Ружа Лазарова: Жената продължава да е символ на изкушението и плаща за това

Снимки Павел Червенков

„Преди години книгата „Кръстосани сърца” излезе в България. Когато започнах да преглеждам отново превода към второто издание, текстът ми се изплъзна още от първите страници: роман за гърди не се пише еднакво на трийсет и на четирийсет години. Така се роди „Дълбоко в деколтето”, отне ми почти година“, толкова откровен може да бъде само човек, който предприема пътешествия в собствения си свят като смел мореплавател. Такава е българската писателка Ружа Лазарова, която живее в Париж, и в чиято творческа визитка почетно място заемат пет романа, издадени и във Франция, и в България, няколко разказа и театрални пиеси. Номиниран за четири литературни награди във Франция, скандалният й роман „Мавзолей“ провокира читателската аудитория и в България, където за радост на многобройните й почитатели се появи и психологическият роман „Органът на мълчанието“. Предстои на книжния пазар да се появи и романът й „Спирачки“, но преди това Ружа гостува в България за представянето на „Дълбоко в деколтето“ (издателство „Сиела“) – удобен момент, в който заедно с нея успяхме да надникнем в света на мистериозните й герои Жул и Жан. Ако се питате кои са те, отговорът ще ви изненада – заемат длъжността наблюдатели в голямата консултантска фирма В&В. Заплащането им е мизерно, но са щастливи, защото се обичат. Хомосексуалисти ли са? Не, това са лявата и дясната гърда на Мюриел, млада амбициозна провинциалистка, чиято мечта е да покори Париж. Там среща Филип, романтичен лузер, който ще кръсти гърдите й…

 

 

Откъде ти хрумна идеята да погледнеш на света през очите на женските гърди и какво повече от другите вижда в света и в отношенията между хората една жена?

Зависи от жената, разбира се, но да кажем, че тя има по-добре развито шесто чувство, по-силно периферно зрение, с една дума – притежава сетива за света, чиито тайни науката все още не е разгадала и може би никога няма да разгадае. А идеята за романа възникна толкова простичко и естествено – една сутрин в леглото, в което не бях сама, че ми е трудно да анализирам нейното зараждане.

Значи неслучайно се казва, че жените са винаги с едни гърди напред. Въпреки годините еволюция жената отново се бори за заслужено място в обществото, в семейството, в интимните си връзки – докога така? Докога нежният пол ще показва мускули, не е ли време да печели битки с нежност, обич и така присъщата й природно грижа и ласка?

В европейската цивилизация от един век насам жената се е променила много. Мускулите станаха част от нейната природа и я обогатиха. Нищо не й пречи да показва юмрук на едни, а на други – нежност и ласки. Ала неравенството между двата пола, за съжаление, остава. Предразсъдъците имат библейски корени, зараждат се още с Адам и Ева и са затвърдени от трите монотеистични религии през вековете. Затова и са изключително устойчиви. Въпреки че вече може да гласува, да работи в заводи, да кара коли, да банкерства, жената продължава да е символ на изкушението, на дявола, който замъглява могъщия разум на мъжа. И това се заплаща. Във Франция, където равенството между половете бе вписано в конституцията през 1999-а, жената продължава да е заплатена около четвърт по-малко за един и същи пост. А женското присъствие отслабва, колкото повече се изкачваме в йерархията на големите фирми или в политиката.

Изключително интересна е творческата ти биография – романите ти са силно вдъхновени от нещата, които ти се случват или през които преминаваш в живота – ето например „Спирачки“ е вдъхновен от времето ти, прекарано на мотора. Възприемаш ли писането като огледало на собствената си душа, или е просто нещо неизвестно, в което се гмуркаш смело?

Като огледало на собствената си душа, която е дълбока и крие опасни подводни пещери. Гмуркам се в нея със страх, но непоколебимо.

 

 

Колко различен е животът между Париж и София? Какво си наваксваш в България?

Разликата изглежда огромна на пръв поглед – колкото между Запада и Ориента, които все пак са били част от една и съща империя, а днес са сближени от глобализацията. В България се радвам на родителите и роднините си, да са живи и здрави, на близките си приятели. Не бих казала, че нещо наваксвам. Зареждам с един тип енергия и харча заряда, който ми е дал Париж. Получава се обмяна на енергии. Тук давам много от себе си, особено сега, в този преломен момент, в който най-сетне си отива поколението, повредено от комунизма, и се заражда ново, зажадняло за справедливост и европейски ценности. То има нужда от хора като нас, които имат опит и знаят цената на свободата, а още не са уморени.

Трудно ли е писането и с какво може да го сравниш? Имаш ли си ритуали, които ти създават по-удобно усещане за писане?

Писането е като всяка една работа, изисква постоянство и търпеливост. Бих го сравнила с дърводелството – дялаш в езика, докато постигнеш желаната форма. Ако сбъркаш, започваш наново. Може да се сравни и с готвенето – смесваш продукти и подправки, докато стане вкусно. Ритуали нямам, но си имам талисманчета, донесени от целия свят – паве от Лисабон, лъвче и жаба от Китай, топчица венецианско стъкло. На стената зад компютъра си съм залепила снимка на Жорж Перек, любим френски писател, изрязана от вестник и пожълтяла. Когато се обезкуража, гледам лудия му поглед.

Най-големите подаръци, които ти е правил животът досега?

Любовта, доброто здраве, добрите приятели са сред най-хубавите подаръци, които животът може да направи.

Терапия или изправяне срещу всичките ни страхове е способността на човек да твори и ако е така, може ли да определиш хората, които творят като смелчаци? А себе си?

Бих казала, че творците са по-скоро безразсъдни, отколкото смелчаци. Малко като деца, които никога няма да пораснат. Те вечно посягат към горещия котлон, въпреки че са се парили безброй пъти.

Колко дълбоко позволяваш да надникнат в деколтето ти?

Зависи на кого.

Работиш и като журналист в Париж – в криза ли е в днешно време свободата на словото?

Не бих казала. Никога не е имало толкова много медии, откакто интернет се разви като средство за информация. За мен проблемът е в „слободията на словото“. Днес всеки може да каже каквото си поиска и то да се приеме за чиста монета от голяма аудитория. После иди опровергавай… Журналистиката с нейните ценности да проверява информацията, да търси истината, е застрашена. В София видях билбордове с лика на Волен Сидеров, които ме ужасиха – „Алфа ТВ, Телевизията на истината“… Слободията на словото води до опасност да се изтрие самото понятие за истина.

Каква е прогнозата ти за човешкия вид, на когото Дарвин даде силна оценка, но може пък да го е надценил?

Не си спомням каква оценка даде Дарвин и по колко бална система. Прогнозата ми е, че човешкият род ще продължава да изненадва сам себе си и с хубаво, и с лошо.

С какви хора обичаш да се обграждаш и на какво разстояние държиш хората до себе си?

Обичам автентичните хора с богата душа и без претенции. Нямам измерителна единица за разстоянието между мен и тях. Не се предпазвам, докато не ме наранят. Обичам както голямата близост, така и безкрайната дистанция. Имам дълбока и силна връзка със самотата.

Здравословният ритъм на живота на един писател е…

Обездвижването е бичът на писателя, затова гледам да спортувам или поне да се придвиждам с колело или пеш. За съжаление, пуша като комин и съм си поставила цел в тази насока, да видим дали ще я постигна. Писането за мен е спортна дисциплина, която се доближава до маратона – трябва да контролираш дишането, да дозираш усилията, да оставиш сили за последния спринт.

Ако не беше пищеш човек, с какво щеше да се занимаваш?

С космонавтика.

В ерата на знаменитостите все повече артисти смятат, че идва ерата на анонимността. Какво мислиш за това?

Съгласна съм. Известността не допринася по никакъв начин за качеството на творческия процес, напротив, отдалечава ни от него, изчерпва ни. Разпилява енергията. Впрочем, пишейки това интервю за вас, си казвам, че може би е последното… (усмивка)

Кое е чувството, което ни прави смирени?

До смиреност водят безцеремонно потъпквани благородни стремежи. Управляващите успяха да омаломощят гражданските протести с презрение и арогантност. Сега доволно се подхилват. Но да видим кой ще се смее последен.

 

 

Ако човешкият живот има смисъл, какъв е той според теб?

Има, разбира се! Смисълът е в търсенето на смисъл. За мен той е в щедростта, в себеусъвършенстването, борбата за човешки ценности като толерантност към другия, свобода, справедливост.

Как ще продължиш тази култова филмова фраза „И нека силата бъде с теб”, защото…

…няма връщане назад.