Шиниъд О’Конър за късането на снимката на Папа Йоан Павел II

Благословена със специфичен глас и огнен темперамент, Шиниъд О’Конър получава огромна слава в края на 80-те и през 90-те години на ХХ в. На 22 вече е световноизвестна и живее като рок звезда. От запазената ѝ марка – обръснатата ѝ глава, до появата ѝ в предаването „Събота вечер на живо“ през 1992 г., когато къса снимката на папа Йоан Павел II, Шиниъд очарова и разгневява милиони.

В „Моите спомени“  тя разказва болезнената история на детството си в разбито и изпълнено с насилие семейство. Вдъхновена от плочите на Боб Дилън, тя намира убежище в музиката. Шиниъд си припомня първите опити с местни ирландски банди, завършването на първия си албум, когато е бременна в осмия месец, и разбира се – постигането на невероятна популярност с кавъра на песента на Принс „Нищо не може да се сравни с теб“. Нейните мемоари са интимно и преливащо от проницателни наблюдения и цинични шеги четиво, в които от първо лице е разказана истината за неконвенционалната кариера на влиятелен артист с дълго присъствие на сцената.

Откъс

Събудих се, след като си бях легнала в шест сутринта. Беше един следобед. Имаше само няколко часа до генералната репетиция за „Събота вечер на живо“. Щях да изпея две песни, като втората – „Война“ на Боб Марли, акапелно. Текстът всъщност е реч, изнесена пред Обединените нации от етиопския император Хайле Селасие в Ню Йорк през 1963 г. за това, че расизмът е причината за всички войни. Но аз щях да променя няколко реда, за да стане декларация срещу насилието над деца. Защото бях ядосана на Тери заради това, което ми бе казал предната вечер. Бях ядосана, че използва деца, за да продава наркотици.

И бях ядосана, че до понеделник щеше да е мъртъв.

Така се случи, че бях ядосана от няколко седмици, защото четях „Святата кръв и Светият граал“ (контракултурна, светотатствена история на ранната църква), но също така намирах кратки статии, заврени на последните страници на ирландските вестници, за деца, които бяха насилвани от свещеници, но нито полицията, нито епископите вярваха на родителите им, когато им докладваха тези истории. По тази причина си мислех още по-усилено да унищожа снимката на майка ми на Йоан Павел II.

И реших, че това трябва да стане тази вечер.

Занесох снимката в студиото на Ен Би Си и я скрих в гримьорната. На репетицията, когато свърших да пея „Война“ на Боб Марли, вдигнах снимка на бразилско бездомно дете, което бе убито от полицаи. Помолих оператора да я покаже в едър план по време на шоуто. Не му казах какво бях намислила за по-късно. Всички бяха доволни. Мъртво дете някъде далече не бе проблем за никого.

Знаех, че ако го направя, ще има война. Но не ми пукаше. Знаех си своята Библия. Нищо не можеше да ме докосне. Отхвърлях света. Никой не можеше да ми стори нищо, което преди това вече не ми беше сторено. Можех да пея по улиците както преди. Никой не можеше да ми откъсне гърлото.

Шоуто започна. Бях облечена в бяла дантелена рокля, която някога бе принадлежала на Шаде. Купих я на рокендрол търг в Лондон, когато бях на деветнайсет. Платих осемстотин паунда за нея. Беше прекрасна. В двата края на цепката отзад имаше тежести колкото монети, за да я държат изправена и да стои като на дама.

Много умно. Женска рокля, в която да се държиш лошо. Един ден може би щях да имам дъщеря, която да се омъжи с нея.

Шоуто си вървеше. Първата песен „Успехът превърна дома ми в провал“ мина като насън. Много хора се суетяха зад сцената след това – продуценти, мениджъри, гримьори и други гости. Аз бях модата на месеца. Всички искаха да говорят с мен. Да ми кажат какво добро момиче съм. Но аз знаех, че съм самозванка.

Сцената за втората песен беше красива. Със само една свещ до мен и моята растафарска молитвена кърпа, вързана за микрофона ми. Пях „Война“ акапелно. Никой нищо не подозираше. Но накрая аз не вдигнах снимката на момчето. Вдигнах снимка на Йоан Павел II и след това я скъсах на парчета. Изкрещях: „Борете се с истинския враг!“. (Говорех за тези, които щяха да убият Тери.) И духнах свещта.

Пълно мълчание сред публиката. И когато отидох зад сцената, не видях абсолютно никого. Всички врати бяха затворени. Всички бяха изчезнали. Включително и собственият ми мениджър, който след това се заключи в стаята си за три дни и си изключи телефона.

Всички искахте поп звезда, нали? Но аз бях протестна певица. Просто ми се бяха насъбрали много неща. Нямах желание за слава. Всъщност затова избрах първата песен. „Успехът“ превръщаше живота ми в провал. Всички вече ме наричаха луда, защото не се държах като поп звезда. Защото не обожавах славата. И разбирах, че съм разбила мечтите на всички около себе си. Но това не бяха моите мечти. Никой никога не ме бе питал какви бяха мечтите ми; просто ми се ядосваха, че не бях тази, която те искаха от мен да бъда. Собствената ми мечта беше да спазвам договора, който бях сключила с Бог, преди да подпиша такъв с музикалния бизнес. А това бе по-добра битка от убийството. Трябваше да стигна до другата страна на живота.

Бях в гримьорната с личната ми асистентка Киара. Събрахме багажа ми и излязохме от сградата. На „Рокфелер Плаза“ 30 ме чакаха двама млади мъже, които хвърлиха множество яйца и по двете ни. Но това, което не знаеха, беше, че с Киара можехме да бягаме сто метра за 11,3 секунди. Така че ги подгонихме, когато побягнаха. Настигнахме ги в някаква алея. Те се бяха превили задъхани до черна ограда и нямаха сили да я прескочат. А ние само им казахме, като се смеехме: „Хей, не хвърляйте яйца по жени“. Двамата бяха толкова шокирани, че ги бяхме гонили и настигнали, че също започнаха да се смеят и всичко завърши много приятелски. Изправиха се и ни помогнаха да си намерим такси, с което да се върнем в хотела. Обсъдиха случката по телевизията и разбрах, че ми е забранено да влизам в Ен Би Си до живот. Това боли много по-малко от изнасилванията на онези ирландски деца. И много по-малко от смъртта на Тери. Която наистина се случи следващия понеделник.

Много хора казват или мислят, че късането на снимката на папата е разрушило кариерата ми. Но не смятам така. Аз смятам, че онова, което разруши кариерата ми, бе фактът, че имах албум на първо място в класациите, а скъсването на снимката ме върна на правилната пътека. Пак трябваше да си изкарвам прехраната с живи изпълнения. Родена съм точно за това. Не съм родена да бъда поп звезда. За това трябва да си добро момиче. Да нямаш прекалено много проблеми.

Не се чувствах удобно с това, което другите хора наричаха успех, защото означаваше, че трябва да бъда такава, каквато другите искат да бъда. След „Събота вечер на живо“ можех просто да бъда себе си. Да правя това, което обичах. Да бъда несъвършена. Да бъда дори луда. Всичко. Не определям успеха с това да имаш добро име или да бъдеш богат. Определям го по това дали спазвам договора, който съм сключила със Светия дух преди онзи с музикалната индустрия. Никога не съм подписвала нещо, в което да пише, че трябва да бъда добро момиче.

Издържам четирите си деца от трийсет и пет години. Издържам семейството с живи изпълнения и бих казала, че съм станала много добър изпълнител на живо. Така че епизодът с папата не разруши кариерата ми, а ме вкара в по-подходяща за мен пътека. Не съм поп звезда. Аз съм просто тревожна душа, която има нужда да крещи в микрофони от време на време. Нямам нужда да съм номер едно. Не искам да бъда харесвана. Нямам нужда да ме посрещат на Американските музикални награди. Просто трябваше да си плащам разходите, да споделям разни насъбрали се в мен неща и да не правя компромиси, нито да ставам духовна проститутка.

Така че – не. Кариерата ми не беше разрушена. А промени посоката си. И се чувствам изключително успяла като самотна майка, която издържа децата си.