„…не вярвам в щастието. Не вярвам и в нещастието. Те съществуват само на сцената или на екрана, или в книгите, в живота ги няма.“ (Ф. Скот Фицджералд в писмо до дъщеря си Франсес)
През лятото на 1918 година в клуб в Монтгомъри, Алабама, две младости се срещат. Два погледа си прокрадват път сред тълпата от пияни, потни, танцуващи, щастливи и очарователни хора. Зелда среща Скот. И това съвсем скоро ще промени света, разбиранията за литературата и любовта. Ще се роди „Ерата на джаза“. Предстоят много дълбоки болки и безсънни нощи, придружавани от нежни мигове. Но всичко това предстои. В онзи момент земята просто спира да се върти и госпожица Сейър среща младия офицер Франсис Скот, който не наподобява нищо познато. Колосана бяла яка, изразителна челюст, чувствен поглед и така изтънчено поведение, че няма как малката красавица да не попадне в капана.
Франсис Скот Фицджералд е роден в Сейнт Пол, Минесота. Притежава само интелекта, обноските и чара си. Няма заможни родители, процъфтяващ бизнес или обещаващо бъдеще. Зелда обаче е от заможно семейство.
Разполага с красота и богатство в изобилие.
Тя е прикована от привлекателното поведение на бъдещия писател. В дневника си по-късно ще сподели, че младият офицер сякаш стъпва по въздуха. А дали може едно богато момиче да държи ръката на едно бедно момче?
След кратката си среща Скот и Зелда се разделят физически, но започват да усещат сладостта на чувствата си. Обичат се в писма и думи. Скот разказва на Зелда, че е блокиран на пристанището в Лонг Айлънд и с останалите офицери лекуват времето с лоша поезия и добър бърбън. Красивите слова на влюбения мъж бутат Зелда към пропастта на раздвоението. Любов, обречена на бедност. Доброволен отказ от богатствата и луксозния живот. През февруари 1919 година, когато Скот се уволнява от армията, вече е готов да предложи брак на възлюбената си. Зелда казва „да“ и изглежда, че първата глава на великия любовен романс на десетилетието е написана, но опиянението не трае дълго.
Умът на госпожица Сейър започва да се помрачава
от демоните на несигурността и съмненията. Тя и семейството й знаят, че Скот работи в рекламна агенция, но по всичко изглежда, че е неперспективен. Да пишеш, означава да се развличаш. Означава, че умът ти не спи, но с това ли един млад мъж иска да изкарва прехраната си? Кой всъщност е Франсис Скот Фицджералд? Не е Дикенс. Не е Хенри Джеймс. Не посвещава времето си на научни открития или опити да пробие в политиката. Дори не е и начинаещ бизнесмен. Любител на чашката, който ще обрече една красива дама на мизерия. Това плаши Зелда и тя разваля годежа. Решението й ранява дълбоко Скот и превръща дните му в агония.
Скот обаче не е роден, за да живее без Зелда.
Болката и талантът са единственото, което му остава. И той ще се възползва така, че завинаги да промени историята на литературата. Скот взема разбитото си сърце и се връща в Сейнт Пол, където започва сериозно да се занимава с писане.
В писмо до американския писател и критик Едмънд Уилсън пише: „От нашата последна среща досега аз се опитах първо да се оженя, после да се самоунищожа с пиене, но както толкова други почтени мъже, отритнати от жените и обществото, намерих утеха в литературата.“ Всяка написана дума е крачка към Зелда. Златен билет за ерата на джаза. Скот обмисля различни заглавия за романа си. „Възпитание на личността“, „Романтичният егоист“ или „Отсам рая“?
Помраченият ум и отказът на Зелда бележат творчеството на Фицджералд и темите в неговите романи винаги ще бъдат любовта и богатството. През 1920 г. романът „Отсам рая“ вече е факт. Отзивите са добри и към младия писател валят ласкателства,
пари и слава, които отключват портите към сърцето на Зелда
и тя вече може да каже „Да“. Сватбата е планирана за 03.04.1920. Едва седмица след големия успех.
Предстоят блестящите сгради на Ню Йорк, шумни купони, запои, литература и любов. Кабарета, кръчми, луд джаз и много страст. Зелда разбира, че има необичаен съпруг. Великодушен и умен, център на внимание, магнит за слава, пари и хвалебствия. Романът му се продава в десетки хиляди копия, отзивите са отлични. Критиците наричат творбата гениална и нареждат името на Скот до това на Байрон.
Критици и журналисти кръжат около писателя, а съпругата му блести отстрани като красива брошка на ревера. Двамата се обичат, държат ръцете си и продължават да се опиват от красивия живот. Скот работи по нов роман с работно заглавие „Полетът на ракетата“, който после се превръща в „Красиви и прокълнати“. Преработва и редактира черновите на бъдещия сборник „Съблазнителки и философи“. Разказите се продават бързо и приятелствата с множеството от актьори, художници, писатели и танцьори са само част от бляскавата рутина.
Понякога семейство Фицджералд прекалява с алкохола
и тихите интелектуални разговори се превръщат в кавги, но това е просто резултат от комбинацията между любовта, питиетата и силните характери.
Месеците минават неусетно. Дните и нощите се сливат в безкрайна забава. Мненията за новите разкази на писателя са незадоволителни. Негативната критика мачка егото на твореца, но ласкавите слова го уравновесяват. Той все по-отдадено работи върху „Красиви и прокълнати“, спи по-малко, пие по-често. Животът на бляскавата двойка изглежда така, сякаш харчи повече, отколкото печели. Една нощ Скот се прибира у дома пиян и признава на съпругата си, че са останали без пукната пара и тънат в заеми към банките.
Историята познава случаи, в които изпепеляващото и бурно начало не обещава друго, освен скорошен и шумен край. Алкохолът, виковете и противоречивите чувства често са неканени гости при семейство Фицджералд. И тогава, когато всичко изглежда зле, Скот се мобилизира и завършва „Красиви и прокълнати“. Зелда изтрезнява за миг и си спомня защо е последвала съпруга си в Ню Йорк.
Тя сякаш се влюбва повторно и забременява.
В края на октомври през критичната 1921 година се ражда Франсес Скот Фицджералд, наричана винаги малката Скоти.
Потънала в грижите за бебето, младата майка не успява да намери време за себе си, но едно телефонно позвъняване променя ежедневието й. Харолд Оубър има предложение – да рецензира романа „Красиви и прокълнати“ на известния си талантлив съпруг.
През 1922 г. банкрутът се отдалечава от полезрението на двамата млади бохеми. Предстоят няколко години на финансова стабилност и привидно спокойствие, под повърхността на което, се крият нови бури. Когато
сенките на съмненията надвиснат над двама души,
има едно решение. Пътуването. В началото на май през 1924 г. семейство Фицджералд стяга куфарите си за Франция. Там, където американците живеели добре. И където парите би трябвало да стигнат. Място, на което Скот да може да работи спокойно върху следващия си роман. Новият континент озадачава с предградията си и очарова с пищните си салони и достъпните срещи с интелектуалците на града. Предстои да бъде създадена една от най-емблематичните творби в историята на американската литература. Скот споделя със съпругата си, че този път ще достигне потенциала си. Дори ще го надмине. Писателят се обсебва от идеята за най-великата творба на живота си и прекарва почти всяка свободна минута в писане. В привидното спокойствие на очарователната Франция безвремието и монотонният живот сякаш обезсмислят съществуването на Зелда.
Тя вече не е онази красива и леко пияна влюбена жена.
Вече е майка и съпруга, която понякога търси утеха в литературата и рисуването, но това не я откъсва от самотата.
Зелда започва да прекарва следобедите си край плажа пред вилата. Там често среща млади пилоти, които също търсят своите утехи в бреговете. Един от тях се казва Едуар Жозан. Той й дава усещане за семпла радост, което толкова й липсва. Тя се превръща отново в онази небрежна южнячка, която приказва на плажа с господин Жозан. Сладките приказки с новия мъж карат Зелда да вникне в смисъла на брака. Вижда онзи Скот, който вече не желае да бъде интимен с нея. Не докосва ума и сърцето й. Отделя време и енергия единствено за романа си. И тя започва да се пита дали има смисъл да продължава да живее така. Отива при съпруга си и прави опит да проведат страшния разговор за връзката си. Следва спор, в който Зелда заявява, че не желае повече да е принцесата на джаза.
Нима е толкова трудно да бъде просто една жена,
която обича един мъж. Скот не отстъпва и говори за съвършени творби, целеустременост и бляскав живот. Двойката ще опита отново да залепи пукнатините си.
Малко след това Скот започва все по-смело да говори за новия си роман. Обмисля няколко заглавия. Зелда харесва най-много „Великият Гетсби”. Следва период на привидно спокойствие и Скот започва да говори за второ дете. Мечтае за син. Но Зелда има здравословни проблеми с яйчниците и мечтата си остава само мечта.
В европейската столица двойката среща множество творци и знаменити фигури. Т.С.Елиът, Шерууд Андерсън, Езра Паунд, Гъртруд Стайн и, разбира се, Ърнест Хемингуей. Младият творец е по-различен и груб в творчеството си, но заедно със Скот откриват нещо помежду си и слагат началото на силно мъжко приятелство, което ще доведе до
омраза между Зелда и Хемингуей
и до горчиво съперничество между двамата писатели.
Скот и Ърнест стават чести гости в дома на Гертруд Щайн, където говорят за изкуство, след което отиват в някоя кръчма да пият заедно. Говорят за жени, за спорт, за книги. Малко по-късно Скот ще сравни Хемингуей с Достоевски и в писмо до другаря си ще напише: „Моите поздравления и за големия успех на „За кого бие каманата“. Страхотно ти завиждам, казвам го без никаква ирония.От всички европейски писатели винаги съм харесвал най-много Достоевски заради неговата неудържима притегателна сила. Завиждам ти и заради това, че сега ще имаш време да се занимаваш с това, което искаш.“ Двамата творци стават толкова близки, че Зелда започва да ненавижда приятелството им. Един ден пита Скот дали няма хомосексуално увлечение към Хемингуей. Съпругът й не може да понесе обидата и за да докаже възхитата си към съвършенството на женското тяло, преспива с проститутка. Хемингуей от своя страна твърди, че Зелда пречи на огромния потенциал на Фицджералд.
На 10 април 1925 година „Великият Гетсби“ излиза от печат. Някои от критиците намират творбата за впечатляваща, докато други се изказват пестеливо.
Романът не предизвиква очаквания фурор.
В писмо до Джон Пийл Бишъп Скот пише: „Прав си и като смяташ Гетсби за неясен и неравен образ. Самият аз нито в един момент не съм го видял ясно – в началото той беше един мой стар познат, а после се превърна в мен; как стана това преливане, не знам.“
Пролетта на 1925 година е и времето, в което Зелда започва все по-често да се чувства нестабилна. Една вечер в луксозен ресторант Скот и Зелда вечерят и пият, когато в полезрението на писателя влиза знаменитата таньцорка Айседора Дънкан. Под влиянието на алкохола той се приближава до нея с молба да се запознаят. Умопомрачена и гневна, Зелда се изправя и се хвърля с все сила по стълбището. Това е нейният крясък към мъжа й. Нейният мъж, чиито очи галят тялото на танцьорка. Това е силният вик на една вече уморена душа, на счупена жена.
Госпожа Фицджералд решава да се обърне към своя стара любов – балета. Той й става фикс идея. Но и започва да се държи все по-налудничаво, на някои партита смущава гостите си, като събира всичките дрехи и ги подпалва или пък взема бижутата на посетителите и ги отнася в кухнята с идеята да си направи „супа“. Зелда има нужда от помощ. Приета е в клиника близо до града. Получава шамар, носещ името шизофрения.
И повече никога нищо няма да е същото.
Предстоящите години се превръщат в агония за Зелда. Лекарите й забраняват да танцува и тя намира утеха в рисуването и писането. В клиника през 1932 година тя създава единствения си роман „Запази ми този валс“. През това време Скот също тръгва към своето дъно. Все по-често е пиян и все по-рядко твори със същия заряд. Приятелството с Хемингуей бавно започва да се превръща във вражда. Някогашният блестящ и усмихнат писател сега е затънал в дългове и търси изход от творческата бездна, в която е пропаднал. През 1937 година Скот се завръща в Америка и заживява в Холивуд. Там той дели покрив с Шейла Греъм, която се занимава със своя клюкарска рубрика.
На 21 декември през 1940 г. Зелда се прибира за малко у дома, в Монтгомъри, Алабама. В този момент тя получава новината, която слага край на живота й такъв, какъвто го е познавала. Скот е починал от инфаркт. Ръкописът на последния му роман лежи на някое бюро недовършен и Зелда никога повече няма да усети сладостта на вечната и неразумна младост. Ще живее още осем години в празнината на настоящето.
На 10 март през 1948 година Зелда се намира в поредната болница и спи заключена на последния етаж в очакване на поредната шокова терапия. В същата нощ сградата избухва в пламъци и пожарът отнема живота на златното момиче на Скот. Превръща се в част от вечността, слагайки край на легендата за Скот и Зелда. Мъжът и жената, които се обичали така силно, че се разрушили от любов.
0 Коментара