Плащай, куме, плащай!

Началото

Беше като всяко начало, без намек даже за развилите се бурни по-сетнешни събития. Имах при мене, в службата едно схватливо момче. Беше сериозно и добро по характер. И аз, и хората ми решихме, че е „мъжко“ момче, както се казва. Още като постъпваше при нас, ни обади, че ще иска да кандидатствува в университета. Като дойде моментът, помогнах му с каквото можах, казвах си: „Нека! Такива трябва да отиват нагоре!“ Приеха го, изпратихме го по живо, по здраво. Няколко месеца по-късно ми се обади и ни дойде на гости.

Поканата

Не беше сам. Водеше със себе си едно 19—20-годишно слабичко момиче. С жената се зарадвахме, поканихме ги вътре. По ракията, която носеха, и по цветята, пък си и по израженията им разбрах, че ще молят за нещо.

— Виж какво, шефе (така ми викаше момчето), с моята приятелка ще се женим. И тъй като при тебе започнах, така да се каже, уважавам те, решихме да ви поканим за кумове. Родителите ни настояваха да си вземем за кум някой влиятелен човек, но аз искам с тебе да се сродим. Ида като при близък човек…

Решението

Бях кумувал вече, но как да откажеш на доверието, на благата дума! … Поглеждам жената, и тя поласкана, трогната… Пък и добре говореше, дяволът. Симпатични ми бяха, срамежливи такива, пък млади, млади…

— Дадено! — рекохме го с жената почти едновременно, като да се бяхме наговорили.

Че като се впуснахме да си спомняме за нашето време, как ние се женехие, за кумовете ни, които ни бяха връстници и които „повлякоха крак“, та от тяхиата до нашата сватба разликата беше само една седмица… Що веселба, що хора и танци…

Говорихме си така до късно. Поканихме ги в неделята на вечеря и като си легнахме, булката ми зашепна:

— Хем ни е драго, мъжо, хем като си помисля колко грижи ги чакат… Ама и ние ще сме насреща, ще им помагаме, ще ни имат за духовни наставници…

– Ех, булка, булка-а-а – и се усмихвам в тъмното. – Щом ни канят за кумове, значи и те ни имат за улегнали, възрастни хора. Като дойдат след два дни, ще седнем да помислим за подробностите. Зер сватба е, не е шега работа!

Неделни притеснения

– И да не забравиш като миналия път – подсети ме жената преди да дойдат младите. – Вярно, съгласихме се да им станем кумове, но ще им го кажеш някак, ако смятат да просят пари от гостите, да ни карат да плащаме разни петли и погачи, поврага и кумство, и…

– А, сега и ти, жено! – викам й строго. – Не виждаш ли, че хората са интелигентни, образовани… Ще си им кажем, както си му е редът: ние нямаме нищо против, с радост се съгласихме и сега не се отмятаме, но можем да похарчим такава сума, ще ви купим еди какво си…

– Така не върви! – отсече жена ми.

– Но ако трябва да купуваме и пръстени, и рокля, и другите такъми… и подарък, и кристални чаши, и було, снимките в ресторанта, и на церемонията, да уговаряме с ресторанта, и с оркестъра…

Умувахме, умувахме с жената и най-сетне решихме: ще седнем да се разберем по човешки.

Дотук добре! Но като дойдоха младите, хъка-мъка, хъка- мъка, те не знаели много, каквото ние сме кажели…

И ние си казахме, което си е право: подарък – да, да си го имат за спомен цял живот; букетът – да, а също и двете крисални чаши. Оттук наататък…

Оттук нататък

Започнахме да разговаряме и с родителите. Цяла седмица и кусур всяка вече след работа имах да свърша нещо около сватбата. Един ден жена ми се прибра и не ми говори – оказа се, че с момичето и свекървата се поразходили на пазара и „така се случило“, че влезли в магазина за младоженци. Малката посочила булото, премерила обувките и… дала бележката на жена ми да плати.

– Плащай, кумо, плащай – весело се провикнала продавачката. – Ти си за това, да плащаш!… И жена ми платила 110 лева.

На следващия ден изтеглихме 300 лева от взаимоспомагателната каса в моята служба. Чашите струваха по 16 лева парчето и по 3 лева „за надписче“. За букета жена ми ходи пет дни поред – все не приемаха, защото момичето искаше нещо „съвсем фантазе“, по думите на недоволната цветарка от представителния магазин на „Булгарцвет“ на площад „Ленин“. Направиха го най-подир срещу скромната сума от 17 лева.

Денят преди събитието

Беше ден на най-различни вълнения: оказа се, че панталоните на голямото ни момче не са съвсем „като за сватба“, а официалната ми риза е с малко оръфана яка („вижда се, не може“, рече жената). На малката ми дъщеря обувките бяха нови, но се бяха очукали отпред („няма да ставаме за резил, я!“ каза майка й). Междувремено получихме по пощата официалната покана за сватбата. Отдолу, с разреден шрифт, пишеше: Молим, подаръците в пари! Ами сега?

Трябваше нещо да се направи

А време нямахме. Нямахме и пари, защото подаръка го бяхме купили, а на сватата не можеше да отидем с 10 лева в джоба. Тръгнах да звъня като луд по приятели. Намерих 200 лева. Хукнахме по магазините, накупихме, което трябва, защото „утре всички нас ще гледат“, според жена ми.

Истината беше, че докато единият от нас говореше, другият се правеше, че не го чува, защото си бяхме сърдити – всеки считаше другия за по-виновен, защото се бяхме поддали на внушенията за „представителност“. А и знаехме много добре какво ни очаква на следващия ден.

Съдбоносната неделя

– Пари взе ли? Да не вземеш да се стискаш пред хората! – говореше жена ми. – Толкова пари си дал досега, да не вземеш сега да се излагаш…

Идеше ми да кресна: „Стига с тия пари! Стига!“ Ама вместо това изчаках малко, обърнах се към нея и й викам:

– Е, душа страдална, да се помирим, пък да се усмихнем, че не за тегоба, на сватба отиваме! И тръгнахме.

Аз стискам 150 лева в джола, жена ми стиска букета и чашите, децата държат торбичките с дребни бонбони, жито и стотинки за берекет.

Първо, плащах, като „крадяхме“ булката. После на таксиметъра. Плащах на фотографа за снимките  при подписването. Останаха ми около 70 лева. Ами сега? Добре, че кумата взема и тя 30-40 лева, без да ми каже, та като усети, че съвсем „изтънявам“, пресегна се и деликатно ми мушна десетолевките.

Всичко си платих! Никак не се посрамихме! Ама като ме стегна нещо за гушата, не ми се говори, не ми се смее, нито ми се пее… Ей така, стана нещо като „насила хубост“… И все си мислех как ще трябва да ги отработвам тия 500 лева, как щях да се стискам, дълго да не ходя никъде, да не смея да поканя хора…

Същата вечер родителите на нашите нови сродници на свой ред „се отсрамиха“: и костюм на мен, и рокля на жената, пижаами, нощници на фамилията, гащи, чорапи, кърпи, везма (какво ли не потребно и непотребно). А аз, вместо да се зарадвам, ги жалех… Защото и те бяха хора като мене – и те щяха да „плащат“ сватбата месеци наред и да се свиват вкъщи.

Вместо послеслов

И питам се: защо? Отде дойде тая напаст? Кому е нужна тая показност, тая ненашенска мания?… И то не е нито за повече веселба, нито е за радост на душата. Аз не съм силен в писането, но не можех да не напиша за това мое последно кумуване. Защото повече кум не ставам!

Защо превръщаме такава чудесна, най-чудесната минута за младите, в извор на притеснения за родители, за кумуве, за гости. Убеден съм, че ного от „потърпевшите“ разсъждават като мене, но понесени от инерцията, приемат нещата с мисълта, че „такъв бил редът“. Хайде, холан! Иние сме се женили, и родителите ни също, женили са се и бабите, и дядовците ни, но никога не е било такова чудо, такава простащина

И понеже ние сме и родителите, и кумовете, и гостите, ние трябва да я оправим тая работа. Да не ни е тежко на душата и да не мислим с боязън за сватбата на детето ни, на младия ни сродник, на младежа, който ни избира за свидетели в най-светлия миг от живота си.