В горещата зала сред горещите страсти и битки една жена зиморничаво се е свила в канадка, панталон и ботуши. Но никой от нас не й обръща внимание с какво е облечена. Това е познатото ни побеляло от напрежение лице на Нешка Робева, което се подава изпод канадката. Някои се стараят да й дадат малко кураж, други се чудят как да объркат тази жена, с какво да я засегнат. Сега е най-удобният момент, сега е най-уязвима…
Спомнихме си как е била облечена, когато прочетохме във френските вестници за учудването на журналистите. Едва на бала видели знаменитата българска треньорка в разкошна рокля. Защо преди това е била в дрехи за зимен излет, щом може да бъде толкова изящна? Колегата, който питаше, не си бе дал най-простия, единствения верен отговор – защото й е било студено, защото й е било страшно.
Състезанието е завършило. Отново триумф за българките. Три пъти по три български знамена, шест пъти хиляди хора в залата слушат българския химн, от всички страни се протягат ръце за поздрав.
Българската треньорка тръгва към залата за пресконференции в шпалир от фоторепортери, кино- и телевизионни оператори, насочени жадно към лицето й. Щастлива е, без да може да го покаже, умората вече я побеждава. Умора след напрегнатите дни, след безсънните нощи, след успеха. Трябва още малко усилие, за да издържи и това последно изпитание – с препълнената зала, с любопитните журналисти, възторжени и готови да провокират. Нешка отговаря бързо, точно, понякога й ръкопляскат, понякога се смеят или поглеждат със съжаление към колегата, който е искал да я постави натясно. Пишат: блестяща, изключителна, невероятна! Някои, настроени скептично, отделят повече внимание на лицето й. Защо не се усмихва, защо не е радостна, защо няма капчица кръв по това лице след такъв успех.
Понякога си мисля как би се смяла Жулиета Шишманова. Колко блестяща, искряща от щастие би била. Би се появила във всяка зала усмихната, победоносна. Нешка е просто друг тип. Когато е уморена – уморена е. Само пред момичетата не си позволява да е унила, да е страхлива, да не е спокойната, уверената, даващата сила треньорка. Извън тях нищо друго няма особено значение. Трябва само да се съсредоточи, да отговори добре. Това също е част от работата на едно състезание и тя ще я свърши както трябва. В България хората се радват на победата. Единствената мисъл, която й дава сили в тази изчерпваща вече и последните сили вечер…
Вече е у дома. Очите й пробягват през хилядите и търсят едно момиченце, един мъж. Нешка пита: „Видя ли някъде Аглика, Стойчо?” „Ето ги там в онзи ъгъл, нали знаеш, все там застават, за да можеш по-лесно да ги видиш.” Но сега хората са повече, по-далеч е ъгълът. Стойчо пак не е успял да обясни, че и той има малко право да го пуснат до стълбичката на самолета.
Минала е вече тази радостна вълна, траяла само няколко дни, и отново трябва да влезе в залата. И разбира се, че докато я е нямало, някой не е дошъл на работа, друг идва, но по нищо не личи, трети си е решил да промени нещо в композициите на малките. Оправданията, че е само детайл, само мъничко, защото това е невъзможно да се играе, а онова е доста трудно, наливат масло в огъня.
– Кой кога е разрешавал да се казва кое е невъзможно и кое трудно, да се променя смисълът на цяла една композиция. Само детайл! Ама какво значи само детайл…
Гърми, трещи, заплашва, наказва. След ден-два отменя наказанията. И вече е забравила колко е била ядосана!
Идват дни, в които Нешка е наистина много изнервена и обезверена, не й се работи, но много работи. Не знае дали ще издържи, дали въобще може да се издържи… Това са дни след успеха. На победителката й се иска малко да си отдъхне, да отслаби темпото, а на другите две им се струва, че едва ли има смисъл… щом не са първи.
Някога Илиана Раева казваше: „Спокойно, другарко, не виждате ли колко сме изпреварили другите. Няма кой да ни победи” – от това на Нешка направо й се качваше кръвното. Как така спокойно бе, момиче! Не знаеш ли, че на нас никой няма да ни прости да не бъдем нови, да не бъдем повече. Никой няма да ни прости след постигнатото – седем от шест златни медала и всички сребърни – да се явим на следващото състезание само с това, което показахме в Амстердам…
Сега Диляна идва след Виена и казва: „Другарко, нали ми обещахте, че на мен ще ми направите луди композиции, съвсем, съвсем необичайни, а за класирането ще разчитате на малките.” Нешка стои като зашеметена. „Какво съм ти обещавала! Диляна, чуваш ли се какво говориш? Няма да разчитам на абсолютната световна шампионка за класиране, а ще се оставя само на малките?” Минават няколко дни и Диляна пристига с нова идея: „Другарко, реших, че ще тренирам по нова система – колкото и както мога, когато искам…” И това, след като Анелия Раленкова се оттегли. Не се знае ще играе ли или не Лили. В залата са останали само „цаци” и една Бианка, която въпреки целия възторг на съдии и танцьорки все още не е минала през огъня на голямото състезание… Какво друго може да каже на Диляна, освен че в тази зала такава идея не може да намери прием.
Анелия Раленкова напуска в най-трудния момент. Нешка й признава правото да се оттегли, когато е на върха. Има нещо наистина красиво в това. С цялото си сърце го иска и за Лили. За да знае, че едно славно поколение си отива както му подобава. Но когато чува интервюто на Анелия в предаването „Всяка неделя”, дни наред не може да си намери място. Как така ще казва, че имам вече десетина големи гимнастички! Че ми е все едно, че си отива.
Минават ден-два и насред ужасната й криза пристига Лили Игнатова. В залата се е върнало едно момиче, което наистина й е нужно, а вече не вярваше да го види с топка, лента и бухалки. Идва Лили, голямата грижа и голямата обич на Нешка. Настъпват може би най-трудните дни в съвместната им работа. Да се възстановява толкова много пропуснато. А Лили гледа колко напред са отишли малките момичета на Нешка през това време и й се иска да побегне, но знае, че ще остане…
Направила е два ансамбъла. Едната композиция е по-добра. Всички го виждат и казват. Но Нешка смята, че няма право да ощетява другите момичета. Хвърля се да променя „отречената”. Минават седмица-две и приятелите, които идват да видят новата, признават – спор няма – това е съвсем друго нещо. И сравнение не може да става с композицията, която допреди десетина дни им е харесвала повече. Ама, разбира се, новата! Няма защо да се колебае. Тогава на Нешка й става мъчно за момичетата, които са се чувствали доскоро безспорни фаворитки, и прави нова промяна. Въпреки че непрекъснато си напомня: край, никакви промени…
Не зная защо от стотици музикални произведения, които изслуша, един ден казва – това е за бухалките на Лили, това – за въжето на Бианка… Защо някое още при първото чуване приковава вниманието, друго е дълго слушано. Нешка пак се връща и пак търси нова красота в него, за да каже в един момент – това е. Понякога точно за музиката стават спорове. Десетина души едновременно казват: ама каква е тази музика? Сега ще се провалим. Така беше в Страсбург. Изведнъж в нашата група започнаха страшно да не харесват „тази музика”. Българска! Къде ще ти разберат французите българската музика! Ето хората са съобразили къде отиват и избират „Кармен” на Бизе. Разбира се, че залата ще ръкопляска още от първите тактове…
Нешка отговаря някак разсеяно, почти механично – добре де, чух. Бизе. Ръкопляскат. И на нашите момичета ще ръкопляскат. Ще видите, че ще харесат българската музика много. Дори повече от Бизе, те него си го знаят, обичат, не е нещо ново, а това, което сега ще чуят, ще ги грабне. Точно така стана. Българският ансамбъл в Страсбург беше апотеозът – както писаха след това френските вестници, – на едно изключително силно първенство…
Искам да си спомня кога Нешка се е смяла, без да пита „А после какво ще стане?”. Кога се е радвала на морето, на горската пътека, на слънце и река, на непозната земя. И намирам само радостта от завръщането – истинска, пълна, с нетърпение, с възбуда, която е съвсем близка до щастието. Обратният път към дома, към познатото летище, на което след всяка победа има все повече хора!
0 Коментара