„Днес е погребението на Кириакос Константи Хаджисотери, утре – на Озер Екрем Емин – двама от “безследно изчезналите”. Те бяха невинни хора. Кириакос е бил отвлечен от дома си през 1974 г., а Екрем – от полицейския участък, където е работил като полицай през 1963 г. Аз отивам и на двете погребения, за да споделя болката на семействата им… Следващата седмица съм на още две погребения…”. По този тъжен “график” се уточняваме многократно, докато успеем да се срещнем със Севгюл Улудаг.
Севгюл ходи на погребения поне 2-3 пъти седмично. Не на нейни близки. Дори не ги е познавала. Но вече знае много добре тяхната съдба и неразказаната им досега история.
Тя е много силна жена, носеща огромна чужда болка, трупана повече от 50 г. И много смелост, за да открие истината и да говори за нея. И да се опита да помогне на двете общности в Кипър, разделени от турското нашествие, да превъзмогнат омразата, гнева и недоверието, да изцелят раните и да стигнат заедно националното помирение.
Севгюл Улудаг е име – институция в Кипър,
свързано с една от най-драматичните и чувствителни страници в кипърската трагедия. Вече четиринайста година кипърската турска журналистка е отдадена на една кауза – издирването на кипърските гърци и кипърските турци, “безследно изчезнали” в сблъсъците между двете общности през 1963-1964 г. и при турската инвазия през 1974 г. Съдбата на войници и цивилни – жертви на отвличания, масови екзекуции и целенасочени убийства, за които и досега няма информация, е незарастваща рана тук.
Усилията на Севгюл Улудаг допринасят значително за ускоряване на издирванията на масовите гробове, за сближаването на двете общности и за обединението на Кипър. Тази оценка е на двама кипърски гърци – евродепутатите Такис Хаджигеоргиу и Неоклис Силикиотис, с която те номинираха кипърската туркиня за наградата за европейски гражданин на 2014 г., присъждана от Европейския парламент. Отличието й бе връчено през февруари на две церемонии – в Никозия и в Брюксел.
“Наградата е признаване на нашата доброволна хуманитарна работа, която ние извършваме в продължение на толкова много години, с много жертви, заплахи, клеветнически кампании и омраза срещу нас. Истинските й носители са моите читатели – кипърски гърци и турци, защото те ми помогнаха да разкрия толкова много истории не само за безследно изчезналите, но и за изнасилвания, убийства, приятелски истории и човешко поведение, случили се по време на войната. Това, че съм предложена за тази награда от двама кипърски гърци, показва колко важно е помирението на нашите общности на острова. Въпросът за “безследно изчезналите” е извън границите и политиките –
това е хуманитарен въпрос и тази награда признава това.
През целия си живот работя за обединението на моя остров. В съзнанието ми и в сърцето ми моята страна е една и това е остров Кипър. Аз никога няма да приема разделянето на моя остров”, казва твърдо Севгюл.
По ирония обаче седим на кафе само на метри от бариерата през демаркационната линия на разделената столица. Севгюл живее в северната й част, а районът, в който е родена през 1958 г., след турската инвазия се оказал точно на контролираната от ООН буферна зона между двете части на града.
Баща й е убит, когато е седемгодишна, защото отказал да се присъедини към крайно националистическата групировка на кипърските турци TMT. Зет й е известен кипърски турски журналист, убит през 1996 г. заради статиите си за мира и обединението. Самата тя вече 35 г. е журналистка. За съдбата на безследно изчезналите и издирването им тя разказва всеки ден в своята рубрика в кипърския турски вестник Yeniduzen, а един път седмично статиите й излизат в кипърския гръцки вестник “Политис”. Поддържа и блог на английски език.
Официално в Кипър за “безследно изчезнали” се водят 1508 гърци и 493 турци. До началото на 2015 г. са разкопани 934 места на евентуални масови гробове. Намерени са кости, принадлежащи на 948 души, от които е потвърдена самоличността на 555, а тленните останки са предадени на близките им. Повече от 1400 семейства все още чакат своите синове, съпрузи, братя – да се завърнат, или поне да научат истината за тях и да ги погребат достойно.
Много масови гробове са открити благодарение на проучванията на Севгюл, започнали през 2002 г. Тя обаче не води собствена статистика на колко почернени семейства от двете общности е помогнала. “Безследно изчезналите не са числа и статистически данни, те са човешки същества. Моята работа е да разбия бариерите, за да може истината да излезе наяве, да помогна в намирането на информация, разследването, есхумацията, да разкажа всичко това, споделяйки болката на близките, да дам възможност на двете общности на нашия остров да знаят през какво са преминали…“
Севгюл започва да търси информация случайно – покрай свой приятел, за когото дори не е знаела, че баща му е в списъка на изчезналите, защото семейството мълчало. По това време да се говори за безследно изчезнали е било
голямо табу
в общността на турците. Със статиите си обаче тя изважда проблема от дълбокото мълчание, защото смята, че тези, които най-силно са пострадали в Кипър, са роднините на безследно изчезналите – заради парализирания им живот, в който сърцата им отказват да повярват, че любимите им хора са мъртви и не спират да ги чакат.
Когато през 2003 г., 29 години след разделението, за първи път се отварят пропускателни пунктове между свободната и окупираната част на страната, Севгюл установява и “разминаванията” между двете общности. “Политиците от двете страни са играли игри с роднините на безследно изчезналите в продължение на толкова много години”, убедена е тя. Близките на гърците са били подведени да вярват, че техните безследно изчезнали са живи или в затвори, или в лагери в Турция, а турците до 1974 г. са вярвали, че техните изчезнали са живи и работят или са затворници в Кипър. “Кипърската гръцка общност не знаеше, че има и кипърски турци безследно изчезнали – те мислеха, че само гърци са изчезнали.Турците също, както и гърците, виждаха само себе си като жертви в този конфликт и не осъзнаваха, че турци са участвали в изчезването на гърци”, обобщава тя. Затова със статиите си тя иска да покаже, че
“болката не е гръцка или турска, това е човешка болка”.
Постепенно към нея се присъединяват и други кипърски гръцки и кипърски турски журналисти. Медийната кампания предизвиква обществен дебат за безследно изчезналите и активизира и институциите.
През 2006 г. Севгюл отваря лична гореща телефонна линия. Тя приканва тези, които са видели, спомнят си или са чували за такива случаи, да й се обадят, а ако желаят, ще запази анонимността им. Получава хиляди обаждания, които продължават и днес. Заедно с информаторите си или по техни ориентири открива местата, където се предполага, че има погребани жертви, участва в есхумациите. Цялата информация споделя с Комитета за безследно изчезналите, в който влизат представители на гърците, турците и ООН. Севгюл е доброволец – тя не е част от проект или финансиране, това е нейната “хуманитарна задача”, за да отвори пътя за ефективно разследване.
Всяка от намерените останки се изследва в антропологична лаборатория и се правят ДНК-анализи. Въпреки болката, всяко заличаване на име от списъка на безследно изчезналите за Севгюл е нова победа на човечността.
Емоционалното й напрежение е огромно.
Съпругът й, издател и активист за мир, я оприличил на птицата Феникс. “Понякога се чувствам толкова опустошена, че искам просто да падна на дивана и да остана там часове, опитвайки се да осмисля всички ужасни неща, които са се случили в Кипър… Но на следващия ден ставам, слепвам парчетата си и продължавам да търся нова информация за нови хора…”
Севгюл до такава степен вече е свързана с роднините на изчезналите, че ги чувства като част от своето семейство. За първи път именно тя ги среща заедно, помогнала им е да се обединят в асоциация “Заедно можем” и да продължат издирването на жертвите, да разказват техните истории в училища, пред млади хора. За нея това е “най-красивият пример в Кипър: те са загубили най-ценните си хора, но като кипърски турци и кипърски гърци те работят заедно и устояват заедно”.
Разследванията й и изнасянето на истината за насилието си имат своята цена –
много награди и смъртни заплахи.
Севгюл Улудаг е известна и като активист на женски организации и движения за мир в Кипър. Приносът й за защита правата на жените е оценен с много международни отличия. Има много награди и за разследваща журналистика, присъдени й в двете части на острова. През 2008 г. тя стана носител и на международната награда за журналистическа смелост (Courage in Journalism Award).
Заплахите срещу нея започват веднага след като става репортер през 1980 г., когато пише за обединението на Кипър. През всичките тези години я съпътстват обвинения, че е шпионин и предател, заплашителни телефонни обаждания от отговорни за масовите убийства или техните семейства, смъртни заплахи и призиви за убийството й от различни националистически групировки.
Севгюл е категорична, че заплахите няма да я спрат и се надява работата й да допринесе за помирението. “Ако ние не излекуваме раните, ако ги оставим така, както са, те ще гангренясат и това ще премине от едно поколение на друго, докато не изчистим и не затворим главата окончателно. За съжаление, все още сме в процес, в който се опитваме да открием къде те са погребани. Ние все още не сме в процес да се опитваме да говорим за това заедно, кипърските турци и кипърските гърци. Двете общности трябва да решим какво ще направим с убийците, изнасилвачите. Ще ги амнистираме? Ще ги изпратим в затвора? Аз вярвам, че този въпрос ние трябва да разрешим заедно. Ако го правим отделно, това няма да помогне на помирението. Само ако заедно превъзмогнем нашата болка, можем да вървим напред…”
0 Коментара