Познатата непозната Емили Дикинсън

Ако човек се интересува поне малко от поезия, или по-общо от литература и световта култура, няма как да не е чувал за Емили Дикинсън. За нея са чували дори и хората, които не се вълнуват от гореизброените категории.

Емили Дикинсън наднича от ученическите лексикони и кръжоците по художествено слово на моето поколение. От дневниците на девойките от по-следващото. От блоговете за поезия в по-модерните времена и от женски сайтове, страници и лични профили в социалните мрежи. Тя е вдъхновение за всички мечтатели:

,,За да направиш прерия са нужни

пчела и детелина.

Пчела и детелина

и една мечта голяма.

Дори мечтата само стига,

ако пчела и детелина няма „.

Днес Емили Дикинсън е призната за една от най-големите американски поетеси и автор от световна величина. Със своите 1800 стихотворения, много писма, записки, тя е част от световното културно наследство. Каква е била приживе, извън сухите факти, жената, наречена от съгражданите си „бялата отшелница“, е трудно да се разкаже с две думи. Но едно е сигурно за живота ѝ – той е

имал дъх на кокосов сладкиш

и е преминал сред шумолене на бял муселин.

Емили Елизабет Дикинсън е родена в градчето Амхърст Масачузетс на 10 декември 1830 година в уважавано пуританско семейство. Майка ѝ е сдържана жена, която се грижи за домакинството, и с голяма любов за градината си. Баща ѝ е юрист, общественик, политик, бил е сенатор. Пуритан-калвинист, той се опитва да предпази децата си от всякакъв вид изкушения. Емили има брат Остин и сестра Лавиния, с които са много близки. Като момиче, тя е далеч от образа на

меланхоличната и съзерцателна поетеса,

превърнала се в доброволен изгнаник към края на живота си. Жизнерадостна е, общителна, симпатична, с очи като ,,вишновка в чашата на госта“ – по собственото си определение. Обича цветята, градината, децата и готвенето. Завършва колеж, основан от дядо ѝ, в който получава завидно образование. Емили Дикинсън, а също и сестра ѝ Лавиния, никога не се омъжват, грижат се за болната си майка до смъртта ѝ. Това, както и честите загуби на приятели в семейството, оставя

отпечатък върху личноста и поезията ѝ.

Темата за смъртта и безсмъртието е основен мотив в творчеството ѝ. Както и тази за любовта. Кого е обичала мис Дикинсън остава тайна, въпреки, че изследователите и биографите ѝ имат три основни предположения за кого са писани стиховете за дълбока и несподелена любов.

• свещеникът Чарлз Уъдсуърт, който напуска града със семейството си и повече никога не се срещат.
• редакторът на вестник „Спрингфилд Републикън” Самуел Боулс, човек с когото Емили обсъжда поезията си. И макар, често да са на различни мнения, тя вярва, че повече от всеки друг, той разбира естеството на написаното от нея. Боулс е противтик на робството, защитник на правата на жените, и даващ трибуна в изданието си на пишещи жени. Той публикува седем от стиховете на Емили, редактирани от него, а тя го нарича свой Учител.
• като най-вероятен се смята съдията Оутис Лорд – човек с блестяща ерудиция и образование, доста по-възрастен от нея, политически съратник на баща ѝ. Той е вдовец, който е готов за нов брак, но умира внезапно.

Който и от тях да е,

любовта ѝ остава между редовете на написаното от нея.

В своята енциклопедия ,,100 най-влиятелни хомосексуални и лесбийки в света“, Пол Ръсел включва и Емили Дикинсън в тази класация, с предположението, че любовта ѝ може би не е към мъж. Не съществуват, обаче, никакви доказателства за това и то, както и другите си остава само предположение. Когото и да е обичала, любовните ѝ стиховете са образец за силни чувства.

Това, за което не е можела да говори с никого, споделя с белия лист.

Общоизвестен факт е, че приживе са публикувани само около десетина нейни стихотворения, и то редактирани. Причината е че стиховете ѝ не отговарят на литературните традиции и езикови норми на онези години.Те са в разрез с постройката на изречението в английския език, имат нетрадиционна пунктуация и въобще са нещо

твърде новаторско за времето си.

Първото издание на нейна поезия излиза след смъртта ѝ, с подбрани от Лавиния и редактирани от Том Хигинсън стихове. Критиците са скептични, но изданието има успех сред читателите и дори е преиздадено няколко пъти. Едва в средата на 20 век, излиза нередактираната поезия на Емили с нейната оригинална пунктуация и специфична граматика. Едва тогава Дикинсън получава признанието, което заслужава. Защото, както казва нейният редактор: ,,Когато една мисъл ти взема дъха, граматиката не е толкова важна“.

Емили Дикинсън, обаче, е много повече от личноста в официалната си биография.

Тя е вълшебна необикновена жена,

любимка на децата. Не само защото ги обича и общува много с тях, а и защото е феята на сладкишите. Приживе тя е била прочут кулинар, нейното царство е била кухнята, нейното най-голямо удоволствие да пече сладкиши, нейното вълшебство – кокосов кейк. Дори печели награда на кулинарно състезание с нейния прочут кръгъл хляб. За съжаление, до наши дни са запазени само няколко от нейните оригинални рецепти. Тази на кокосовия кейк е върху пожълтял лист, на обратната страна на който е стихотворението ,,Нещата, които никога няма да се върнат“, с който е бил увит сладкишът. Тя е имала навика да

пише върху всякаква хартия,

с която после опакова сладкишите и ги разпраща на съседи и приятели, придружени от букет цветя от собствената ѝ градина. Когато през 2011 година Домът на поетите прави изложба със запазените автентични документи, стиховете, писма на Емили Дикинсън, за огромно учудване на ценителите на поезията ѝ, „Ню Йорк“ пост посвещава статия на кокосовия кейк и кулинарния талант на поетесата. Последните 20 години от живота си, Емили Дикинсън прекарва в доброволна изолация в къщата си, спечелвайки си

прозвището ,,бялата отшелница“,

дължащо се на това, че се обличала само в бяло и много светли тонове, както и че общувала с хората извън близките и семейството си, само през вратата, без да напуска дома си. Не си мислете, че животът ѝ е бил скучен. Грижела се е за децата на брат си, водила е обширна кореспонденция с голям кръг от хора. Пожелала е след смъртта й всички документи да бъдат унищожени, но сестра ѝ Лавиния ги запазва и светът има възможност да научи за изключителния вътрешен свят, на тази необикновена и външно жена.

Не е била и мизантроп въпреки отшелничеството си.

Освен сладкишите и цветята, е обичала да прави и други подаръци. Десетилетия след смъртта ѝ, музеят в Амхърст получава дарение от близка приятелка на семейство Дикинсън. Една от роклите на Емили. При едно от гостуванията в дома ѝ, жената я получава като подарък, заедно с прословутия кокосов кейк. Цветът на роклята бил кокосово бяло.

Емили Дикинсън умира в дома си, на 15 май 1886 година, на 55 години, след продължително боледуване от възпаление на бъбреците. В родния Амхърст, който почти не напуска през целия си живот.

Прекрачва в безсмъртието, облечена в бяло, нехаеща за славата и успеха, създала собствен поетичен стил, пренебрегвайки общоприетите граматични правила, така както само гениалните могат да си позволят.