Английският физик и писател Чарлз Пърси Сноу в книгата си „Двете култури” (The Two Cultures, and a Second Look,1963) анализира пропастта и демонстрацията на взаимно високомерие между специалистите от хуманитарите науки и колегите им от природоматематическите (точните) науки.
Корица на книгата „Двете култури и още веднъж за двете култури, изд. „Отечествен фронт“, София (1983), превод Ст. Керванбашиев
„Много пъти съм присъствал на събирания на литератори, които с подчертано удоволствие са изразявали своето възмущение от литературната неграмотност на учените от техническите специалности. Един или два пъти не издържах и запитах кой от тях би могъл да обясни в какво се състои вторият принцип на термодинамиката.
Отговорът беше мълчание.
А аз питах нещо еквивалентно на въпроса: „Чели ли сте поне една творба на Шекспир?”. Вярвам, че ако бях попитал нещо още по-просто, например: „Що е то маса или ускорение?”, което за учените е еквивалент на въпроса: „Можете ли да четете?“ – най-много един от десет високообразовани интелектуалци би разбрал за какво му говоря.”
Как днес хуманитаристите (включително хората, свързани с изкуството) и представителите на точните науки гледат едни на други – разговаряме с поета Стефан Иванов, главен драматург на Театрална работилница „Сфумато“, доктор по естетика към Софийски университет и с д-р Божидар Стефанов, главен асистент в катедра „Химия“ на Технически университет – София.
Д-р Стефанов, казвали сте, че „хората на изкуството всъщност са много по-близки до учените, отколкото предполагат“ и че днес „не само границите между науките се размиват, а преливат двупосочно и границите между науката и изкуството“. Защо? Моля ви да подкрепите с примери думите си.
Д-р Божидар Стефанов:
Хмм, този цитат, доколкото си спомням бе покрай една любима моя история за това как развитието на химията, с която се занимавам, е оказвало влияние върху развитието на изкуството (а, може би и обратно). Конкретният пример е с експресионизма – преди около 200 години един германски химик, на име Фридрих Стромайер, „разследвал“ продажбата на „подправена“ пудра от някои фармацевти в Германия. Каламинът е естествен минерал, съдържащ предимно цинков карбонат и се ползвал за третиране на сърбежи и акне по онова време, но имало подозрения, че някои търговци добавят примеси. Стромайер забелязал, че
някои от праховете наистина съдържат и друго вещество
(оказало се, с естествен произход) и изолирайки го, открил нов химичен елемент, който нарекъл кадмий. Двадесетина години по-късно френски химик експериментирал със съединения на кадмия и сяра, и открил, че те могат да имат ярък жълт, червен или оранжев цвят и особена стабилност при излагане на светлина. По това време (около 1850 г.) нямало богат избор от стабилни на избледняване пигменти за тези цветове – популярен бил вермилионът или цинобър (който има спомени за тубичките с темперни бои от 90-те години, ще си спомни и тази дума).
Цинобърът е живачен сулфид (съединение на живак и сяра) и имал недостатък, че при излагане на
светлина избледнява,
тъй като се разлага „фотохимично“ и … в интерес на истината, предполагам, отделя токсични живачни изпарения. Второто не е било голям проблем за художниците, но пък избледняването на червеното оцветяване водело до известни куриози – например, през Средновековието основна „арт“-рецепта за постигане на убедителен телесен цвят на иконите включвала две стъпки – слой от тера-верте (букв. „зелена земя“ – отново естествен минерал на желязо и силиций със зелен цвят), върху който се нанасял слой червен цинобър. И когато горният слой неизбежно изгуби червения си оттенък – това обяснява защо на някои по-стари икони и стенописи изографисаните образи са със странно зелена кожа. Та,
откритието на кадмиевите пигменти е променило изкуството –
особено, когато станали достатъчно евтини в края на 19-ти век и попаднали в ръцете на един прохождащ тогава художник на име Винсент ван Гог.
Покрай това химично-арт отклонение на мисълта се досетих и за един цитат, приписван на Пикасо: „Някои художници превръщат Слънцето в жълто петно, а други превръщат жълто петно в Слънце.“.
Мисля, че и учените и хората на изкуството са близки в това, че трансформират идеи в търсене на някаква истина. Разликата, може би, е посоката, в която това става. Учените боравим със сложни методи, за да съберем индиректна информация за това, което изследваме и да я „изварѝм“ до просто заключение или истина, която да поднесем на аудиторията си (останалите учени) и да ги убедим в нея. Докато хората на изкуството надграждат простите истини в по-сложни концепции, които, представени на аудиторията си, трябва да ги провокират да мислят и сами да открият вярното за себе си.
Д-р Иванов, колко литератори и философи могат да отговорят бързо и без търсене в Гугъл какво е пропантиол S-оксид?
Д-р Стефан Иванов:
Сигурно немалко, но, за съжаление, не съм сред тях, гугълнах и да, казах си, че може би някога съм знаел какво в лука ни кара да плачем, докато го режем, но съм забравил и това. Но искрено се надявам литератори и философи да не са забравили да плачат и да се смеят.
Майка ми и баща ми са инженер-химици, брат ми също се занимава с технически и информационни технологии и от дете слушам за металокерамика, сплави, прахова металургия, преси, канталови пещи, всякакви автомобилни части, патенти, чертежи, интеграли, „висша математика“ втора част и какво ли още не. Не разбирах и не разбирам почти нищо от това. Разбирах друго.
Виждах ги непрекъснато с книга в ръка.
Говорихме много за книги и филми, разговорът продължава и до днес. Започна с приказки на плочи и „Приказки по телефона“ на Родари, четене на свещи и на глас по време на режимите на тока, четене на всеослушание, водещо до наизустяване, на пасажи от „Гуньо Гъсков“ на Райко Алексиев.
Един ден баща ми ме взе от детската градина, за да ме води за първи път на кино, гледахме „Терминатор 2“ в зала 1, после за втори и трети път пак ме взимаше така. За поезия също сме си говорили доста, веднъж, като бях в гимназията, прочетох на майка ми стихотворение на Вийон и тя каза: „Ах, колко е хубаво, колко хубаво си го казал“. Чудех се дали да ѝ кажа, че не е мое, казах ѝ и се посмяхме. Най-хубавата ни и дълга традиция с майка ми е да ходим на новите филми на Уди Алън.
По времето на Чарлз Пърси Сноу хуманитарните специалности бяха предпочитани, днес природо-математическите са тези, които дърпат напред в световните класации на най-престижните висши учебни заведения. Как според вас ще се развие тази тенденция в бъдеще?
Д-р Стефан Иванов:
Не знам, но си мечтая да има бъдеще, в което технологиите, а и хората, да са все по-малко експлоатирани от пазара с цел печалба и непрестанен растеж на икономиката. Иска ми се технологиите да бъдат в помощ, за да се открие повече смисъл, мир и радост в живота, а не създадените продукти да са просто поредната стока.
Д-р Божидар Стефанов:
Не съм сигурен дали някоя от „двете култури“ е способна да определя привлекателността на дисциплините си, но пък съм сигурен, че и двете чувстват, че не получават вниманието, което заслужават.
Личното ми предубеждение е, че изначално повечето потенциални кандидат-студенти чувстват хуманитарните дисциплини по-„близки“, тъй като на тях се акцентира доста в средното образование, а и имат по-голяма видимост. Иначе, понеже съм учен и трябва да избягам от предубедеността – потърсих в академичните бази данни и според статистика на Американската академия по изкуства
има значителен спад към записалите хуманитарни дисциплини в Щатите
от 2010-та насам. Подобен спад се е наблюдавал и през 1970-те, десетина години след като Чарлз Пърси Сноу е написал книгата си. И в двата случая спадът съвпада с настъпване на икономически кризи – явно в несигурни времена интересът се води от възприятието за перспективи и доходност.
Евростат има статистика и за ЕС. Към 2020 г. половината от записалите се студенти в България са в специалности свързани с журналистика, бизнес-администрация, икономика, право и социални науки и под 10% са се ориентирали към изкуствата и чисто хуманитарни дисциплини. „Чистите“ природни науки подържат интереса на около 15% от студентите – и си мисля, че числата показват, че интересът към тях е сравним с този към чисто хуманитарните. Пък и вероятно, както в химията полярните молекули се разтварят само в полярни разтворители – вероятно и природни, и хуманитарни науки записват хора, които са имали вече афинитет към тях.
При инженерните специалности има ръст навсякъде
в ЕС, но предполагам, че е воден от идеята за по-висока перспективност.
За в бъдеще – предполагам, че фундаменталните специалности ще намалеят за сметка на хибридни и мултидисциплинарни, каквато е тенденцията. А какво ще е предпочитано – кой знае, често това се определя от какво е актуално. В момента има интерес към специалности ориентирани към роботика и изкуствен интелект, понеже това е популярна тема в обществото, пък и историята помни как поп-културата превръща дадена сфера в хит – примерно, след излизането на „Джурасик парк“ през 1993 г., интересът към палеонтологията става толкова голям, че се смята, че до наши дни тази научна сфера е в разцвет, поради прилива на кадри там през 90-те години на миналия век.
Какви са отношенията днес между хуманитаристите и представителите на техническите специалности? Все още ли се отнасят с недоверие едни към други?
Д-р Стефан Иванов:
Нито една крайност не е здравословна. Недоверието, поне при мен, се лекува с любопитство, разговори и четене. Мога да говоря от свое име и както преди четях с удоволствие Карл Сейгън и Стивън Хокинг, така днес чета Ювал Ноа Харари, Робърт Саполски, Нийл Деграс Тайсън, Габор Мате, Карло Ровели, Рутгер Брегман.
Д-р Божидар Стефанов:
Нямам впечатления какви са отношенията, тъй като нямам академичен досег с хуманитаристи. Имам обаче, няколко приятели, които са от тази сфера и поне „по приятелски“ отношенията са на приятелска благородна завист. От моя страна – благородна завист, че в техните изследователски проекти разходи за специализирана апаратура не се налагат, пък в моите проекти са основно, наложително, задължително и
винаги най-трудното перо за реализиране.
От тяхна страна пък има убеждение, че на нас (в природните и технически науки) за публикационна активност има повече канали и повече възможности за цитируемост.
Поне общото е, че и в двете „фракции“ взаимно сме убедени, че обяснението на това с какво точно се занимава отсрещната страна ни се вижда еквивалентно недостижимо – явно г-н Сноу е мислил в правилна посока. Така че, освен шеги и закачки, свързани с академичното злободневие, недоверие – поне в моя интердисциплинарен хуманитарно-научен приятелски кръг – няма.
Предлагат ли се у нас хибридни специалности, които са микс между хуманитарни и природо-математически дисциплини?
Д-р Божидар Стефанов:
Не съм запознат за конкретни примери. „Плавам“ предимно в инженерните и природонаучни среди. В тях се предлагат все повече и повече хибридни специалност, смесващи биология, химия, физика, математика, инженерни науки и компютърни науки във всякакви пермутации и се залага на интердисциплинарност, но няма да давам конкретни примери. Не мога да се досетя за конкретен пример за специалност, преминала и „хуманитарната бариера“. Но пък има примери за съчетаване на приложни науки с право, икономика и етика, макар и основно на ниво ОНС „Магистър“.
Д-р Стефан Иванов:
Може и да има нужда от такива хибридни специалности, защото светът се фрагментира и поляризира, водят се войни – буквални и хибридни, лъжи подменят факти, измислици узурпират мястото на истини. По време на Ренесанса, преди отделянето на науките в дисциплини, много артисти са били и учени, а учени са били и артисти, а всички са били и хуманисти – Галилео, Леонардо, Нютон, Микеланджело, Кардано и още много други. Във време на обезчовечаване, дискриминация, жестокост и война, трябва да се припомнят основни и важни неща не само на думи, но и с примери.
В днешния свят на реални, а не само „студени“ войни кои са с по-отговорната и важна за обществото роля – учените-„техничари“ или поетите?
Д-р Божидар Стефанов:
Не се ли питаше един лирически герой на една песен … „дали тогава пак ще слушат Бийтълс и вечните поети ще четат“? Ако „тогава“ е сега, май и двете не са се изгубили… че даже и войните от целия термодинамичен спектър. Ролята на учените-„техничари“ е да трупат познания и да създават решения. Попаднали при крайния консуматор – обществото, потенциалните им приложения са отвъд наш контрол.
Помня, като докторант в Швеция имаше един задължителен курс по „Научна етика“, който трябваше да покрием и на едно от занятията ни разпределиха по групички и ни поставиха задача да разсъждаваме дали е редно да спрем проектите си, ако биха имали „негативни“ приложения. Един от колегите, който работеше по някакви материали за изработка на по-ефективни турбини на самолетни двигатели, успя да развие история, включваща изключителна поредица от злополучни ползватели на разработките му, някак си завършваща с
изключително-майсторски описан сюжет
как едва ли не индиректно създава оръжия за масово поразяване и е лично отговорен за бъдещото затриване на човечеството, което причинява. Моят подход към това философско задание бе по-прагматичен – работех по материали за преобразуване на възобновяема енергия. Ако някой иска да ги слага на оръжия, пошегувах се тогава, то ще може да ги маркетира като „устойчиви“. Помолиха ме на следващи занятия да не се присъединявам точно към тяхната групичка.
В края на краищата затова винаги ще ни трябват хуманитаристи – новите открития и знания няма да секнат, но понеже винаги ще има историци, творци, поети и философи, ще има кой да ни припомни поуките от миналото, да обрисува контраста между доброто и злото с четка или думи и да ни накара да мислим логически, така че да не се „затрием“ по пътя си като цивилизация.
Д-р Стефан Иванов:
Всички имат своята роля, отговорност и достойнство. Хората на най-отговорни позиции са нищо, ако хората на най-безотговорни позиции приемат, че наистина са най-безотговорни. Човек не живее откъснат и сам, част е от общество. Един от най-устойчивите човешки митове, който оцелява в приказки, песни, пиеси, романи и филми е, че най-невинният, крехък и малък човек или същество има способността и силата
да се пребори с неописуемо превишаваща го заплаха и зло.
Ако достатъчно хора решат, че имат силата и способността да застанат на страната на доброто и човеколюбивото, а не на насилието, тарикатлъка и бабаитлъка, то значи човешкият свят ще преживее и тази катастрофа.
Д-р Иванов, какво мислят приятелите ви за стиха ви: „…отне ми 36 години да разбера колко е прекрасно да не си главен, а просто някакъв си там…“?
Стефан Иванов: Ще ги питам, но най-вероятно си мислят, че най-сетне ми е дошъл умът в главата и тревогата ми се е успокоила, кротнала се е на кълбо и мърка успокояващо. Амбицията може да бъде голям мотиватор, но може и да води до огромно разочарование, фрустрация и да отвори рана като черна дупка, която да погълне цялата възможна светлина на човек.
Божидар Стефанов
е главен асистент в катедра „Химия“ на Технически университет (ТУ) – София.
За себе си казва, че по случайност преди 18 години попада в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и завършва бакалавърска специалност „Компютърна химия“ и магистратура „Нанотехнологии и наноматериали“. След това защитава докторантура в Университета в Упсала (Швеция) и преминава през едногодишна специализация в Оксфорд. Основните му научни интереси са в областта на наноструктурираните материали, функционалните покрития и фотокатализата.
В свободното си време обича да бродира и да създава произведение от дърво. Носител е на редица награди, сред които тази на Кралската Научна Общност в Швеция, която се равнява на 25 000 шведски крони и която се дава на шестима души годишно. Д-р Бо, както го наричат колегите, студентите и приятелите му, е първият български национален победител в конкурса за комуникация на науката „Лаборатория за слава“, който преди две години успя да достигне и до международния финал на FameLab, преборвайки в два полуфинала конкуренцията от другите държави.
Стефан Иванов
е поет, главен драматург на Театрална работилница „Сфумато“, доктор по Естетика към Софийски университет (СУ) „Св. Климент Охридски“.
Роден е през 1986 г. в София. Завършва Френската гимназия, след което философия в Софийски университет. Първата му книга, „4 секунди лилаво“, е издадена под псевдонима Сив Анов през 2003, вкл. и в електронен вариант (LiterNet; 2003). Следват стихосбирките „Гинсбърг срещу Буковски в публиката“ (2004) и „Списъци“ (2009). От 2005 г. промотира стиховете си в клубове заедно с група „Лепра Делукс“ и в текстовата компания на Радослав Парушев, Момчил Николов и Тома Марков – „Бърза литература“.
През 2011 г. печели първа награда на фестивала „София:Поетики“. След 2012 г. се занимава активно с драматургия. Заедно с Иван Добчев през 2013 г. получават наградата „Икар“ за най-добър театрален спектакъл – „Медея – майка ми“ (ТР „Сфумато“). Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за наградите „Оскар“.
0 Коментара