и гласовитостта на Кера възкръсна видението на булчинското хоро. Майка й остана вечно млада, превърна се в сърце, което влива мъка и сила.
Ей го и баща й — Иван Радииванов. Седи на прага и изпод провисналите му рамене извира мелодията от дяланото свирче. И е хем същият, хем като да става по-голям, изправя се, сякаш отърсил болката. „Ела, чедо, ха запей! Разширило се небето. Гласът на баба ú върви по равното на мелодията, после се кърши, препъва се, спира. Пред някаква пътечка я оставя баба й в подножието на някаква височина. Стайка тръгва само с посока в песента. Баба Стайка чува как детският глас припка и в шепи крие лице: „Същата е, същата, как, мари лудетиньо, я намери?!“ После я подканя: „Изпъни, чедо, снагата – така гласът идва от най-голяма дълбочина и най-много казва!“…
И над Тас-тепе, след години село Смолник, се ливва гласът й,
омайва тишината, топъл вятър облъхва хората.
…През 1964 година, заедно с танцов състав, Стайка Гьокова гостува във Флоренция. Множеството на площада я стъписа. И се видя — непозната и очакваща — както пред студиото на радио Стара Загора. И уж сама седеше на тръните на нетърпението, а до себе си чувствуваше окуражителния поглед на мъжа си, на майка си, дори свекърът й беше тук с укорите, че „жена от къщи не трябва да излиза. Ако й се пее — да отпуска глас по сватби и гостувания!“
Всички в Смолник се радваха на дарбата й. Млъкнеше ли, това бе все едно много песни да умрат наведнъж под нейния покрив. Но Стайка следваше волята си… Съборът в селото дойде тъкмо навреме. Другоселец й подметна да се надсвирват с уста и да се надпяват. Селяните ококориха очи — игрива е Гьоковата булка — голяма веселба ще стане. Стайка се оказа по-държелив свирец, а в надпявамето мъжът се отказа. И сред възбудата подметна на свекъра си, че ще отиде да пее по радиото. Той сведе глава и докато рече
да „постави снахицата си на мястото й“,
гласът й се разля и спря думите.
У тях дойдоха роднини от Крумово Градище. Един от гостите запя: „Изкачил ми се млад Стефан…„ Стайка не я знаеше и мъжът закачливо предложи: „Три пъти ще ти я изпея, запееш ли я, ставаш за певица…“ По средата на второто запяване младата жена го прекъсна и повтори песента за Караджата както само тя умееше. Усети, че всички повярваха и в желанието, и в дарбата й, повярва й най-вече Гьоко, който тръгна с нея за Стара Загора. А на прослушването рекоха, че с гласа си ще… скъса лентата и да „почака, докато я потърсят“. Но как да се върнат в Смолник, след като цялото село знаеше, че Стайка е тръгнала „гласа си през радиото да прокарва, повече хора да му се радват.„ Взеха билети за София. И на 2 януари 1951 година пак зачака реда си пред студиото за прослушване. Комисията слуша кандидатите и ги … отпраща. Стайка запя новонаучената песен за Караджата, но Коста Колев я прекъсна: „Виж какво, булче, защо подражаваш на Атанаска Тодорова? Я запей като себе си!“
Изведнъж проумя, че под- ражението си е жива кражба, макар да създава измамното чувство, че е нещо като опора. Стайка отпусна глас като „себе си“. После комисията й каза, че ще запише и петте й песни. Като се върна в Смолник, пак я подгони работата в стопанството, грижата за синовете. След две години и радио Стара Загора „прибра“ гласа й във фонотеката си.
Повече от 150 записа е направила Стайка Гьокова в радиото. И всички, които обичат тракийската народна музика, вече 35 години се радват на
гласа й, сякаш сътворен от няколко гърла,
които хем себе си подкрепят и надпяват, хем и сила на душата, от която излизат, дават. Академик Петко Стайнов високо цени качествата на нейния глас: „Особено голямо е майсторството на Стайка Гьокова при интерпретацията на сложноорнаментираните бавни песни.“ Но своите „украшения“ тя не „резбова“ веднъж завинаги, а при всяко изпълнение досьтворява, на нова опора поставя мелодията и вижда как хората поглъщат жадно словата — в очакването на следващото пълноводие в гласа й.
Стайка с учудване забеляза, че и незнаещите български италианци я разбират по същия начин. След многото бисове зад завесата я обсадиха четирима младежи. Гледат я все в устата. Искат да им пее. Подхвана „Аврам Зорница думаше“. Черпят я с бонбон и пак я молят да пее. „Изпълних желанието им, но след като поискаха да надникнат в гърлото ми…“ За Гьокова случката отдавна е станала анекдот, защото младите оперни певци
предполагали, че българката има някакъв механизъм в устата си
Всяка песен е като дом, от различни майстори съграждан. А хората много искат този градеж да става пред тях. И Гьокова им предава истината за предишното време, бликнало в песни. Защото какъвто и живот да дойде, той пак ще иска да знае откъде е започнала възхитата, болката, надеждата. Затова и Стайка години наред оставя в народопесенния архив на Института по музикознание на текст и глас своите песни. Ще се постарае да предаде на малката Стайка много от тях. Но 300-те й песни не са само семейно притежание, а богатство, което тя е съхранила и трябва да предаде на всички. И Стайка пътува.
Годините й са време от концерти и срещи. Често гостува на децата от села и градове, за да им говори за народната музика, да им пее, заедно да разучават песни. Е, вярно е, че има музикални училища — и средни, и висши, но има и хора, които заравят в безразличие струпваното векове народно богатство. Какви са тези подмятания, че народната песен е „изпяла песента си“, че тя е просто справка за „емоционалното и творческо богатство на предците ни“? И както ластарите не знаят откъде идва силата им, така и младите хора, които идват на концертите й, още не разбират, че
стародавните звуци живеят в кръвта им
И преди години хората след песните излизаха от домовете си, купчеха се и се подбутваха, докато Чочоолу им обясняваше, че и в Старозагорско нивите трябва да се обединят в една, плодовете ще бъдат на всички, но и работата пак трябва да си поделят. Както при сътворяването на една песен. Стайка съчини „Мама Тодорка думаше“. На това хората в Тракия викат: „да се извади песен“. От собствената душа да се извади, а по сърцата на всички да е подредена. От водовъртежа на времето, от спомена на хората бликнаха Стайкините песни за партизаните Иван Пръмов, за Димо Дичев. Новото само роди тези песни, в нея те проговориха, затова тя ги изпя…
На повече от двайсет хиляди концерта Станка Гьокова е обличала най-новите си дрехи, за да уважи и песента, и хората, и себе си. Заставала е на торби цимент, сред прахоляците на палето, когато комбайните спират колкото за една песен, сред жените от тъкачниците. По усмивките на хората е разбирала, че в тъканта на всекидневието си са втъкали шарките на нейните песни.
„Песните ме преследват — усмихва се Стайка. — влизат в мене и ако не ги повторя, ме мъчат както радостта може да мъчи. И затова запях. От неможене да сторя друго го правех. А друго вече не мога!“
Стайка Гьокова изпълни обещанието си да дари сто концерта като „приходът от тях да бъде внесен във фонда на Асамблеята „Знаме на мира„ за децата, които изучават българския фолклор. Ситно зрънце в житницата на общественото богатство, но пречистено от корист, голямо с вярата си, че песента трябва да звучи, за да живее като омая в дните. Публиката идваше на концертите й с обич.
Стайка пак се изкачва по стръмнината на народното вдъхновение, задъхва се, но дъхът й стига, както през шейсетте години. Тогава заедно с Гюргя Пинджурова, Атанаска Тодорова, Мита Стойчева, Йовчо Караиванов, Иван Шибилев и много други изпълнители на народна музика помагаха на хората да правят място в своя живот на народното творчество.
Баба й пак я оставя пред пътечката, Стайка се сгушва в набръчканите бабини ръце, но вече не се бои от това пътешествие. Вече знае, че ще дойдат млади хора, които щом отпуснат глас, като нея ще виждат как от клоните на овощна градина се рони цвят. И самите те се прераждат в цветче-та, които стоплят земята. В семе се превръщат…
0 Коментара