Паола Минеков: Художникът вижда дори със затворени очи

Паола Минеков предпочита да не лежи на славата на своя известен художнически род Минекови, а да изгради собствена артистична кариера, и то не къде да е, а във взискателния към творците Лондон. Тя живее там заедно със съпруга си и двете си деца. Освен самостоятелните си изложби, Паола участва и в много престижни международни проекти като Google Open Art Gallery, Dot to Dot London, Faberge Big Egg Hunt и Elephant Parade.

Извън изящните изкуства Паола се оказва и дама с бизнес нюх. Заедно с предприемача Мирослав Богданцалиев художничката е съосновател на платформата IBA, която свързва идеите, бизнеспроектите и контактите на българите зад граница.

Паола, прочетох, че сте сменили няколко града в най-различни точки на света, за да се установите в Лондон. Вашите картини са все ярки и пълни със светлина, как успяхте да се „сдушите“ с мрачния и мъглив Лондон?

Лондон не винаги е мрачен, а и това за мъглите донякъде е мит, останал от времето на лондонския смог, който е причинен от замърсяване. От доста години се провеждат сериозни кампании за пречистване на въздуха, екоавтобуси, строене на велоалеи и сериозни такси за шофиране в центъра, с впечатляващи резултати. Районът, в който аз живея, например е много чист и имаме 4 хубави парка на не повече от 15 мин от нас. Да, времето често е дъждовно и променливо, и на моменти наистина може да е депресиращо. Летата, дълги и горещи – такива, каквито ги помня от България от детството си – много ми липсват, но реално климатът тук е мек. Що се отнася до художествено вдъхновение, трябва да си призная, че според мен на Лондон дъждът му отива и му придава много романтична атмосфера. За мен това е един невероятно красив град, смесица от старинни, уютни улички и ултрамодерна архитектура.

Вирджиния Улф пише, че жената има нужда от пари и собствена стая, за да твори. На вас какво още ви трябва?

Време! А и стаята, да си призная. Аз имам 2 малки деца, едното от които е бебе, и в ателието ми, което си построих в градината преди няколко години, напоследък се помещават толкова проходилки и бебешки столчета, колкото и платна. Признавам си го, защото прекъсването на кариерата заради отглеждането на малки деца е ситуация, с която се сблъскват много съвременни амбициозни жени, а изборът дали да отделиш време за децата, докато са малки, или за кариерата е много труден и е важно да се говори за това. За мен, от една страна, е важно, да не съм непозната на децата си, а от друга, ми е много трудно да изоставя работата (и в този смисъл и собственото си Аз) тотално. За това в момента се занимавам с нов проект, който не изисква токсични химикали и пигменти около децата. Заедно с моя приятел и бизнес партньор Мирослав Богданцалиев основахме нова международна нетуъркинг организация – International Business Alliance.Bulgaria – ibaconnect.com, специално за българи. Това е обширен проект, който обхваща онлайн платформа, институт за обучения, интересни събития и даже ново бизнес списание, което нарекохме „Елизиум“. Макар това да ми отнема много време, е проект, с който мога да се занимавам дори в момента, и който ми дава  връзка със света извън форумите за захранване на бебета.

Казват, че болката ражда изкуството. Тъгата или радостта правят по-красиви вашите картини?

И двете. Аз лично не съм особено плодотворна, ако не съм щастлива. Това, което се случва, е, че ми отнема време да преосмисля нещата, които ме нараняват, преди да ги изобразя визуално. И когато това се случи, обикновено е пречупено през призмата на щастието или най-малкото някакво разбиране и достигане на вътрешен мир с болката, която съм преживяла. И знаете ли, важно е, че за мен рисуването е нещо, което ме успокоява, прави ме щастлива.

Нужна ли е ежедневна дисциплина във вашата работа, или е въпрос на импулс?

Импулсът идва с дисциплината. Понякога изглежда, че хващаш четката и рисуваш отраз, но истината е, че зад това стои както много практически тренинг, така и много мисли. Главата на художника не спира да работи, а очите виждат, дори когато са затворени.

Да твориш е занимание самотно, но напоследък тенденцията е артистите да се обединяват в проекти, инсталации, общи мероприятия. Вие самата участвате често в подобни престижни инициативи. В кой момент изкуството се превръща в стока, в мода, в консуматорски продукт? Може ли да съществува само за себе си? Нужен ли е зрителят, за да е добра една творба?

Изкуството се превръща в стока в момента, в който художествената индустрия започне да гледа на изкуството по този начин. Това са не само художниците, а в по-голяма степен галеристите, акционерите, кураторите и колекционерите, т.е. в общи линии това си е постоянен процес. В някаква степен тази тенденция не е добра, естествено, защото от художниците се очаква да правят еднотипни неща, които се котират, и това възпира експериментирането. Много от успешните творци се занимават в голям процент от времето си с маркетинг и нетуъркинг, за да напредват. Очакването е да имаш списък с колектори, а галериите в Лондон взимат между 50% – 70% комисиона. От друга страна, да си художник е професия, а не хоби и е важно както художниците, така и тяхната аудитория да разбират това.

Вие сте дъщеря на скулптора Иван Минеков. Смятате ли, че има наследство в таланта, или наследството е в интереса към изкуството?

И двете. Израснала съм в дом, пълен с изкуство, и заобиколена от художници. Това са някои от първите ми спомени – баща ми в ателието, майка ми дава уроци по рисуване, техните приятели и колеги… И имам формално художествено образование от много малка. Съответно винаги съм си мислела, че е логично, ако при мен интересът към изкуството е до голяма степен формиран от средата. И така, докато не се роди синът ми Алекс, който е само на 3, но рисува обсесивно и много хубаво за възрастта си. И на всички ни е ясно, че при него си е наследствен талант, а не нещо, което бих могла да култивирам и при най-добро желание. Даже бих казала, че виждам прилики между неговите рисунки и скиците на баща ми.

Като човек, който гледа България отвън, харесва ли ви това, което виждате?

Истината? На моменти да, на моменти не. Но това е и отношението, което имам към другите държави, в които съм живяла. Както политическият, така и икономическият живот навсякъде е нюансиран, не само у нас. Имам надежда за България (гледайки отвън може би това е по-лесно), и затова съосновах IBA. Това е проект, който е от българи за българи. Насочен към бизнес сътрудничество, споделяне на бизнес- и културни проекти, разширяване на контактите по целия свят. Вярвам в положителния ефект на нетуъркинга, в днешно време е невъзможно да се успее без това. И в бизнеса, и в изкуството. Отнася се и до младите хора – български студенти учат по целия свят, не е лесно да намерят стажове, знам по себе си. През новата платформа те могат да направят това. С моите приятели независимо дали са българи или не, често си говорим за България, чуваме положителни новини и вярваме, че има много потенциал и в самата държава, и в хората.