Самодива

18-годишната българка Теодора Славин постъпва в престижен колеж и попада в елитно, затворено общество, където важат неписани правила и се пазят мрачни тайни. Двама магнетични братя от по-горен курс запленяват момичето, което пък се стреми да разгадае мистериозна смърт.

Това е основата на сюжета на „Wildalone“ („Самодива“) – дебютният роман на българката Красимира Зуркова, който излезе в началото на годината в САЩ – с твърди корици, като истински бестселър и с марката на авторитетното издателство „Харпър Колинс“. Литературните критици хвалят книгата, а Goodreads и Cosmopolitan я поставят сред препоръчаните заглавия за януари. „Самодива“ е с елементи на мистерия и фентъзи, обогатена с герои от славянските митове и българския фолклор и вдъхновена от личната история на авторката.

Красимира Зуркова е корпоративен адвокат в Лос Анджелис, завършила Принстън и Харвард и работила в Ню Йорк и Чикаго. За мен обаче тя е просто Краси, с която учихме от 7-ми до 12-ти клас в английската гимназия.

Краси, помня те, като самоуверено, дългокрако момиче, с широка усмивка и буйни коси- знаеше най-много и беше сред най-умните. Ти какво помниш от тогава?

Израстнала съм в град Елена. Дойдох в София 10 годишна и учех в обикновено квартално училище. Когато се озовах в английската гимназия, честно да ти кажа, имах комплекси, бях срамежлива, бях учила малко английски и ми изглеждаше абсолютно невъзможно да научиш чужд език толкова добре, че да можеш да четеш книги на него. Помня, че питах майка си вярно ли е това, което се говори за английската – че се учи толкова много.

Наистина учехме здраво, но се и забавлявахме – ходехме по купони, откривахме „Бийтълс“ и „Пинк Флойд“, поставихме заедно мюзикъла „Котките“ – как се промени онова момиче през годините?

Не мисля, че се е променило чак толкова. Първоначално да, но в някаква степен направих кръг и отново се върнах към себе си от онова време. Дойдох в Америка, за да уча и следвах плана си без да се замислям – първо икономика в Принстън, после се запалих по история на изкуството и накрая – право в Харвард – общо 7 години. Завърших и тръгнах по пътеката на американската мечта – за няколко години се вписах изцяло – работех в юридическа кантора в Ню Йорк и мислех по техния начин.

В един момент обаче започнах да осъзнавам, че съм загубила себе си, колкото и клиширано да звучи – имах чувството, че живея механично.

Хората казват, че с възрастните е така, но аз изпитвах потребност пак да открия себе си. Затова реших да се върна откъдето съм тръгнала, да си спомня кога съм била най-щастлива. Осъзнах, че това е било в детските ми години и започнах да търся причината. Оказа се, че е в ценностите, с които сме израснали – че не парите са важни, а обичта в семейството; дали имаш чест; дали хората те уважават… беше връщане назад – един много интуитивен процес. От този момент животът ми се промени – започнах да следвам тази пътека. И мисля, че сега – като ценностна система и възприятие на света – съм много по-близо до това, което бях тогава – в началото на моя живот тук.

Значи все пак Америка те е променила, макар и за кратко, по свой образ и подобие – много учене и после много работа – това ли е същността на американския просперитет?

В корпоративна Америка започва някаква промяна – може би заради икономическата криза – но когато аз отидох на Уолстрийт – в една от най-големите фирми – бях част от корпоративната култура, точно както я гледаш по филмите – 12 до 15-часов работен ден в костюм, устремен към парите, сделките, бизнеса – да произвеждаш и да печелиш все повече. При някои очевидно това работи, но за три години аз се почувствах в матрица и не можех да продължавам така, ако исках да бъда това, което съм. После работих и в Чикаго във фирма от същия калибър. Вярно, че имаш финансови възможности и нелош начин на живот, но ако хората тук малко намалят работното си време и се откажат от част от парите, в името на хобитата и личните си интереси, мисля, че биха били много по-щастливи. Така стана и с мен – започнах да работя на половин ден като адвокат и да пиша книгата и вече имах време да бъда това, което съм.

Това ли е книгата ти – връщане към онова, което си и което изпълва сърцето ти, но остава неизразено?

Да, точно така. Хората ме питат дали книгата ми е автобиографична – такава е, но за мен беше и средство за преосмисляне на идването ми в Америка – целия културен шок, стреса от това, да загърбиш всичко познато и да дойдеш тук, за да учиш – нямах време да спя, камо ли да се замисля какво точно правя и това ли е, което искам да правя. Но реакцията на американските читатели е много любопитна. На тях книгата им е интересна и екзотична, но основното, което исках да им покажа е, че успехите в учението и в работата не са най-важни. Главната ми героиня свири блестящо на пиано, учи в престижно училище, но най-важно за нея е какво казва сърцето й – тя иска да живее пълноценно. В Америка много хора не разбират това и дори реагират остро – каква е тази героиня, която би пропуснала важна лекция заради закуска в гората с момчето, което харесва?! Тях ги учат, че това е слаба жена. И това ми е една от любимите теми, когато участвам в беседи с читатели. Казвам им: не, това е силна жена, защото е в състояние да се противопостави на стереотипа. За нея е важно сърцето.

Трябва ли изобщо да се изправяш пред подобен избор?

Когато дойдох в колежа бях много изненадана как хората живеят според формули – казват си „няма да се влюбвам, сега приоритетът ми е ученето, после ще си намеря работа и тогава – любов и семейство“. Чудех се първо, как е възможно да живееш без любов; второ, как изобщо можеш да планираш тези неща?! Но хората около мен процедираха точно така. Това мислене ме озадачаваше, затова и сега се опитвам да им покажа, че любовта и отношенията с хората не могат да вървят по план.

Тук има стигма върху това да поставяш на първо място емоциите – това за тях е слабост. Както и ако преживяваш нещо тъжно и тежко. Според тях това вендага трябва да се коригира – да отидеш на психоаналитик, да вземеш хапчета.

Изобщо не съм съгласна с тези схващания и им се противопоставям.

Как се вписваш в такъв случай?

Въпреки, че работя в много корпоративна среда – като адвокат и партньор във фирмата от мен се очаква да докарвам нови клиенти и нов бизнес – аз не се водя от парите. За мен е най-важно с какви хора работя, отношенията ми с тях, дали им вярвам. И изненадващото е, че това работи – хората усещат, че отношението ми към тях е човешко и не отивам да ги заговоря, само за да ги поканя да ми станат клиенти.

В Лос Анджелис ли се чувстваш на мястото си?

До колкото някога в Америка ще се чувствам на мястото си, тук се чувствам най-добре. В Ню Йорк и в Чикаго живеех близо до работата си, за да не пътувам дълго, което означава – между небостъргачите. А аз съм родена в Балкана, израснала съм там – важно ми е да има небе, дървета, къщи. А в Лос Анджелис обстановката е такава.

Кои са най-близките ти хора там?

Най-близките ми хора са българи. Имам малко приятели, но са ми много близки. За мен приятел е някой, на когото можеш да си излееш душата, а не просто да прекараш известно време с него. Общуването с българите става много по-леко и непринудено.

Как си прекарваш свободното време?

Тук, когато хората общуват един с друг, обикновено ходят на ресторант. Аз обичам да ходя на театри – понякога по два-три пъти седмично, на концерти, много обичам да гледам фламенко – тук, в Лос Анджелис е много популярно – и да се разхождам край океана.

А как книгата ти стигна до такова авторитетно издателство, като „Харпър Колинс“?

Пишех поезия още в гимназията и тогава написах едно стихотворение за самодивите – отдавна са ми в главата, защото са ми много интересни като митични същества. Докато работех в Ню Йорк измислих английската дума за самодива „wildalone“ – просто я преведох буквално – от wild – див и alone – сам – и тя си зазвуча. После един-два пъти опитвах да пиша, но историята все не се получаваше. Когато излязоха книгите от поредицата „Здрач“, макар, че не съм искала да пиша нещо подобно, си дадох сметка, че искам в моя сюжет да има любов, смърт – тъмна, романтична, готическа. До няколко дни цялата история мина през главата ми, като филм и това, в книгата, е само първата половина от нея. Аз съм много организирана и когато реша да правя нещо, започвам подробно проучване как се прави то. Накупих си купища книги от Амазон за това как се пише диалог, как се създава герой и изобщо – всеки елемент. Първият вариант на книгата ми отне седем месеца, но когато започнах да правя опити за издаване и си намерих литературни агенти, се оказа, че тя изобщо не е готова. Казаха ми, че идеята ми е добра, но изобщо не е разработена – написаното е само скеле на книга и много от нещата бяха останали само в моята глава – не ги бях написала и обяснила както трябва. Започнах да преработвам и да доразвивам различните пластове, но пък тогава материалът много набъбна като обем и тематика, преплетоха се няколко жанра.

В един момент се чудех дали изобщо знам какво правя и дали това е лъжица за моята уста. В крайна сметка до сегашния, готов вариант, стигнах след почти 5 години работа.

Сигурно често те питат как си написала книга, след като английския не ти е роден език?

Може би точно защото не ми е роден, подхождам към езика с повече внимание. Имам система – колкото една дума е по-сложна, дълга и запомняща се, толкова по-рядко я използвам в книгата. Най-запомнящите се ги използвам само веднъж.

Като перли в короната?

Точно така. И знаеш ли, като стигна до някъде,  където знам, че е мястото на дадена дума, която вече съм използвала веднъж, връщам се там, където съм я използвала и я заменям с друга, за да отиде тя на точното си място. Думите имат ехо – не е добре да използваш прекалено често едни и същи.

Отзивите за „Самодива“ в САЩ са много добри. Но какво е усещането да държиш собствената си книга?

Странно е – чак не ми се вярва понякога – за мен книгите винаги са били на пиедестал – като някакви малки чудеса, а хората, които ги пишат – съвсем. И до сега не мога да осъзная, че има книга, която съм написала аз. Това е вълшебната част от преживяването. Иначе ми е приятно, че хората я четат и им харесва. Има, разбира се и негативни коментари – особено феминистките много ме критикуват, че героинята ми не отговаря на представите им за това, каква трябва да е една жена. Но за мен, да съм в главата на читателя и да получавам реакция, е като наркотик. Затова чета всичко – и положителните, и отрицателните коментари – в тях виждам какво съм могла да направя по-добре. И ако сега можех да пренапиша книгата, щях да обясня много по-добре нашата гледна точка на американския читател.

Кое е толкова различно?

Подценявах разликата в разбиранията и сега я осъзнавам от коментарите. Не очаквах, че ще им е най-интересно как съм преплела българските и гръцките легенди и митове за Орфей и Дионис. Мислех, че ще им е трудно да го асимилират, защото, за разлика от нас, не са израснали с тези герои. За мен това беше основата на книгата – сюжетът, върху който се градеше всичко друго важно. А се оказа най-интересното за тях, защото е чиста информация. Докато отношенията между главните герои сякаш са недоразбрани от американците. Недоумявам, когато ми задават въпроса защо единият брат защитава другия и е готов да се откаже от жената, която обича заради него. А това е основната тема на книгата – двамата братя, които са влюбени в една и съща жена. И започнах да питам познати мъже: „Какво би направил, ако ти и брат ти се влюбите в една и съща жена – би ли я взел за себе си, или би се отказал от нея заради него?“. Почти всеки чужденец казваше, че би се отказал от любовта си заради брат си, а почти всеки американец – че би се борил с него за любимата си. Аз недоумявах – „Чакай сега, да започнем от начало – близки ли сте с брат си?“. И следващият въпрос, вече съвсем свързан с книгата и с гръцката митология, беше: „Добре, а има ли други варианти – да си я поделите например – би ли ревнувал, ако тя е и с двамата?“, но… това е книга втора.

Ще се превърне ли книга първа във филм?

Имам филмов агент, но първо трябва да се види каква ще е съдбата на книгата. Планирам и втора част, защото първата няма твърд финал. Но преди да се стигне до филмиране, трябва да мине време. От това по-хубаво няма – една книга да я направят на филм.

За какво мечтаеш, след като си постигнала американската мечта?

В „Алхимикът“ се казва, че ако искаш нещо, трябва да си го представиш и Вселената ще ти го даде. Аз пък си казах – защо трябва да си го представям, защо не взема да го напиша?! Така че то си е в книгата. Мечтая за голямата любов. Може и да съм я открила – времето ще покаже, а може и големите любови да са повече от една… Но дотогава, както обичат да ми пожелават приятелите ми: Бъди wild, but not alone!