Парушев – между авангарда и апокрифа

Предната ни среща бе в 2012 година. Повлиян както от разговора, така и от актуалното тогава заглавие, писах, че „Парушев не е за всеки“. Това продължава да бъде вярно, но сега бих го формулирал различно, без отрицание в посланието. Сегашното (навярно повлияно от политическата предизборна обстановка) носи положителен Парушев заряд. Но не непременно, за да подтиква читателя-избирател да гласува за него, пускайки в касата на някоя книжарница бюлетина-банкнота, а за да даде отговор на въпроса „За кого точно е той?“. Той е за всеки с вкус. „Всеки“ означава просто „всеки“ (дори дъщеря ми се радва на Парушев и гордо пази една книга с автограф), но вкус означава единствено добър вкус. И това е, което доставя елитарност в измамната масовост на израза „всеки с вкус“. Защото масов добър вкус не съществува. Добрият читателски вкус изключва повсеместно харесване, включително на класици, само защото някои се водят класици. Добрият читателски вкус е разкрачен между авангарда и апокрифа. А в средата стои Парушев. 

Налага се такава тенденция: с теб да се срещаме предимно премиерно, по време на или малко след появата на поредната ти книга. Разкажи ми за тази?

Срещаме се винаги по творчески въпроси, защото ти си хармоничен, трезвен спортист, а аз доста пия, пуша, и за съжаление, подобно на безсмъртния си учител Кийт Ричардс – какво ли още не. Иначе „Само за напушени“ е просто поредният ми сборник с разкази. Къси, безкомпромисни, забавни – като Живота. Както и преди, без много да се напрягам, съм изтръгнал част от сърцето си, за да забавлявам хората и да отдам поредната порция дължима почит на другите си учители: Борхес, Еко, Достоевски. Различното този път е издателството – след като дългогодишните ми издатели отказаха да издадат книгата заради заглавието, а аз, за тяхна огромна изненада, отказах да го сменя, книгата весело излезе в „Гигамоно“ – новосъздаденото издателство на съпругата ми. Промяната се случи за добро – всички са доволни – и старите ми издатели, и новата ми издателка. 

„Само за напушени“ толкова ли е по-добра от предните седем книги, че успя да изчерпи тиража си за по-малко месец?

Просто хората много харесаха заглавието, какво да ти кажа… Аз, впрочем, така си и мислех, че ще стане. Много е приятно да спечелиш пари от своя идея, за реализацията на която си се борил. 

Пет години! Толкова са минали от последния ти (двоен) сборник с разкази „Животът/Смъртта не е за всеки“. Едно време производствената продукция се планираше в петилетки. Тази ли е нормалната производителност за теб? (питам за разкази, защото междувременно ти издаде и един роман).

Знаеш ли, често мисля за това, че през шейсетте групи от ранга на „Бийтълс“ и „Стоунс“ са издавали по един, или дори по два албум всяка година, защото тогава пазарът е бил такъв – или си постоянно с нова продукция, или хората те забравят. А сега в по-ново време смешници от категорията на, примерно, „Бон Джоуви“ и напоследък „Металика“, издават по един и половина албума за десетилетие, щото, нали, то и така може, на хората вече не им дреме особено музика ли слушат, лайна ли слушат… Първите 4 албума на „Лед Зепелин“ са издадени в рамките на 3 години, копеле, а съдържат повече идеи и качеството от всичката рок музика направена от 2000-а до днес! Та, какъв беше въпросът? Ако не ме прибере Бог предсрочно, ще издам нова книга след по-малко от 5 години, спокойно – имам и идеи, и качество…

Това в творчески план. В професионален не питам, за да не клатим клишето, че писателят трябва да е беден и безработен, иначе явно пише за пари, което тук все още се смята за срамно. Остава да те питам в личен план как ти протече петилетката?

Срещнах жена си. Минахме през беди и трудности, оженихме се, роди ни се дете на име Ника. Все още правим секс. С времето се обичаме все повече. Мисля, че съм късметлия. 

Според Сократ показателен за разрухата на едно гражданско общество е високият брой лекари и адвокати в него. Ти, когато не се занимаваш с писане, какво работиш?

В интернет на доста места пише, че съм адвокат в сферата на авторското право, но аз преди доста време развенчах тази романтична илюзия. В тая пиратска държава няма кой да плаща на адвокати по авторско право – ползвателите на произведенията са крадливи селяни, като повечето български бизнесмени, на тях не им трябват адвокати, защото знаят, че в тая кочина, с практически неработеща съдебна система, могат да правят каквото си искат и никой няма да им търси сметка. А носителите на права – режисьори, композитори, певци и актьори, са – в общия случай – умрели от глад и бързат да грабнат подадената от крадливите селяни мизерна столевка, срещу която са готови, общо взето, и правата си, и майка си да продадат. И на тях не им трябва адвокат, а не могат и да си го позволят. Животът е кратък, така че аз от няколко години работя предимно за чуждестранни инвеститори – адвокат съм в сферата на финансовото право, капиталовите пазари, инвестиционните посредници. 

Платон благодари на Бог, че е роден свободен, а не роб, елин, а не варварин, мъж, а не жена. Още ли е прокоба да си жена и ти не искаше ли да имаш син, за какъвто се трудят до последно мнозина мъже, та да го учат после да мята копие, да язди кон, да разглобява кола и други мъжки неща?

Как да е прокоба да си жена? Жената, чисто биологично, очевидно е по-висшата форма на човешки живот, най-малкото, защото може да образува други, нови човеци, вътре в себе си. А потенциалният ми син, преди да започне да мята копие (а може да го метне и по мен), ще ми пикае със злобна струйка в лицето, докато му сменям пелените. Не, мерси. Ако ще имам още деца, се надявам отново да са женски. Така ще остана мъжът в къщата – до самия й край. 

Две години след крайния срок на любовта (по Бегбеде), как гледаш на своята?

Надявам се да остана с нея до крайния срок на моя живот. Аз съм човек с десни убеждения – любовта е активно занимание. Трябва всеки божи ден да правиш така, че да остане и да става по-хубава. 

Последната дума в книгата ти е Любов. Първата дума е Още. И двете с главни букви. Още Любов. Как ти се струва това за тема и заглавие на нов роман? Докога с тази човеконенавист, с тоя сарказъм, с тая твоя, на места перфидна, на места игрива ирония? Не може ли циникът да бъде и лирик?

Леле, какъв анализ. Ще взема във всичките си книги да видя с коя дума започват, и с коя свършват. И в твойта. И ще сглобя стихотворение от тези думи – поема от най-лиричните. А иронията ми, впрочем, е игрива навсякъде. Изброй три места, на които иронията ми не е игрива. Коя човеконенавист? Аз винаги съм завявал, че съм писател – хуманист, какво още да направя, за да ми повярвате? Да напиша роман за тежката емигрантска съдба или за страданията на селскостопанския труженик през турското робство? Любовта е отговорът на всички въпроси, без нея е невъзможно както да се живее, така, и в частност, да се твори. Любовта винаги ще бъде във всичките ми текстове.

Захари Карабашлиев, Ивайло Цветков, ти… Трима творци, публицисти и писатели, трима борци за добър вкус в литературата, музиката и мисълта, трима ловки ловци на Логоса, отскоро сякаш ловуват в полето на държавността. Толкова ли е безнадеждно положението в страната, щом интелектуалците трябва да се занимават и с политика?

За себе си мога да кажа, че не ловувам в никое поле, предполагам, че такъв е и случаят с Нойзи. В полето на българската държавност, в резултат от активното култивиране на това поле от страна на ДС през последните около 70 години, под формата на дивеч вирее предимно мърша. Иначе, във всички нормални демокрации именно интелектуалците, а не селяндурите, са движещата обществена сила. И ако тенденцията се обърне в подобна посока и тук, резултатите могат да бъдат само положителни, особено – за не-селяндурите. Представи си разликата между това премиерът ти да е, примерно, професор по философия, а не бивш бодигард на бивш диктатор.

Под интелектуалци имах предвид творци, но иначе си напълно прав. Друг интелектуалец и творец, Милен Русков, писа за теб, че си един от най-добрите български разказвачи изобщо, за всички времена, но не можеш да напишеш роман. За кое си съгласен с него и за кое не си?

Впрочем, романът ми „Отвътре“ (2014) е най-добрият роман, писан на български език през XXI век, след, разбира се, „Възвишение“ на Милен Русков. Тоест, това, дето чак толкова не ги мога романите, не е съвсем вярно. Иначе, Милен Русков е велик, световен писател, най-добрият, който изобщо сме имали от Йовков насам (в голяма степен не заслужаваме нито Йовков, нито Милен) и положителната му оценка няма как да не ме прави искрено щастлив. Милен Русков цени високо разказите ми, защото просто има прекрасен вкус за литература – сигурно затова и не работи като редактор в някое българско издателство. 

Когато станем на по 80 години, примерно през 2057-а, и аз те интервюирам за… ако спазваме стъпката, десети пореден път, искам пак да ми кажеш, че новият ти роман е най-добрият, писан на български език през  XXI век. Обясни ми сега какво е “Лига на разказвачите”?

Неформален клуб от приятели, обединени от нелошия си вкус, които се събираме в някой бар вече 12 години, всяка последна сряда на месеца, за да си разказваме устни истории по предварително зададена тема с продължителност до 5 минути. Чат-пат се появява и спонсор, който дава по 100 лв. на най-добрата история. На практика „Лигата“ е най-дълготрайното забавление в живота ми, като през годините много от нас (Богдан Русев, Васил Георгиев) направиха доста, за да живее и се развива този купон, но най-вече, трябва да споменем неуморната енергия на създателката на „Лигата“ – Катя Атанасова.  

Какво мислиш за метафората „нетърпеливи ножове“?

Струва ми се, среща се, използвана от мен, в един от разказите в „Само за напушени“. Както и почти всичко, измислено от мен, не съм го измислил аз, аз само рециклирам величието на Традицията. Произхожда от Борхесовите думи „Цезар, очакван от нетърпеливите ножове на своите приятели…“ (цитирам по памет, както виждаш, не си ходя с по един Борхес у мен по интервюта за медии). Нищо чудно и Борхес да го е краднал отнякъде, от него именно научих, че няма нищо срамно да заимстваш, когато, обаче, преди това си се научил да пишеш наистина добре. У Борхес приятелите на Цезар – Брут, Касйи, Каска, очакват да заколят Цезар на римския Форум в една мартенска утрин, преди едно заседание на Сената. У Живота нетърпеливите ножове на приятелите ни са навсякъде, в очакване да се разсеем и да свалим гарда – точно както ножовете на враговете ни.