Парижки ателиета. Николай Панайотов

Това са текстове на не задочните репортажи, а преките включвания на Соня Момчилова от Париж. Поводът и в центъра им са наши съграждани, заминали и поостанали в Париж ,защото артистизмът е състояние не само на духа, но и на тялото, възпитание на чувствата и възприятията. Тя пише за артистите от България, намерили в Града на любовта ателие и муза, провокации и причини да се разгневят.

––––-

Как да ви разкажа за художника, приложника, артиста, монументалиста и минималиста, автора на театрални костюми и пърформанси, като той е човек за… показване. Човек за среща.

Аз имам една такава категория познати, за жалост включва малко на брой артисти, наричам ги „хора за срещи”. Те не са обзети от себе си. Тоест обсебени са винаги от някаква идея, която не закъснява да изуми света, но като човеци са рядко любопитни към другия. И да се чудиш защо, като носят в себе си космоси. Знаят неща, които ако не ти споделят, няма откъде да научиш, а споделянето с тях е пътуване.

В случая с Николай пътуването е в компанията на митични герои, фолклорни образи и силуети на болящото въобръжение. Последните аз си ги кръстих, защото не разбрах същества ли са, очертани състояния или ходещи рани. Темата за мутациите присъства в творчеството му с многобройни серии от смислови и пластични интерпретации.

За една своя изложба преди няколко години Николай казва:

„Мутацията е естествен феномен на живота и в нейната трагична непредвидимост

намирам заряд, сходен и с артистичния импулс. Мутацията протича както в най-елементарната жива клетка, така и в най-обширни социокултурни човешки маси. Според мен Западният Ренесанс, който никога не се е развил на Изток (нито в нашите земи), е принуден да се импрегнира чрез неестествена, почти консумативно-биологична мутация. Така се получава объркан и уродлив културен скок. Поп-арт културата прониква през задния вход, докато главите продължават да са затиснати и безнадежно сплескани от азиатска икономания. Консумативният инстинкт е мутирал в иконоповтарящото се стадо. С дима на митичен духовен транс се маскира примитивно мързеливо подчинение.”

Така се появяват многоъгълните, тревожещи субекти от сънищата на играещото дете Панайотов. Последното увлечение на художника е тъкмо даването на живот на героите от стрийт арт проекта му, възможен и заради един руски ентусиаст, който заснема с камера пътя на малките чудовища от ръката на баща им през мимолетния им живот на улицата до края, когато с един замах отиват в кофата, отлепени от фасадата от невъзмутимата ръка на добросъвестен хигиенист.

Има нещо будистко в това, има и бунт срещу потреблението

и прекомерната консумация на изкуство.

Но какво е изкуството? Спомням си, че за това си говорихме с Николай и неговия колега Боян Момчилов преди двайсет и пет години в Търново, където работеха някакво сграфито. Много мащабно, с много камънак и образи. Тогава се правеха такива неща. А момчетата „лакоми и нетърпеливи“, както се определяха сами, езоповски хем кръшваха от клишетата – неизбежни за раждането на артефакт – хем изкусуряваха нещата до милиметър, за да не могат да им кажат копче бдителните блюстители на правата линия тогава.

Сега го срещам в Париж, година след като е направил костюмите, които наредиха тетралогията „Пръстенът на Нибелунга“ на Софийската опера сред най- успешните Вагнерови представления в Европа. Именно сценографията и космично-футуристичните или просто приказните одеяния на сцената и героите са най- смайващи в интерпретацията на Вагнеровите творби, изискващи и без друго сериозни усилия и подготовка у публиката.

Странно защо напоследък

името на знаменития художник „изпадна“ от афиша за представленията,

но по въпроса се надявам някой злободневен журналист да попита Пламен Карталов. Аз продължавам да ви споделям за парижката си среща с човека на Париж, София и Стоките.

Преди да се върна отново на Париж и на ателието с вита стълба, в което седим и часове си говорим, да ви поясня какво са Стоките. (Как се навръзват епизодите във филма на живота само! Като камъчета, усърдно нарязани за музаечно пано.)

Стана дума за потребление и ето ви Стоки! Само че в случая това е село в Севлиевско. Николай много обича Севлиево и май там е направил най-много пана, театрални завеси, стенописи. В селото със съпругата му Лариса купуват изоставеното училище и правят Бялото училище. Там всяко лято се случват много неща. Рисува се, редят се експозиции и

се срещат хора, от чиито глави пушат идеи.

Голямата мечта на художника е студенти по приложни и изящни изкуства един ден да му гостуват в училището, а през есента или зимата да ги въвежда в тайните на парижките музеи и галерии, да им наема ателиета и да работят заедно в Меката на вдъхновението. Не че сега не бъка от посетители и „учащи се“. Такива работи в Стоките и White School.

Да се върна на Париж и парижкото ателие, в което претакаме спомени за стари приятели и нови опитности. Спомням си огромните пана на Николай с хора с тъжни и светнали очи – и от двата вида винаги е имало. Орфеевци и Дионисиеви синове, Аполони и майстори с отвес и атрибутите на свещената геометрия, призвана да подреди хаоса и да ни даде крила. Икари и покосени ангели и, разбира се, много слънца, защото според художника ние водим началото си от Древен Ирак, от Асирия и Вавилон и сме деца на вечния култ. Проникнал се е от тази мисъл още като дете, когато баща му го разхождал из Багдад и руините на старозаветните места.

Много слънце има в този човек.

Така си мисля, докато си говорим. Сигурно за това от всеки негов образ струи. Винаги изскача по един лъч, било от костюмите на Вагнеровите воини, било от неокачествимите улични шаржове на опоетизирания боклук или просто същества-фикции. Бодат произведенията- деца на това голямо момче, което като се заигра с мозайките, та забрави да остарее.

Горе на втория етаж проплаква бебето Анджелина. След малко ще слязат с красивата Лариса, жената на Николай, при нас. Лариса прилича досущ на руската актриса Лариса Гузеева. Онази невероятна жена от „Жесток романс”. Филмът по изящната творба на Островски „Без зестра“.

Много е красива и рисува невероятно.

Рисува много рзлично от Николай, много нежно и много сецесионово, ми се иска да кажа, но какво разбирам аз от жанрове. Важното е, че понякога рисуват двамата на четири ръце. Правят съвместни изложби и последните две, състояли се месеци след моята среща в Париж, преминават с изключителен успех.

Искам да ви разкажа за Николай, за Лариса и за Анджелина, но те са хора за показване. Такива образци на човешкия вид! Ще оставя място за картинки, защото ако предпочета да съм изчерпателна и да не пропусна нищо, ще остана в триъгълника на щастливото семейство до края на годината поне, а не бива. В такава устойчива конфигурация човек влиза за малко и с поклон си тръгва, за да разкаже. Като след представление на Вагнер. Като след четиригодишен епичен труд по осмисляне на всеки образ от епоса в ноти на Гения. Като след профучаване на Валкириите под носа ти или омиротворяващо подреждане на огладени камъчета в реда на една мозайка, която един с блага усмивка ти е показал насън.