Анна е българо-финландка, певица, композитор, автор на песни и аранжименти. Тромбонистът и неин съпруг Фредрик е от шведското малцинство във Финландия, но корените на рода му са от Кипър. “Чиста” финландка е Мона с електрическата китара. Мурат – перкусионист, спец на тъпан и дарбука, традиционния източен музикален ударен инструмент, е от Турция. От Гърция идва басистът Василис. Всички те сега творят заедно във финландската столица Хелзинки. Пъстрата многонационална смесица на петимата музиканти се нарича Anna Dantchev Band – мултикултурен оркестър, който разказва български и балкански истории с модерна етномузика.
Анна е стожерът – вокал и акордеон, на бенда,
който е съвсем млад. Групата й се ражда през 2013 г. специално за финала на международния конкурс Ourvision във Финландия. В него младата жена участва като соло изпълнителка и пее само български народни песни, но за заключителната вечер иска да ги представи в по-интересен аранжимент. И така сформира бенда, чийто дебют на сцената му печели наградата на конкурса за “Най-добра група”.
Самата Анна има дълъг стаж в музиката – тя е потомствен изпълнител. “Музиката е в мен през целия ми живот, винаги е била част от идентичността ми”, казва Анна. Творческите гени е наследила от баща си Христо Данчев, който е професионален музикант. В страната на фиордите той пристига през 60-те години на миналия век с български оркестър да свири джаз. После решава да се занимава с традиционната финландска музика, в която се влюбва. “И в майка ми”, усмихва се Анна.
Едва 4-годишна, малката му дъщеря започва да свири на цигулка, а на 6 години я заменя с пиано.
В младежките си години Анна участва в различни групи, но професионалната си кариера на музикант започва от университета, където учи музикология. В следващите години продължава да експериментира в различни стилове – като
солист на самба оркестър и биг бенд, техно-етно-фюжън група,
занимава се с класическо и джаз пеене.
„Българската музика все още не присъстваше активно в творчеството ми, но през цялото време я чувствах в мен. Отне ми няколко години, за да се върна към корените си и да разбера, че гласът ми иска да пея българска музика”, твърди музикантката.
Гласът на Анна е дълбок и чувствен, а чуждестранният акцент забавно омекотява думите в “Лале ли си, зюмбюл ли си”. Игривите й извивки на “Седнало е Джоре Дос” и “Дилмано, Дилберо” пък карат всеки с усмивка да потропва в такт. “Петруно пиле” изведнъж преминава в джазови интерпретации. Сред любимите й български песни са още: “Притури се планината”, “Даньова мама думаше”, “Руфинка болна легнала”… Всички песни е научила от баща си или от големите български певици. Почти всички те са сред нейните идоли. Пяла е с Янка Рупкина, Вичка Николова, Нели Андреева.
Анна изпълнява старите български песни в неин собствен, мултикултурен стил, както го определя самата тя: “Моите изпълнения не са “истинска българска” мелодия, звук, хармония. Не се опитвам да правя българската песен като всеки друг и тя да звучи както при всички. Към всяка от тях прибавям нещо индивидуално и така
моите песни звучат нито чисто български, нито чисто финландски.
Все пак съм наполовина българка и наполовина финландка, така че съм под влияние на двете музикални традиции. В Anna Dantchev Band правим старите български песни, като смесваме различни стилове – в някои от тях звучат елементи на блус, построк, джаз”.
Въпреки че отделя огромно внимание на композицията, за Анна водещото в пресъздаването на традиционните български песни е историята, която те разказват.
Това са истории от България, от нейните планини и долини, от Пловдив и Етрополе, откъдето е нейният род, от Балканите. “Обичам да разказвам тези истории в музика, защото тогава мога да виждам себе си в България”, признава певицата.
Анна пее на български език (знае го доста добре и говори свободно), но за да запознае публиката с текста на своите концерти, първо им го “превежда” накратко. Но според нея,
всеки може да разбере любовта – като в “Лале ли си, зюмбюл ли си”,
когато я пее. Спомня си, как след една вечер в Хелзинки, където пяла “Брала мома Ружа цвете” в съпровод на електрическа китара, един местен човек, финландец, дошъл при нея със сълзи в очите и й казал, че това е най-красивата песен, която някога е чувал, въпреки че дотогава не е знаел нищо за българската народна музика.
Освен че изпълнява народни песни, Анна прави и собствени творби. Текстовете в тях са на английски език, историите са други, но композициите й отново са базирани на традиционната българска музика, от която тя взема отделни елементи, звукови орнаменти.
В новите си планове българо-финландката пак се връща към родовите традиции. От август тя започва двугодишното си магистърско обучение в Sibelius Academy по програмата GLOMAS – специална програма по глобална музика, осъществявана съвместно от музикални академии във Финландия и Дания. По време на този си курс Анна иска да осъществи една от мечтите си – да направи задълбочено проучване на традицията, музиката и песните на българските оплаквачки. Работата й ще е своеобразна почит към прабаба й, която е била известна такава певица в Етрополе.
“Когато бях дете, всяко лято ходехме в България, за да видя баба, дядо и другите роднини в Пловдив. Тези пътувания бяха много вълнуващи за мен. Въпреки че не винаги разбирах езика около мен, аз чувствах, че съм част от това, което е около мен. Тези празници бяха вълшебни и защото можех да седя с моята баба, почти залепена за черно-белия й телевизор, да гледам програми с традиционна музика.
Баба ме научи на езика, на традициите, да готвя, разказва ми истории”,
споделя Анна. В Етрополе, който младата жена се готви да посети заради бъдещите си изследвания на традицията на оплаквачките, тя е била само два пъти – веднъж като дете и втори път през миналото лято. “Сега, вече по-възрастна, бях много щастлива, защото усетих, че това е част от мен, това е моят дом, моята кръв.”
Анна не крие, че и тя, като много деца на смесени бракове, е преживяла своята криза на културна идентичност с тревожния въпрос: Коя съм аз? Като дете и ученичка като че ли е била повече финландка, в друг момент повече е подчертавала българската си половина. Но в сегашната си възраст – Анна ще стане на 40 догодина, смята, че е “по средата”. „Аз съм винаги между двете си “части” – българската и финландската, и в известен смисъл пътувам между тях през цялото време”.
Един от най-разтърсващите периоди в живота й е свързан с голямата загуба на баба й. “Тя беше моята България в продължение на 38 години. И когато почина през 2013 г. на 90-годишна възраст, бях като изгубена. Все едно моят свят се движи, а аз не мога да намеря мястото си в него. Но когато за първи път я посетих на гроба й, когато видях малката градина и малката къща, където баща ми е роден, осъзнах, че въпреки че съм тъжна, че тя си отиде, аз мога да чувствам корените си и да усетя България в мен”.
Най-точно обаче осъзнава “двойната” си национална принадлежност, когато самата тя става майка. Анна има двама синове. “Когато родих първото си дете, разбрах, че съм само една брънка във веригата, верига от корени и традиции. И това ме кара да се чувствам толкова горда”.
0 Коментара