Едно човешко дълголетие, щастливо съвпаднало с трайно, дълбоко духовно присъствие е българската поезия. Елисавета Багряна още преди близо половин век нахлу в света на поезията с отключените стихии на една нова женска душевност, помитаща вековните прегради, жадна за живот, за движение, чувствителна и устремена към вълненията на човека. Любовната лирика от първата й стихосбирка „Вечната и святата“ (1927) се обогатява с нови мотиви в следващите поетични книги „Звезда на моряка“ (1932) и „Сърце човешко“ (1936). Нейното сърце откликва на тревожните въпроси на времето, долавя полъха на бъдещето, в ритъма на напрегнатия технически век изживява болките и радостите на хората, бори се за човешка красота и хармония.
Елисавета Багряна посрещна с творческа енергия новия ден на родината, намери своето място на поет в годините на подем и обновление. Тя получи и истинската своя популярност, любовта и признателността на съвременния читател. Нейните книги „Пет звезди“ (1953), „Избрани стихотворения“ (1955, 1957, 1964, 1968), „От бряг на бряг“ (1963), „Контрапункт” (1972) се очакваха от читателите като празник и като необходимост от съприкосновение с твореца, излъчвал духовно въздействие върху не едно поколение.
Елисавета Багряна има своето безспорно място не само в българската поезия. Нейните стихове, преведени в Италия, Франция, ГДР, ГФР, Полша, СССР, Чехословакия, Монголия, Югославия, Сирия, Швеция, са наш, български принос в световната култура.
Аеропланен вой, изригващ пращене, пукане и пушек, се врязва във въздуха над Божурище и в сърцето на майката, свита сред купчинката изпращачи. Тя току-що изпроводи дъщеря си с китка здравец и благословия. А сега я проследява с разширени очи.
Самолетът, модел от двайсетте години, джобен формат за нашите днешни представи, тромаво се потътря по тревистата поляна. Изпращачите неволно се отдръпват, втрещени пред техническото чудо на века. Вихрушката от перката вдига шапките им, развява дългите поли на жените, завърта бурени и прахоляк, обърква в майчината гръд страх, мъка и гордост. Пърполящото летало с подскоци се сили да се откъсне от земното притегляне. Дъщеря й — луда глава, как ще я спреш — се е решила на такъв риск: да се качи на дърво без корени! Никоя пътничка от България още не се е изтръгвала от тази земя и не е дръзвала да хвръкне.
Най-сетне металната птица наистина се отскубва от земята, бавно се издига, прави един кръг над главите на смаяните фигурки и се отправя на запад. Майката е застинала с протегната за поздрав ръка и забравя да я свали. Вятърът повлича в прашните лъчи на утринното слънце мисли и спомени:
Дали е май 1928 край София, или есента 1892 край Пловдив по време на първото изложение? Младоженка, тя бе отправила млади, удивени очи нагоре — там, където се издигаше първият балон, отначало привързан и теглен с въжета. Тълпата крещеше, а от коша помахваха две ръце — на смелчаците пасажери: авиаторът и журналистът Н. Генадиев. Младоженецът стисна ръката й, разтопена от щастие. Сякаш в онзи незабравим миг е била посята искрата, която премина в първородната й дъщеря, за да се разгаря от попътните ветрове и да я тласка все към скитане, все към полет.
Сега аеропланът помахва с криле, изопнати с по две метални летви, и отнася със себе си дъщеря й в пустотата на небето, за да я остави в далечния Париж — дано стигне читава! Наоколо са надошли близки и приятели, журналисти, фотографи — събитието трябва да бъде увековечено. Аеропланът се превръща в една бляснала точица и изчезва в синевата. Само пърполенето му остава още в ушите, но и то постепенно заглъхва.
България в онези години пее знаменития шлагер:
Граф Цепелина
оттука мина,
видях го ази,
о, боже мой!
И вече една жена лети с апарат, за който още няма измислена българска дума, а се назовава „аероплан“ във време, когато чуждиците стръвно се гонят от родния език.
Коя е тази българка, осмелила се да бъде между първите европейци, поели риска на несигурната още самолетна прегръдка?
Поетесата Елисавета Багряна, тогава 35-годишна.
На следния ден във вестниците се появяват сензационни съобщения под гръмки заглавия: „Първата жена — на аероплан“. И историческата снимка: групата изпращачи, майката, сестрите й, Дора Габе, учителката Л. Ачкова, а сред тях — младата, стройна Лиза с пътническо куфарче и с лице, оживено от предстоящото необикновено приключение. Сякаш дочуваме ускореното биене на сърцето й в ритъма на нейната поезия:
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра, на водата и на виното
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати –
мене как ще спреш?
На съвременника, свикнал с бетонните и асфалтови писти, с гърмола на реактивните двигатели всеки половин час над главата му, със спътниците и космическите полети, невероятно ще прозвучи писаният преди полувек от Багряна разказ за тази първа експедиция с едновремешен самолет:
„Божурище. Пролет, май, сезонът на цветята. Казват ми, че оттатък полето е като заляно с кръв от нацъфтели едри, алени божури. От там и името на местността. Но сега аз нямам време за тях.“
„Излизам на аеродрума. Няколко апарата, като огромни албатроси, са кацнали над зелените вълни на свежата поляна. Блестят под слънцето крилата и корпусите им. Като ездач кобилата си, търся с очи между другите аероплани — своя — тоест този, на който пише Сидна, този, който ще ме отнесе след няколко минути хе-е там, в синьото майско небе, зад ония далечни върхове.“
„Към моторите, какъвто и да са вид, винаги съм имала чувство, като към живи същества. И сега изпитвам същото. Иска ми се да отида, да го потупам по шията, да го погаля по гривата…“
„Перката се върти и пее, мете тревата наоколо, духа шапката ми на една страна, палтото на друга, и любезните сбогувания и пожелания на изпращачите — на трета. Качваме се с още двамата пътници чужденци и ни затварят в кабината. Тук е чудесно: всичко чисто — свети, меки и удобни кресла, отворени прозорчета.“
„Още малко далечни ръкомахания. Още няколко подскоквания. Няма вече неприятните докосвания до земята, няма вече нито аеродрум, нито изпращачи.
Все повече ме обладава възторгът. Нещо почва да ми пее (както казват поетите) в гърдите. Нареждам си наум:
Какво сте вие, тъмни върхове планински,
какво сте, дребни селища човешки,
и вие, тънки нишки, земни пътища?
Къде са границите и държавите,
приятелите, неприятелите?
Една земя,
Едно небе над нея!
Какво са разстоянията, какво е времето? — Колко малка е земята, колко малки са държавите, колко малки са разстоянията: от столица до столица — два часа!“
„Между София и Париж слизаме седем пъти.“
„Мръква се вече. Дишаме с наслада чистия, свеж вечерен въздух. Постепенно над хоризонта се издига широко кърваво сияние. Там е Париж. — Но скоро ни ослепяват големите силни фарове на Бурже.“ „Слизаме. Часът е 11,30 през нощта. Летели сме 14 часа и тридесет минути.“
Авторката на този патетичен репортаж за пътуването до Париж от изгрев слънце до полунощ възпява в стихове „Птицата с моторното сърце“, разбуждайки в душите на съвременниците си нова романтика, прогласявайки навлизането на техническия век в българската поезия.
Странно, в тази малка поема тя предава вълненията си от същия полет в съвсем друга, много по-сложно оцветена гама, като тръгва от корена, враснал в родната земя — детинството си, и още по-дълбоко: нейде от глъбините на родовата памет, преляна в кръвта й:
Пространство, шир небесна, далечини мъгливи,
от ранно детство вий помамихте очите ми,
отровихте кръвта ми…
Тръпката от детския копнеж се съчетава със скитническата треска сред въздушния океан. Тук поетесата се докосва до едно възлово противоречие, заложено в духа на българина от векове. С кръвта на прадедите ни са завещани жажда за скитничество и стремеж към домашно огнище.
Който не познава изкушението на далечността,
възторга на движението,
тръпките на опасността,
опиянението от простора
и на скитничеството умората —
той никога не ще проникне ни в живота, ни в смъртта,
не ще прозре ни злото, ни доброто.
Не ще опита никога причастието на премеждието,
радостта на пристигането.
Не ще вкуси истинската сладост:
на топлината в родното гнездо,
на хляба на бащината трапеза,
на съня до майчиното коляно!
Багряна стана изразителка на одисеевското начало у българина. Противно на историческата традиция, една жена подхвана тази струя от националния характер. Затворена в миналото от задълженията си на стопанка и майка зад плета на дома, докато мъжът е в Балкана със стадото или с пушка през рамо, далече на гурбет или по търговия, сега българката чрез песента на Багряна отведнъж извършва революция в нравите и в самочувствието на народа, разбивайки клетката на еснафщината и провинциалната скованост. А може би тук се проявява нещо от мъжествената същност в призванието на поета — независимо жена или мъж — и черти от натюрела на Багряна. В нея силно е изразено усещането за принадлежност към двата пола — от една страна тя е жена, жадуваща любовна ласка и закрила, а от друга — мъжко дръзновение и скитническа страст. Стихията на самата Багряна е в съчетанието на двете начала.
В характера на Багряна се кръстосват наследствените нишки на прабългарката (с ездаческата й незаседналост) и на славянката (с привързаността й към родното огнище, към майката земя). Този хилядолетен вътрешен конфликт между чергарството и дома създава душевната диалектика на поезията й, насища стиха й с драматизъм и динамика. Още в стихотворението „Потомка“ кънти тази стихия:
Но усещам в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Това не е лирическа поза. Багряна винаги е готова за далечно пътешествие, за рискован полет. Днес тя си спомня с усмивка едно свое забавно приключение, което е могло да й струва живота:
„Всъщност, първото ми качване на самолет не бе при пътуването до Париж, а малко по-рано. Бяхме на литературно четене в Казанлък. Там имаше военна авиаторска школа. Чудомир ни посрещна с цяла група от читалището. Бяхме за 2-3 дни там. Между другото, авиатори ни поканиха, който желае, да направи по някоя обиколка с аероплан. Но пожелах само аз. Мъжете отказаха. Дойдоха да ме изпращат някои казанлъчани. И като почнаха да ме разубеждават: „Госпожа, недейте се качва, всеки ден падат като круши, не искаме Казанлък да ви стане лобното място!“
„Седнах до летеца. Друго място изобщо нямаше. До кръста открити — такива бяха учебните самолети там. Вързаха ми каиш. Дадоха ми яке, нахлупиха ми нещо като каска с очила. Със самолета прелетяхме над Розовата долина, над Стара Загора, след това над Шипка, над паметника. И се върнахме благополучно.“
Тази страст за преодоляване на пространството и времето не угасва с годините. Младата Лиза се навежда пред открития двуплощник, за да огледа родината от орлов полет. А Багряна на 70 г. прелетя океана, за да кацне в Рио де Жанейро.
Колко много вода изтече
от онази размирна пролет,
от мечтания
пръв мой полет
към примамния свят далечен.
Прелетяха през много летища
моите жадни за път
крила.
Обгориха ги чужди огнища
и сърцето
от обич боля.
Но поетесата се устремява към далечни пътешествия не само от жажда за проникване в непознати светове, но и от мъка след скъпи загуби на любими хора. Съдейки от жизнелюбивата й поезия, пълна с бодрост и енергия, малцина се догаждат, че съдбата й е белязана със знака на смъртта. От млади години тя губи един след друг най- близките на сърцето си хора. Още през 1930 г. прави едновременно изповед и предсказание:
Толкова пъти вече преживях смъртта,
че почвам почти да вярвам в своето безсмъртие! . . .
Пътешествията й носят забрава, нови срещи и нови загуби.
Тогава тя предприема най-рискованото пътешествие, най-трудния полет — творчеството.
След огромния успех на първата й книга „Вечната и святата“ (1927), вместо да остане върху сигурния терен на постижението си, тя се впуска в неизследвана посока. Багряна предусеща полъха на космическата ера и отваря стиха си за нея. Рамките на строфата се разчупват, нахлува свободен ритъм на широки вълни, поетическият сеизмограф се опитва да улови в дълбочините на човешкото сърце конфликтите на света.
И в живота, и в творчеството тя си остава вечна пътешественица, разпъната между двете изключващи се посоки: дом и свят, но без това да наруши виталното, здраво начало в поезията й, органически чужда на всяка болезненост и униние.
Първата, летяла със самолет, е същевременно и осъществителка на първите полети на нашата поезия с крилете на новата романтика.
И все едно — дали, изпълнена от радостна умора,
ще стигна там, задето устремена полетях —
или като случайните, пресекли атмосферата ни метеори,
ще пламна, изгоря и падна въглен или шепа прах!
0 Коментара