Петя Кокудева: Да намираме в бедата и смисъл, и красота

Детска писателка и пътешественичка, бивш журналист и настоящ копирайтър в рекламна агенция, Петя Кокудева има много страсти и литературни награди. Колекционира картинни книги, автор е на учебни помагала с приказни сюжети, посланик е на насърчаването на четенето сред децата, води детски работилници по писане и стихотворчество.

„Добрият разказвач е онзи, който може да превърне ушите на слушателя в очи“, твърди Петя. Според нея именно това е тайната на уличните марокански разказвачи. Тяхното древно изкуство се нарича Al-Halqa (халка – араб.) заради пръстена от хора, наобиколили майсторите на истории по площадите. Самата Петя е такъв изкусен разказвач – ще се уверите, когато прочетете нейните „Поздрави от синята палатка“ (изд. Жанет 45), мозайка от фрагменти с „рошавите“ й срещи със света. Подобно на уличния наратив от Мароко, и книгата й е сплав от проникновени наблюдения, поетични строфи, философски етюди и афоризми, поднесени минималистично и с усмивка.

Каква е жената днес – можете ли да я “нарисувате” с думи?

Лично моето усещане за жените днес е свързано с думата граничност. Често, например, ми прави впечатление как патриархалното, консервативно възпитание прозира дори у онези жени, които имат много съзнателен стремеж да обитават “новото и модерното”. Толерантността ни, да речем, е в далеч по-голяма степен конструкт на образованост и окултуряване, отколкото на вътрешна реалност. Тя е така да се каже теоретична, не толкова емпирична и органично вписана в нас. В този смисъл ние, днешните жени, мисля си, обитаваме гранична, преходна територия: не сме нито изцяло от миналото, нито обаче в бъдещето. Това ни прави несигурни, лутащи се и неуверени, а от друга страна по-гъвкави, издръжливи и търсещи.

Коя героиня от литературата или историята се доближава най-много до вашата представа за жената днес?

Веднага ми хрумват три жени, които са героини от съвременната ни история. Мишел Обама, новозеландската премиерка Джасинда Ардън и нигерийската писателка Чимаманда Нгози Адичи. Почитателка съм и на трите – много обичам да ги гледам на живо, защото имат рядко срещано присъствие. И трите са особена комбинация от топлота, уязвимост и човещина, от една страна, а от друга са неустрашими, уверени и твърди. В тази сплав откривам своята представа за жена и женственост.

Днес по-щастливо ли е да си жена, ако се сравните с майка си и баба си? Как се промениха жените през последните 75 години?

Думата “щастие” не ми е интересна, а и не ми е понятна. Тя е нещо, което всеки преследва неуморно и някак сляпо, но всъщност изобщо не знае какво е. Предпочитам думи, които мога да изпълня с конкретно, обозримо, осезаемо съдържание: като спокойствие, ведрина, целеустременост, радост… Мисля, че бабите ми и майка ми са живели по-спокойно – не откъм житейски беди, каквито всеки има, а откъм отровен с информация и безсмислено знание контекст на живот. Това днес ми се струва сериозна утайка.

Какъв е първият ви (или най-силният ви) “женски” спомен?

Баща ми ме караше да участвам активно в строежа на къщата ни – да нося тухли, да търся и донасям дъски с определени размери (а аз не се ориентирах, защото бях малка, около първи клас). Тогава за първи път проимах усещането, че тези тежки дейности някак не са за мен, може би защото съм момиче…

Какво наследихте от предишните поколения жени и какъв завет бихте искали да оставите на онези, които сега влизат в света?

Имах късмета да деля детския си свят между две баби, обитаващи контрастна среда на живот. Едната – баба Радост – беше преподавател по литература, ерудит, водеше ме по премиери на книги и в Клуба на дейците на културата. Другата – баба Руска – беше естествено продължение на природните стихии, жена на усилния физически труд, кротка и неустрашима. При първата слушах за Гео Милев, Тончо Жечев, Яворов и Белински, с втората ядях зелен лук, седнала на поляната, докато пасем кравата София. Като малка не съм осъзнавала колко богат, нюансиран баланс е внесла тази “баба-комбинация” в порастването ми. За завет, който ми се ще да оставя аз… Бих искала да предам нататък нещо, в което се тренирам, но не умея все още съвсем: да откривам в трудното вълнуващото; в бедата да намирам и смисъл, и красота.

Достатъчни ли са 75 години, за да пораснем? Как си се представяте вие самата на 75?

Не изпитвам потребност да си се представя на 75. И не защото възрастта ме плаши – напротив, бих била благодарна да ми се даде да остарея. Но повече от това бих искала да имам психическата гъвкавост да приема каквото и да било – бабка-парашутист, бабка с артрит, самотна бабка, обичана бабка… За мен е важно да остана отворена и, доколкото е възможно, спокойна пред непредсказуемото. А, иначе, 75 години са много – достатъчни са за всичко.

С какво най-силно привличат и отблъскват днешните жени?

Привличат ме жени, които не изпитват потребност да си поставят конкретен етикет и могат да живеят сравнително спокойно с противоречията, от които са изтъкани. Жени, които живеят в и чрез своята цялост.

А ме отблъскват… жени, твърде фиксирани в начина, по който изглеждат; жени, които бъркат собствената си неувереност с чувствителност и постоянно обвиняват другите, че са груби и незачитащи; такива, уседнали в ролята на жертви… И най-вече, нахални жени – нахалството ме изважда извън релси.

Какво изгубихме по пътя за себедоказване и равноправие и кои са днешните ни най-големи предизвикателства?

За жалост, в една голяма част от света, където съм била, равноправие няма – още си спомням как по нощите четох с изумление в Мароко какъв гигантически процент на “marital rape” (съпружеско изнасилване) имат към днешна дата. Из селата в Перу и Тайланд ще видите бременни жени да мъкнат дърва на гърба си – и това е просто нормално (както, впрочем, е нормално и в моя край, Родопите). В Япония неслучайно има цял сегмент от фирми, които подсигуряват така наречените “изчезвания”: просто един ден съпругата, която се страхува от гнева на мъжа си, изчезва завинаги с помощта на такава фирма. Наскоро гледах прекрасен филм за млада сирийска докторка, останала в подземия да лекува ранени. И мъжете, които идваха – въпреки че спасяваше живота на децата им, й обясняваха как не може жена да върши това, а трябва да си стои вкъщи. Та, светът не е САЩ и богата Европа.

От коя традиционна добродетел жената днес не бива да се отказва?

Харесвам една, която за жалост аз самата не притежавам. Това е способността да създаваш малки домашни ритуали, да завихряш енергия и емоции около някакви дребни моменти – например кулинарни или дори религиозно-празнични. Аз не съм по тия неща, винаги са ми се стрували насилени и изкуствени, но с времето виждам, че могат да не са.

Съществува ли женска солидарност?

Не знам, защото пак нещата опират до “на думи” и “на дела”. Опасността от това да си част от по-образовано, напреднало общество е, че много хора знаят какво да говорят и как да говорят, че да звучи цивилизовано, разумно, толерантно, когато самите тия хора всъщност не са такива. То е като с поезията днес – всеки културен, четящ човек е способен да напише сносно стихотворение, ама това ли е поезията?