Олга Грязнова – родена е през 1984 г. в Баку. Героинята Маша от дебютния й роман „Руснакът е човек, който обича брези“ – също.
Олга Грязнова преживява разпада на СССР, войната в Нагорни Карабах, насъскването един срещу друг на азербайджанци и арменци. Маша също носи травмата от прекъснатото от изстрели детство. Олга Грязнова се премества със семейството си в началото на 90-те в Германия като част от еврейския бежански контингент. Маша също. Олга Грязнова учи в Литературния институт в Лайпциг, Маша е преводачка. И двете – авторка и героиня – живеят между държавите, между езиците, търсейки пристан на сигурност и стабилност. „Руснакът е човек, който обича брези“ бързо става бестселър в Германия, има и две литературни награди.
Преди години правих интервюта с доста емигранти от Източна Европа, които почти веднага след политическите промени са се изселили в Западна. Обяснението на повечето защо са взели такова решение, гласеше: исках да осигуря по-добър живот за детето си в една по-сигурна страна. Вашите герои са деца на емигранти. Може ли да се твърди, че днес те имат по-добър живот, както го бяха желали родителите им? Защо точно от средите на второто и третото поколение мигранти излизат тези, които лесно се поддават на радикализиране и са склонни към насилие?
Труден въпрос. Убедена съм, че всеки има право да си осигури по-добър живот от този в страната, където случайно се е родил. Някои от децата се наслаждават на по-добър живот, други се сблъскват с расизма на приемащите ги общества. Този расизъм не бива да бъде подценяван, има го в Германия, Франция, Великобритания, Израел и в много други страни. Животът не е никак лесен, ако винаги са те пъхали в някакво чекмедже и са се отнасяли към теб като човек трета класа. Освен това не е вярно, че много от мигрантите второ или трето поколение се радикализират. Сред радикализиралите се има най-малко поне същият брой не-мигранти и такива, които от една религия са преминали към друга. Защо избягваме да говорим за германците или французите, които се присъединяват към „Ислямска държава“ и отиват да убиват там?
Освен това за мен изразът „мигранти второ или трето поколение“ сам по себе си представлява проблем. Колко дълго човек остава мигрант? Седем поколения? Или по-добре десет? Точно това расистко определение пречи на интеграцията. Независимо какво правиш, завинаги оставаш мигрант. Децата и внуците ти също. Това е логиката на въпросното определение.
Обикновено емигрантите не са доволни от страната, от която идват. Затова и са я напуснали. Въпреки това обаче те пренасят на новото място старите си навици, култура, кухня, дори и кухненските си сервизи, както са направили роднините на героинята Маша в Израел. И изграждат новия си живот по модела на стария. Защо?
Не e точно така, „недоволните“ са по-рядко. Повечето сирийци са били истински щастливи преди войната и не са мислили за емиграция. Това, което принуждава хората да тръгнат, са най-вече застрашаващи живота им обстоятелства, извънредна бедност, война или природно бедствие. Струва ми се, че думата „недоволство“ подхожда най-вече на германците, които от години колонизират Майорка и Тайланд, но възприемат себе си не като мигранти, а като „експат“ (чуждестранна високообразована работна сила, работеща най-вече в чуждестранни компании – бел.авт.).
Понятието „родина“ е чуждо на Маша. На немската корица дори пише, че тя няма нужда от родина. Но в моментите, когато Маша търси закрила, в спомените се връща към детството си в Баку. Трудно детство, в което обаче е имало и хубави мигове и е ясно, че тя има нужда от тях. Дали родината не е тъкмо тази „сладост“ от детството, която ни е така необходима? Или както се пее в старата съветска песен: „С чего начинается родина? С картинки в твоём букваре, с хороших и верных товарищей, живущих в соседнем дворе“?
Отношението ми към понятието „родина“ не е съвсем добро. Родината е фикция и утопия, за мен тя винаги е имала неприятно значение, нещата с родината винаги са ми се случвали така, че някаква географска или пък духовна територия е трябвало да бъде защитена от нашественици, да бъде опазена чиста. Родината е културна практика и в същото време вид регионална основа за имагинерен съвместен живот и предполагаем общ морал. И този морал впрочем влиза в употреба, само когато става дума за това другите да бъдат държани на разстояние и да се изкаже предупреждение за опасност от чуждо господство. Най-добрият пример в момента е грандиозният провал на ЕС и на европейските ценности в кризата с бежанците. Добър исторически пример е холокост и отказът на повечето европейски държави да приемат еврейски бежанци – в Швейцария дори още навремето са издигали днес много популярния лозунг „Лодката е пълна“. Вероятно родината е територията, на която човек се чувства най-добре, най-сигурен, където не е заплашван и тук изниква проблемът: не всички имат късмета да се родят в хубава, правова и богата държава. Какво се случва, ако се родиш в държава, в която се води гражданска война? Какво – ако в държавата няма нито медицинско обслужване, нито училища, нито хранителни продукти, но затова пък има война, диктатура, страх, бедност и природни бедствия в излишък? Какво – ако просто не можеш да понасяш студа? Или слънцето? Това ли е родината ти? И трябва ли да загинеш в нея въпреки всичко? Човек действително ли носи отговорност за мястото, където е роден, или по-скоро за мястото, към което се стреми?
Героите в книгата се опитват да се отърват от носталгията. Но тя съществува. Как бихте обяснили носталгията по комунистическите времена тъкмо у тези хора, които искаха да се освободят от комунизма?
Не бих го нарекла точно носталгия, според мен това е повече екзистенциално разочарование.
В Израел Маша среща хора, които се хранят от конфликта „Израел-Палестина”. Днес много организации биват обвинявани, че правят същото – за да съществуват, са им необходими конфликти между „едните“ и „другите“. Коментарът ви?
Според мен действително е така.
В съвременното общество има две ясни разделителни линии: секуларната държава срещу тази, в която религията стои над светската власт, и национализмът срещу мулти-култи. Може ли да се надяваме на помирение между двете части на обществото, които вече почти навсякъде са 50:50, или ни очакват още по-лоши времена?
Ситуацията е много повече – фашизъм срещу открито, транснационално общество и според мен тук не може да има никакво помирение. Между другото Германия съвсем не е секуларна държава, в училищата все още има часове по католическа или протестантска религия. Привилегия на църквата, дадена й от Хитлер, срещу което тя не осъжда публично холокоста. Тези договори важат и досега. В Германия се честват изключително само християнските празници. В неделя магазините трябва да са затворени и се събира църковен данък. По друг начин си представям секуларната държава.
Вярвате ли в съществуването на т.нар.“добър човек“ и неговата култура на „Добре дошли“, или това беше моментен изблик на демонстрация „чувствам се добър“?
В Германия няма култура на „Добре дошли“, има много доброволни помагачи и помощни организации, които действително вършат добра работа. Но на ниво държава, за съжаление, нещата изглеждат съвсем другояче – там предимно става дума за това да се покаже на хората, че не са добре дошли и че не им трябват. Опитът, който събрах в Службата за чужденците в Берлин, представлява най-горчивото унижение в живота ми досега. Като гледам как германските институции се отнасят към бежанците, съм сигурна, че в нашата страна холокостът може да се повтори по всяко време.
Маша от книгата ви обаче сякаш се е научила да се справя с всичко това, тя е тип мъжко момиче, както във външния й вид, така и поведението й има твърде малко традиционна женственост. Дори тя се подиграва с типично женското (според клишираните ни представи), което открива в другите женски персонажи. Какво е това – вид защитна реакция, демонстрация на сила, бягане от патриархалното или просто това е образът на съвременната жена между 20 и 30 години, която по някакъв начин изглежда унисекс?
Не вярвам в разликите между половете, повечето от тях са обикновени конструкции, създадени за контрол над жените.
В романа има един-единствен руснак, бащата на Маша, и не се разбира дали той обича брези. Как ви хрумна това заглавие?
Заглавието, разбира се, е иронично. Струваше ми се странно, че всички текстове за Русия, публикувани в немскоговорящото пространство, винаги са илюстрирани с брези и освен това за някои западноевропейци почти всички, идващи от бившия Източен блок, са „руснаци“.
0 Коментара