„По-важно е да ти се пее, отколкото да умееш да пееш“

В християнския календар седмицата след Великден се нарича светлата седмица. Това са дни тържествени и благи – дни на споделена радост и вяра в неумиращото добро.

Случайно или не, точно в един от тях бе и премиерата на сборника разкази „Благ мехлем“ – новата книга на Бойка Асиова след романа и́ „Роден на Великден“.

По този повод писателката казва: „Малко нелепо се чувствам, че светът е пощръклял, пък аз си пиша. А защо пък не? Дори точно заради това. Не е ли за душата четенето като благ мехлем на изгоряла длан?“

Срещам Бойка Асиова в дома и́. Подхващаме приказка за най-новата и́ литературна „рожба“. Аз и́ подавам цитати от сборника, а тя ми ги връща разчепкани, разнищени и обърнати с хастара навън. Тази нейна откритост към събеседника и честност към нещата от живота правят разговора и пиперлив, и сладък, и топъл. С две думи – благ мехлем.

Бойка Асиова е дългогодишен журналист и сценарист на публицистично-документални филми, посветени на борбите на македонските българи за национално освобождение. Тя е автор на сборниците с разкази „Мъжко можене“, „Лудовица“, „Рецепта за камбана“ (Годишната награда за есеистика на СБП), и „Запеските. Дух и материя“(Специален приз от II национален събор на шевицата, гр. Белослав, Варненско, 2018“). Нейни са и романите „Яловата вдовица“ – номиниран за наградата „Хеликон“, отличен с Националната награда за литература „Николай Хайтов“, преведен на немски и турски език; „Вълчицата излиза привечер“ и „Роден на Великден“ (Националната награда за художествена литература „Хр. Г. Данов“).

Още в началните страници пишете: „Да знаеш нечия рана със сол излекувана? Отскочила искра от някоя кавга, превъртяла дупка в кожата ти и ти тичаш при човек – благ мехлем.“ Кой е Вашият човек – благ мехлем? Чии думи лекуват раните Ви?

А, сега де?! Всеки трябва да си има такъв човек-изповедалня. То е нещо много лично. Мама имаше приятелка, десетина години по-голяма от нея. Наричахме я нана Лена. Мама казваше за нея, че и́ е като вътрешен „джеб“ – от онези, които хората си зашиваха от вътрешната страна на дрехата, до сърцето. Каквото и да туриш в него, каквото и да кажеш – там си остава. Те двечките си шушнеха често.

Дълги години моята „нана Лена“ беше мама. Умна, сдържана, уравновесена. Запазваше дух във всяка ситуация – от най-дребните неприятности до големите загуби и смърт в семейството. Затова всички ние, дори децата, не познавахме страх и паника. Понякога и́ казваха: „Леле, Дано, ти си като камен“. Видимо неразбрана, отвръщаше: „Не съм камен. Я си знам“. Но мама бе наистина това – опора. Крайъгълен камък, върху който се крепеше цялата ни къща.

Преди години мъжът ми влезе в тежък морален конфликт с тогавашното партийно ръководство на Благоевградски окръг. Настана страшно за всички ни – заплахи за изключване от партията, уволнение, изгонване от жилището. Съветът на мама към мъжа ми бе: „Славе, купи си нов кат дрехи и стапай на драмове.“ С други думи – изправи главата, продължавай, не се плаши.

Знаете, има хора кротки, меки, благоусти. Но малко от тях могат в труден момент да ти дадат такава сила и кураж.

А има ли „думи – благ мехлем“ на хора, които не познавате лично?

Веднага ще Ви кажа – Юстинас Марцинкявичюс. Вижте какво трудно име съм запомнила – любим литовски писател и поет. Книгата му се казва „Дневник без дати“. Ето я тук – винаги на една ръка разстояние. Както всички книги, които обичам, и тази прилича на настръхнал таралеж –  с тези залепени бележчици по страниците. Така си отбелязвам местата, които особено харесвам и към които се връщам. Що книги ме чакат за четене?! Но още повече ме чакат за препрочитане. Те са ми наистина като благ мехлем.

Ето ви още един цитат от сборника: „Човек е като пресно млеко. Пресече ли се веднъж, връщане назад не чекай.“ Има ли рани, които никой никога не може да излекува?

Да, има рани, за които няма лек. Но тук ще кажа, че хората сме с различна податливост и с различна имунна система срещу трудностите в живота. Макар и по-рядко, срещат се устойчиви хора. Те са или генетично предразположени към стабилна психика, или средата, в която са израсли, ги е направила спокойни и уверени. А има и някои, които сами са се отгледали такива. Понякога обаче може от нищо да стане голяма беля. Може нещо на пръв поглед съвсем дребно да те прекърши. Затова е толкова важно „да се не се́паш за бивало и небивало“.

Един от вашите герои в сборника, мливарят, има навика „да потъне дълбокомудрено през три дъна вътре в себе си“. Кое е най-страшното и кое най-хубавото, което намирате, когато пропадате в себе си?

Човек може да пропадне през три дъна вътре в себе си само, ако притежава духовна дълбочина. Плиткоумният човек не пропада.

Но аз вече съм на възраст, когато се страхувам от това, от което се плаши всеки – без значение от образование, възпитание, религия. Костадин Лагадинов, който живя над 90 г., преминал през всякакви ужаси, накрая си признаваше: „Ако някой ти каже, че не го е страх от смъртта, лъже те.“

По-страшно от смъртта обаче е умирането. Че е неизбежно, го знаем. Но как ще се случи, къде ще се случи? Мен най-много ме е страх да не падна на ръцете на децата си. Пак ще цитирам мама. Когато някой и́ кажеше, че болежката и́ ще мине и няма да умре, тя отговаряше: „Мен не ме е страх, ако умра. Мен ме е страх, ако не умра. Да не ви връ́за.“  Това е най-страшното за възрастните хора – особено за хора силни и честолюбиви, които не са имали страх от нищо и от никого, а изведнъж изпадат в пълна зависимост от най-обичните си люде.

И вижте как се получава – вгледаме ли се дълбоко в себе си там, ред до ред с най-страшното, седи и най-красивото – обичта. Само че, със смъртта не можеш да се разминеш. Но тежко на този, който се размине с голямата любов.

В книгата си пишете: „Обича се в единствено, не се обича в множествено число.“ Какво имате предвид?

Ако говорим за обичта между мъж и жена, то тя винаги е много ясна, много конкретна. Тя е интимност само между двама души. Обичаш някого и толкоз – той може да не заслужава, може дори да не знае, може да не ти отвърне, но ти обичаш тогова и няма забрава такава обич. За теб той е един единствен.

„По-важно е да ти се пее, отколкото да умееш да пееш. А пък ако на някого му се припее заради тебе, това е, това е… трая си.“ Кое е това, за което си затраяхте?

То е нещо прекрасно. И няма нужда от думи. Просто го виждаш в нечии очи. Мъжът ми, например, пееше много хубаво и все ме закачаше, че преди да се срещнем, аз не съм пеела, била съм рецитирала. В нашата, Асиовата къща, много се пееше. И у приятелите ни пеехме. А, че Разлог е песенен град, това се знае. Веднъж попаднахме у близки, но намерихме само женуря. Моят човек запя. И като запърхаха около него, вдигат ръце, кършат се. Но аз знаех, че той пее само за една. Другите нямаха никакъв шанс. Той, когато пееше, затваряше очи и отлиташе в някакво друго пространство. И в този полет до него имаше само едно свободно място. Може да е за мен, може… и да не е за мен.

В тази ми книга, както и в другите, има бая съкровени неща. Може би някои читатели ще припознаят себе си в героите или ще познаят нечия съдба в разказаните истории. Навярно за някого от тях някой също е пял и танцувал, или са му „подарили“ черква, или е бил на една въздишка разстояние от любимия, но са останали завинаги разделени.

Не робувам на фалшиво целомъдрие. Интимността между мъжа и жената е тайнство, което присъства в мен и в книгите ми, предадено през поколенията. Както казват живелите и преживелите – мъжът трябва да гледа жената в очите така, че тя да пусне мъзга. Красиво са го казали, нали? Дори думата, която използвам за ревнив, също е красива, смислена, ясна – „любоморен“. Защото ревността убива любовта. Тази дума я взех от говора в братската нам Северна Македония. Чух я у приятели във Валандово, Струмишко.

А съпругът Ви беше ли любоморен?

Не. Той бе честолюбив. Дотолкова, че смяташе ревността за вид самоунижение.

Въобще животът е една мешавица, в която има всичко – борба, мъка, любов, ревност, изневери, раздели, болести. Идват, отиват си, идва следващото.

А накрая? Накрая остава най-категоричното от всички неща – възправеният капак на ковчег до портата.

Това ме подсеща за друг цитат от сборника: „Създателят не пропуска да напомни на човеците, че са едни сламчици, вейчици, шушчици и могат да бъдат ответи и от въздишката му само.“  Кое е по-важно – да имаме боязън от Бога или срам от хората?

Е, то това са нещата, които са държали старите българи в правия път – грехота от Бога и срамота от хората. Но аз не съм вярваща и ги събирам тези двете в едно. Така не ми се налага да избирам кое е по-важното.

Срамът обаче е много тежко чувство. А пък това да те е срам заради децата ти – да не дава Господ. Но знаете ли от какво най-много ме е срам? Да взема да се изтърва да кажа нещо неуместно – някоя неуместна дума на неуместно място. Или да се отдам, както казваше мама, на „празен моабет“ –  „да думаш колко да не за́спиш“. Човек трябва да има респект към словото – то е това, което ни отличава помежду ни.

Винаги трябва да си даваме сметка колко дълбоко може да нарани всяка непремерена дума. Защото лошите думи са дълголетници. Те заживяват свой живот. Като тения се навиват вътре в нас и няма отърваване. С нож не можеш да посечеш човека така, както можеш да го сториш с приказка. Да го унижиш, да го смачкаш, да го изпепелиш.

Казахте, че не сте вярваща, но пишете, че и „кокошката, кога пие вода, и тя към Господа гледа.“ Кога за последно погледнахте нагоре, към небесата?

Кога за последно съм била щастлива? Много се вардя от употреба на думата щастие. Много ми е претенциозна. Но за последно ми е било леко на душата преди смъртта на съпруга ми. Оттогава сякаш не съм аз. А може би съм аз, но в някакво ново, непознато още измерение. Преди няколко месеца, докато търсех снимка за некролога, попаднах на негова фотография от младини. Страшно красив! Толкова красив, че направо изпитах физическа болка по него. Така ме преряза… Изплаших се.

Мъчно ми е, че не дочака да вземе в ръце новата ми книга. Много ценеше писането ми. Тя бе готова, когато той си тръгна. Единствено добавих след това разказа „Невеста Ройна“ за изпепеляващата ревност на една игуменка към младата жена, която ходи да се моли за рожба. Този разказ ми е особено мил. С него някога ме забелязаха големи писатели. Излезе в сп. „Септември“, орган на СБП.

Към този разказ ме хвърли една народна песен. Чух я от моята близка Мария Стойчева, (сетнешна моя героиня Ръбието):

„Набедиа мома Митра/ че е запалила манастире. Митра си се Богу моли…“.

Моли се за прошка. Кълне се, че не е запалила храма.

Загнезди се в мен въпросът като каква ще да е причината, хвърлила младата жена към този тежък грях. И реших, че само заради любов към мъж може да е това.

Питам свещеника в Разлог за някой летен празник. Кой е патронът му? И има ли наблизо такава църква? Той ми отговаря: Да, манастир „Св. Панталеймон“. Цялата околност се черкува там.

Отивам да го видя. Над Добринища, в Пирин. Доста върло място и закрито. Описах го такъв, какъвто го видях на живо – скромен, с няколко гроба в двора. Без камбанария. Черковната камбана виси закачена на клон на стара бука. Ето как сама се нареди историята – с летния празник, многото хора, и двете жени, които носят в сърцата си един и същ мъж. А мъжът, комитата, нарекох Узун Слав, като моя Славе. Узун значи висок. Колкото до името Ройна, чух го в Якоруда.

Те затова казват, че разказите ми са автентични. Като подслушани истории. Това е моят свят,„моето Поднебие“. Внучка ми Леа го нарича „континента Разлог.“ Когато рисува земното кълбо, той е най-голямото зелено петно, разпростряло се в центъра. Останалите материци са навряни по краищата.

Това, което аз правя, е да събирам като камъчета всякакви подробности от живота там. Както казваше мама: „Зе́ми го, то се ще ти потребу́ва“.

Споменавате често свои близки, но тях вече ги няма. По този повод пишете: „В своето незнание, тогава нямах въпроси. Сега въпроси имам, но тях ги няма. Не че не ме чакаха. Аз се размотавах.“ Кой въпрос пропуснахте да им зададете?

Тепърва ще разбирам какво съм пропуснала. Мама все казваше: „Я не повтарем оти съм забори́ла що съм кажа́ла. Я повтарям оти вие не зау́шовате.“ И е така. Младият човек не се вслушва.

А има въпроси, на които само тя знае отговорите. Като започнем от по-обикновените неща. Например, капамата. Тя е коледно ястие за всички селища от Разлога. И се прави сравнително отскоро. Е, скоро-скоро – стотина години. Майка ми се жени 1937 г. и е първата в новото семейство, която я готви. В Разлог тогава само няколко по-заможни фамилии са правили капами и са ги пекли на градската фурна. Защото това е богатско ядене – с много и различни меса. При онази сиромашия откъде тези неща?! Но днес не можеш да излезеш на глава с някои многознайковци.

Има обаче други по-важни неща, за които много ме е яд, че не съм я питала. Защото с нея това познание си е отишло. За някои то може да е архаично и непотребно, но то е общочовешко и извечно. А извечното ще е винаги актуално. Например, мама казваше: „Всеки човек ще отнесе в гроба си по една тайна“. И аз, бога ми, не мога да си представя каква ще да е била нейната тайна при положение, че не познавам нищо по-неразделимо от нея и баща ми.

След като отворихте дума за общочовешкото, ето още нещо от книгата Ви: „Човек може да бъде трогателно глупав. Такъв се е родил. Трогателно прост не може. Човек не се ражда прост. Простотията се отглежда.“ Изпитвате ли понякога страх, че народът толкова е изпростял, че се е пресякъл? И връщане назад няма?

Аз народа не мога да съдя. Това може само дядо Славейков да си позволи. Но бедата е там, че елитът е изпростял. И то страшно изпростял. На всичко отгоре сме си го избрали. За да ни говори глупости.

Забележете колко думи, произнесени от трибуната на парламента, навлязоха в речника. Непрекъснато се вкарват в обращение думи, които звучат изкуствено и предвзето. Това не е нормална, жива българска реч. Никой не говори така освен пред телевизионните камери. Но то се превръща в единица мярка за говорене. И се размножава като ракови клетки. Няма как да избягаш и да се скриеш от него. То прелива от всичките медии, екрани… А в същото време езикът ни обеднява. Е, това вече е беда.

Хайде все пак да завършим с нещо оптимистично. Жизнената философия на Скарлет О‘Хара е: „Утре е нов ден“. Жизнената философия на баба ви: „Не си само ти и не е само днеска ден.“ Ако трябва вие да си изберете максима, коя би била тя?

Неудобно е да го кажа, да не прозвучи като хвалба. Toва също са думи на баба ми: „Мила рабо́тице, ше у́мра и па нема да са наработа.“ Вижте какво гальовно обръщение към труда, към работата – „мила рабо́тице“. То казва всичко – от къде идвам и как съм стигнала дотук. А също и как ще продължа нататък.