Пианистката с хвърчащите ръце

Финес и грация, галещо сетивата единство на вълнуваща музика и артистично присъствие на сцената  – това е първото и силно впечатление от Дора Делийска зад рояла. А и роялът също е част от приказката – младата пианистка свири на различни модели инструменти, ръчно произведени от прочутата австрийска марка „Бьозендорфер”. Така е, защото преди повече от осем години създателите на „пеещите рояли” са й предложили да стане техен представителен изпълнител и артист. Специално за концерта й пред родна публика през октомври в зала „България” от Виена пристигна чисто нов, опакован с предпазно фолио красавец – модел „280 Виена Концерт”.

снимки Иван Коловос, Студио Прото

Дъщеря на оперната певица и диригент Ваня Делийска, Дора излиза на сцена на 4 годинки в първата си роля в операта „Бътерфлай” в родния Плевен. Артистична е, танцува добре, дете с много таланти.  Завършва и езиковата гимназия, и музикалното училище в Плевен, а после кандидатства във Виенската музикална академия. Още докато следва, започват концертите, звукозаписите, конкурсите и наградите.

За музиката, свободата да отстояваш и да бъдеш себе си, за семейството и подкрепата му, без която не може да има кариера и успехи – ден преди обратния й полет за Виена се срещнахме на тиквен пай и поговорихме с момичето с хвърчащите ръце.

Живееш във Виена, концертираш по цял свят. Препълнената зала „България” доказа, че имаш възторжени почитатели и в родината. Какво е усещането да се свири пред родна публика?

Велико е! Наистина е много вълнуващо, особено в такава престижна зала като „България”. Още като дете и като ученичка в музикалното училище в Плевен си мечтаех да ми се случи. Изключително съм благодарна на Найден Тодоров, че ме покани да участвам в юбилейния сезон на Филхармонията. Видях много близки, познати и колеги в публиката. Това е толкова хубаво, позитивно вълнение – вкъщи съм си и искам да дам най-доброто от себе си на концерта, да споделя всичко, което ми се е случило от музикална гледна точка през последните години.

Как момичето от Плевен стигна до най-престижните концертни зали във Виена и по света?

Основното е много труд, трябва да си го призная: чрез много труд стигнах дотам, където съм в момента. В класа по пиано на Елеонора Карамишева в музикалното училище бяха поставени основите на музикалното ми образование и се случиха едни от най-важните ми срещи с музиката и сцената. Научих се на много неща и най-вече на отдаденост към инструмента. Но винаги са ме интересували и други изкуства – театър, пеене, танци, с които съм се занимавала като малка, и мисля, че това много ми помогна, защото разви светогледа ми и сега дава отражение върху артистичните ми проекти. Създавам програми със собствена драматургия и идея, канят ме именно организатори на концерти и фестивали, които ценят моите интересни концепции.

„Мюзикферайн“? Какво я прави толкова специална за теб?

Най-важният ми дебют беше в тази зала. Най-престижната зала в световен мащаб, смея да кажа. Този дебют отключи пътя ми напред. Беше покана от самата дирекция на „Мюзикферайн”, което за един млад изпълнител е невероятен шанс. Тъкмо бях издала първия си диск – моят професор в академията във Виена ме съветваше да се концертрирам само върху обучението си, но аз настоях и записах диск изцяло с произведения на Ференц Лист. Албумът получи хубави отзиви и рецензии и дори се коментираше как е възможно една жена да свири по такъв начин Лист, който е технически и физически много труден. След това дойде поканата от „Мюзикферайн“ през 2011 г., в годината на Лист да направя клавирен рецитал и част от програмата беше неговата „Соната”.

А как се влюби в „Бьозендорфер”? Роялът ли те избра, или ти него?

Запознахме се още докато бях студентка във Виена. Във всеки кабинет имаше по два инструмента – единият задължително „Бьозендорфер”, вторият – някаква друга марка. Професорът ме питаше „ти на кой искаш да репетираш?”, пробвах и двата и звукът на „Бьозендорфер” ми харесваше повече.  Така се срещнахме за първи път, защото преди това в България нямах достъп до такива рояли. А след първия ми издаден диск, изпълнен на „Бьозендорфер”, тогавашният им директор ми предложи да стана техен официален представител и лице на фирмата. Така че аз първа си го харесах – и като инструмент, и като тембър, и като виенска поезия.

Какво означава да си официален представител и лице на „Бьозендорфер”?

Условието е, когато свиря някъде и когато мога да избирам – да избера „Бьозендорфер”. Те също следят къде концертирам и записвам и, когато е възможно, предоставят инструмент. Както беше сега в София – наистина невероятен жест! За първи път се случва да го доставят от толкова далеч специално за един концерт. Любимият ми модел „280 Виена Концерт“ пристигна от Виена и то чисто нов. Има различни модели, например – „Империал”, има и  по-малки модели за камерни зали, а този, на който свирих тук, е направен с брилянтната механика за голяма концертна зала. И това си пролича в зала „България”.

Какви са начините да бъдат привлечени към класиката младите хора?

 Има много начини, по които може да се привлече публика. Всеки един артист трябва да носи отговорността да представи музиката, композирана отдавна, така че днес да бъде медиатор между нея и поколенията, между бъдещи, модерни звуци и настоящето. Моят начин е именно в разработваните от мен програми и драматургии – например да срещна в един концерт Бах и Шостакович, които са разделени във времето от двеста години. И да ги накарам да „комуникират” един с друг.  По време на концерта „водя“ публиката, между произведенията, разказвам и споделям идеите си. Мисля си, че това е интересно и на младата публика. А другият въпрос и начин е обучението – децата да се срещат от малки с това изкуство, да могат да свирят на определен инструмент, дори просто за обща култура. За да знаят колко труд  и сто процента отдаденост изисква изкуството. И да го ценят.

Всеки ден ли свириш на пианото?

Да! И сега дори – със семейството, с пътуванията, всеки ден.

Разкажи за семейството си. С какво се занимава съпругът ти, с какво те спечели, с какво те разсмива?

Може би най-много точно с чувството си за хумор. Той е ирландец и сме дванайсет години заедно. Били сме много пъти в Ирландия и добре познавам неговата среда, приятели, семейство, неговите съученици и състуденти. И всеки път се убеждавам, че ирландците имат страхотно чувство за хумор, което много ми напомня за българското. И сега, след толкова време – можем да излезем с него, да ни е забавно и да ни е хубаво, а това е много важно за връзката. Той се занимава с модерно изкуство, завършил е Академията по приложно изкуство във Виена, прави изложби, перформънси, инсталации. Освен чувството му за хумор ме спечели и невероятната му подкрепа и разбиране около моята работа, защото тя наистина е специфична и трудна професия. И сега, когато пътувам по концерти и турнета, ако не сме тримата заедно, той винаги се грижи за детето във Виена, подкрепя ме, цени това, което правя…

Майчинството промени ли те не само като личност, но и като музикант?

Категорично. Станах много по-смела, откакто станах майка. На сцената се чувствам по-уверена, вярвам повече в себе си и в това, което съм като човек, като жена, като изпълнител. Истинско отключване на много неща. Когато забременях, се притеснявах как ще се отрази раждането на детето на работата ми. Сигурно много жени в тази сфера, в спорта и въобще в много професии имат същите притеснения. Нормално е. Трябваше да положа много усилия, не направих почти никаква пауза след раждането, за да си възвърна и мускулите на пръстите, и силата, и концентрацията, и издръжливостта. Синът ми се роди през декември 2013 г., концерти не започнах да правя веднага, но веднага започнах да свиря. А първия концерт направих през март, когато Киан беше на четири месеца.

Киан – много интересно име!

Да, Киан е ирландско име, красиво старо келтско име. Ние много се чудихме как да го кръстим. Мъжът ми каза: „Винаги съм си мечтал да си имам момченце и да се казва Киан, но всичките ми приятели вече имат синове и ми откраднаха идеята и кръстиха момчетата си така”  – Е, какво от това, не пречи! – му отговорих, пък и на мен много ми хареса името. Но ми се искаше да има и българска връзка в името на детето, да не остане изцяло ирландско. И така решихме първото му име да е ирландско, а второто – българско, и сега се казва Киан Делийски. Мъжът ми положи огромни усилия синът ни да вземе моята фамилия. Това е възможно по ирландските закони, но трябваше да е „ДелийскА” и беше голяма борба с бюрокрацията, за да го запишат „ДелийскИ”.

Гледам как сладко похапваш от тиквения десерт и се питам как поддържаш тази перфектна форма?

Ограничавам се, но не правя диети. Свиренето на пиано e сериозно физическо натоварване, изразходвам много калории. Внимавам обаче много да съм във форма, за да имам нужните мускули не само на пръстите и ръцете. Йога, пилатес и модерният балет ми дават чудесен баланс.

Много си красива на сцената, облечена с умопомрачителни рокли… това помага ли за кариерата, или понякога и пречи?

Зависи. Каквото и да си говорим – концентиращ пианист в световен мащаб дълго време беше мъжка професия. И беше трудно жените да бъдат  взимани насериозно в нея. Замислете се колко световноизвестни пианистки е имало преди – броят се на пръсти! Сега нещата се променят постепенно, но… отново не знам дали това, което се променя, е добре за жената като индивид, защото в момента се залага на млади и много красиви момичета. И тогава се замисляш – добре, преди рядко се допускаха жени до световните сцени, правеха се коментари, че жените не могат да свирят „по мъжки“, a сега има жени по световните сцени, но всички трябва да са много красиви. Залага се прекалено много на визията. Затова за мен е било изключително важно това, което съм постигнала, да е базирано само на таланта и ми е било много трудно да го извоювам чрез умението и професионализма си. Винаги съм държала колегите и публиката да ме приемат първо като музикант и изпълнител, като човек, който е отдал живота си на музиката, а после да има коментар за излъчването на сцена и красотата. Разбира се, че е много важно как човек изглежда на концерт – това е сценично изкуство, но за да се достигне до тази сцена, са необходими много години труд и упорита работа.

Говорихме за себедоказването в „мъжките” професии…Какво й липсва и какво й е нужно на жената днес?

Жената днес си е прекрасна такава, каквато си е. По-скоро се надявам ние всички като жени да се приемаме и харесваме такива, каквито сме, да вярваме, че това, което имаме като заряд, потенциал, когнитивност, е толкова ценно, че си заслужава да се борим за него. И да не се отказваме от него, дори заради майчинство, или заради трудна „мъжка” професия, или заради различни трудности, с които животът ни сблъсква. Да се борим и отстояваме позициите си, за да имат бъдеще нашите дъщери, пък и – синове, за да има истинско равноправие между жените и мъжете. Има го на думи, но в действителност  – не съвсем и не докрай.

А любовта?

Разбира се, че любовта осмисля всичко, но една любов трябва да дава на жената чувството, че е ценна и хубава такава, каквато е.