Срещаме се в Париж. Мона ме чака на гарата на китното предградие, в което живее с Митко – най-търпеливия и мил мъж, когото съм срещала, и двете дъщери-красавици в последните класове на лицея. Вървим през подредения като в Лего квартал-градче и бързаме, за да не изстине питката, която Мона е омесила в моя чест.
Мона Чобан е автор на най-популярния и всъщност първи български чиклит, но откакто си е забравила сърцето из родопските ридове, написа и съвсем различната историческа, мистично-елегична книга „Доста“.
„Доста“ е роман за съдбовната среща на красива българка с френски офицер по време на Кримската война, когато войските на Наполеон преминавали през нашите места. Романът е плод от внезапната любов, която пламва между Мона и двете родопски къщи, израснали от две изоставени плевни. Като ги вижда, писателката губи съня си. Решават с Митко да ги купят и малко по малко, с много помощ от местни майстори и комбинации, достойни за отделен нов роман, съумяват да вдигнат двете красавици, в които Мона е оставила сърцето си. Другата голяма страст на писателката е обикалянето из френските битаци, оказиони и антиквариати. Така се събира покъщнината за бившите плевни. Скринове и легла, маси и кресла с буржоазен произход. Като сватбата на българската мома с френския мосю от романа. Хем е необикновено, хем е прекрасно. Солидни каменни зидове приласкали френската изтънченост. Талант се изисква, за да не прекрачиш мярката и да споиш толкова различните култури в неочаквано добра комбинация.
Наричам жените като Мона Маргарити
Жени, които каквото и да захванат, все красота излиза накрая. Маргарити като онази, която прави от мъжа Майстор. Такава е и Доста, такава е и Мона.
Всяка покривка, съдинка и лъжичка е подбрана с мерак и обич. Сега къщите живеят на пълни обороти. В началото на пролетта се събра писателска бохема на ателие „Благи думи“. Пийване – домашна ракия , отлежало вино и билков чай, и хапване – питки, баници и чевермета, сирене от комшийската крава, мед от кошерите в къшлата и мляко от козата, пасяща по цял ден в ливадата. Седят си, пишат, подир глаголят и топлообменят писатели – приятели.
На другата седмица – Седянка „За чисти души и къщи“. За дамска сбирка замислено, това парти на екологичните тайни и старите рецепти, с които бабите ни са лъскали домовете си и са посрещали пролетта, събра и мъжки почитатели на органичната грижа за дома и… душата. Направили си сапун по рецепта на стара родопска наставница, чиито сапуни равни нямали. Преходи през гората до гроба на Руфинка, същата онази от песента, дето си отишла млада и без време.
Църквата в съседното село – стара, изписана и много мистична. Аквамаринена, изографисана в лазура на късния Микеланджело. Камфорово-метличинно – цикориева направо ти отваря сърцето за бог. Няма начин да не се отбиеш. Персонална църква, в която сам си отключваш с голям, пиринчен ключ и сам се молиш и като че ли Бог ти се явява, ама с лира в ръка и ти запява сърцето.
Вечерите около огъня със сказания и спомени за познайниците на красивата Доста и злочестия й любим са безкрайни. Дали заради пивкото вино или защото се леят думите? То затова и родопският език е такъв, като песен. Като заприказват местните, не реч, а ромон!
За бар „Хаир” чували ли сте? Собственоръчно скован от бай Ясен? Сипва вътре домашна дренкова ракийка, а салатка и мезенце принася Ясна, булката на бай Ясен. Дойде ли ред да плащаш, дума да не става!
Бар „Хаир” е това, не селски хоремаг!
Наспиваш се за часове и сънищата ти – пълни с мащерка.
Третото ателие беше наречено на негово величество хляба. Как се точи, как се меси и кои са тайните на втасването и кваса. Защо е жива душа хлябът и как питката обикаля нивката, са само малко от тайните на голямото откровение Хляб и зрелища (ама по родопски). По време на ателиетата никога не се прави само плануваното, винаги има и екстри в програмата.
Иде ред на Еньовденското ателие. Една посветена натуропатка, от първите ученици на хомеопатът Питер Чапел, посвещава в тайния език на билките. Защо е безсмъртниче Силиврякът? Защо Бабината душица не е бабина деветина, а мощен цяр и всичко за всички останали от ридовете и ливадите на тучните Родопски хълмове. Напълнихме възглавници, за да ни ухае на магия и поляна.
Станахме алхимици, извлекли най- скъпото от тревите,
пили слънце и земна тъма. Събрахме билки и се самозабравяхме край оня огън, който гори по особен начин в малкото далечно Киселчево, което се буди за нов живот и стъпки на нови пилигрими.
Иде и друга седянка: „Дервишово семе“, с единствения дервиш – суфи учител и мъдрец – Васил Тосев от Пловдив. Връзките между орфизма, тракийските мистерии и суфи учението ще се обсъждат и опитват на ателието, съчетано с джаз феста на Перелик. Всички почитатели на Руми и на изумлението са поканени в обновено и разхубавено Киселчево.
Така с двете нови къщи плевни на Мона. Селото притихнало очаква новата си любов и то като отколешните обитатели, които щом чуят за Мона, Митко и децата, целите грейват. „Мъжко момиче! И да скове миндер, и хляб да омеси и хора да среща – за всичко я бива. Нашата Мона!“ Така нареждат киселчевци, а аз не мога да й се начудя, и
така й завиждам, че не й свършват силите,
и че е еднакво и навсякъде така умела и сръчна, и чудесна… Маргарита, ви казвам, от Киселчово или от Париж, и в двата случая все ще сте прави!
Има и още една Маргарита, Гери е за приятели. Дошла си от Цюрих. Не й стигал въздухът в уредена и спокойна Швейцария и зарязала мармоти, крави и предсказуемост, за да върти клин, пататници и да вие билкови венци, барабар с малкото си копие с швейцарски сини очи, което не ще и да чуе за благоденствието на подредената си родина. Има и още интересни персонажи в дивния хабитат на възкръсналите за живот къщи на Киселчово и съседните селца. Двама руски артисти, един французин, а и съпругът на Гери се кани да се засели наблизо.
Та как иначе! Веднъж стъпи ли ти кракът върху мащерка, връщане няма. Ставаш Евридика! А една Евридика, Маргарита или Мона, където и да я ашладисаш, все къща ще поникне. Ама не къща като къща, ами дом – с бумтящо огнище и комин, пушещ като стар селски разказвач на приказки.
0 Коментара