Слово за музата. Посвещава се на Дора Габе

Селската жена отвори уста срещу Музата, сякаш щеше да запее или да кълне. В коравото й лице, дялано от червен мрамор, светеха сини очи, оградени с множество бръчки, изгубили своите посоки. Беше облечена в черно, с оня кадифен, топъл нюанс на черното, тъй присъщ на старите селски дрехи за празник, или за бани. Селянката се изстъпи пред Музата, забила късите си кавалерийски крака здраво в земята, като в хълбоци на кон, и каза:

— Ама ти още ли не си умряла?

В тия думи имаше удивление и възторг, просто селско учудване без всякакъв умисъл или обида и Музата не се засегна, нито оскърби. Усмихна се със своите бръчки, минали вместо през хляба и по клоните на земята, през житейските страсти и поклоните на изкуството. Усмихна се със своето стогодишно червило, с изкусната бенка на бузата, с  отблясъка на зеления си папски пръстен, с бездънните тъмни очи и тушираните клепачи, натежали от неизгаснали копнежи. Усмихна се като слънце, изгряващо или залязващо иззад хребета на две хилядолетия, и отвърна:

— Не, не съм.

Селянката, дошла на бани от едно прашно село, загубено в равнините отвъд планината, отмина. Отминаха и другите, всеки със своята болест, а Музата продължи разходката си. В малкото балнеологично градче, дало повод на някогашните римляни да слязат от стремената и се потопят в минералните води, тази разходка, тази есен и този разговор се повтаряха всяка година. За другите есента започваше през октомври, а за Музата — през февруари, и това не беше нито каприз, нито привилегия, а обикновен навик. Може би защото тук зрялата зима приличаше на млада есен, може би защото въздухът тук бе необикновено и южносин, може би защото тук под всеки камък пъплеха червеи, толкова млади, че бъркаха днешната епоха с епохата на император Траян.

Когато се завърна в затоплената стая, прибавила  към

някогашния руж на бузите си малко сегашен,

Музата бе забравила въпроса на селянката. Помнеше само своя отговор и затова отвори папката, пълна с написани и ненаписани стихотворения. Като от училищна врата от душата й изхвръкнаха навън момичетата с бели блузки и дълги черни поли, огласяйки пролетния въздух с викове на невъздържаност. Тя се избираше между тях, но те всички си приличаха като едно и също същество, макар че всяка една бързаше да се наведе, за да откъсне цветята на живота, или да стъпи върху изтърканото черно стъпало на неговия влак. Музата въздъхна с млади гърди, от гърлото й се изтръгна тих звук като от устата на пеленаче. Събрала в копнежа или в спомена — а при нея това беше почти едно и също — всичките момичета в едно, тя сложи крак на стъпалото. Влакът засилваше ход, колелата протракваха учестено и задъхано, Музата се показа на прозореца и шарфът, тръгнал от младата й шия, полетя назад и задмина игривата грива на черния пушек, излетял от локомотива на живота.

— Не си ли уморена — запита я един млад мъжки глас.

—Не, не съм — изпя тя.

Сега летеше с кабриолета по един път, криволичещ между златните жита на хоризонта, цялата в бяло, а жребецът, черен, лъскав и неприличен, биеше земята с кънтящите си копита. Кабриолетът прелетя покрай оседнали чифлици, покрай замъци, докоснати от полъха на късен барок, покрай перила на каменни мостове, огрени от незагасващи слънца, покрай атлазени реки, удивени от коритата и бреговете си, покрай застинали в недовършено движение на човеци статуи, незабравили да дишат, покрай опушени паметници и объркани гранични камъни, покрай познати гробища и загадъчни родилни домове. И над всичко се въртеше в огнената си орбита слънцето — ту студено и празнично ледено, ту лунно меко и овално, ту нажежено като монета, изпусната в черни, цвърчащи облаци, ту размножено в трептящи листа, извадени от непрогледността на горски сенки, ту като небе, изгорено от светлина, ту като око на риба, на доисторическо чудовище, или просто като око на малко прозрачно паяче, тръгнало след блестящата диря на собствената си слюнка.

—  Не си ли се загубила — запита я един мъжки глас, който винаги щеше да бъде млад.

—  Не, не съм — отвърна тя с усмивка.

И продължаваше,

възправена царствено върху колесница,

седнала на една страна върху лафет на оръдие, свита на кълбо в душен конски вагон, мечтателно загледана, облакътена на първокласно купе, изгряла в илюминатора на самолет, подгонил скоростта на собствения си звук, или пеша, просто пеша, заслушана в песента на токчетата. И пътят й минаваше през коридор от мъже, бледолики от поетическо или умствено изтощение, прегърбени от непоносими товари на мисълта, лекомислено усмихнати от историческа разглезеност или белязани с печата на величествено пренебрежение. Редяха се от двете й страни, като паметници, всеки застанал в своята ниша от камък или от мечти, протегнали ръка и взор към нея. А тя се мъчеше да стигне всекиго поотделно и всички заедно със сърцето си, което минаваше през глухи нощни булеварди, през сияйни кафенета, през серни тресавища, през торища, кипнали от бунта на всякакви инфузории, през блата, разпорени от лудешкия бяг на чувствени риби, през кули, навити от хлъзгавите черва на непоносимо стръмни стълбища, през лишени от вятър пясъчни пустини, където липсваха всякакви врати, през подземия, пълни с влагата и ехото на лабиринти, пляскащи със своите зрящи прилепи, през кристални салони със съзвездия от галактически полилеи, през миражни оазиси с бели минарета и алабастрови проливи, през библиотечни пирамиди, скрили в утробите си царствено съществуващи и царствено несъществуващи мумии.

— Не си ли похабена — запита я един гръден, далечен глас, който винаги щеше да бъде мъжки.

—  Не, не съм — възкликна отблизко тя.

И продължаваше, без да забелязва копелетата, копитата или крилете под себе си. Сега пътят й минаваше през добре павирани улици, през чисти домове, пълни с дифтонги и носовки, през свити в тайнственост ъгли, осветени от незагасващи стълбове, през примамливи мостчета, прегърнати от коварни мъгли, покрай часовникови кули, пълни с тиктакащи сърца, ту кървящо принадлежащи, ту ледниково безразлични, покрай готически шпилове, изгубили посоките на небето, покрай слепи стени с изтрити надписи, покрай многократно препрочитани писма, извезани от букви на непозната азбука, покрай лагери за прокажени, пълни със  здрави и невинни люде, покрай приюти за самотни старци, лишени от население, с проядени от очакване тавани и съхнещи колони, покрай места на полесражения, където никнеха изпуснати дамски кърпички, покрай изоставени конюшни, пълни с безсмислени юзди, покрай планини от птиче гуано с развети предизвикателни и неясни знамена по върховете, покрай застинали в очакване полкове с мускулести възбудени мъже с ръждясали копия, покрай фаланги от поетически самоубийци, забравили примките и отровите си, покрай дуели от объркани куршуми, подети от неориентирани ветрове, покрай операционни с приготвени ножове и сбъркани диагнози, покрай колизеуми от каменни змии, възкачили се една връз друга, които се мъчеха да захапят опашките си. Покрай брегове и насипи от детски хорове, отворили уста за нова песен, покрай грамадни легла, задушени от пухени прегръдки и изстискани от нажежени ласки, покрай загаснали огнища с изтляла пепел, зажадняла за човешки пръсти, покрай върволици от хералдически знаци, изпразнени от своите символи, по край амвони и олтари, загубили вярата си в срещуположните дъна на своите храмове, покрай скрижали на мъдреци,

объркали гласовете на поуките и напътствията си.

—  Не си ли остаряла — запита я един немощен глас, който някога може би е бил мъжки.

— Не, не съм — извика тя.

И продължи пътя си — ту изпреварвана, ту догонвана от слънцето през сънищата на едва прохождащи деца, през досега на малките им пръстчета върху току-що поникващите ченгелчета, през порастващите зеници на бездънните им очи, все още андрогенно сливащи земята и небето, слънцето и луната, покрай безкрайните канали на малките им уши, все още глухи за световните лъжи и световните истини, през високите кули от градовете на бъдещия спомен, през овалните вулкани на беззъбите им устица. Музата продължаваше, като се навеждаше често да откъсне изпречилите се на пътя й цветя, да отскубва жилавите бурени, да обезглавява зловещите тръни, а след нея вървеше безкрайно шествие от зародиши, от риби, от птици, от ново родени, от бебета, от пеленачета, от прохождащи, от проговарящи, от израстващи, от първолачета, от пубертетни, от младоженци, от узряващи, от застаряващи, от престарели и умиращи, но те никога не свършваха.

Повтаряха се, редуваха се, застъпваха се, прииждаха със своите вълни, все нови и нови, все ненаситни и жадни, все гладни и очакващи, и тя вече не се обръщаше назад, защото знаеше какво им е оставила, и какво още можеше да им остави.

— Не си ли се родила отново — залита я един глас, лишен от нотки и тембър, от цвят и принадлежност, макар че може би този глас наистина някога беше съществувал.

— Не, не съм — спокойно каза тя.

Беше стигнала до морето. Огледа се, но не можа да съзре нито края, нито началото му. То беше обло и разлято, кръгло и валчесто, тънко и дебело, то повтаряше формите си, които никога не се повтаряха, то търсеше сянката си, която никога не бе имало, то гонеше цвета си, като всмукваше облаците и мъглите, човешките възторзи и стенания, лозунгите и виковете на похот, като приемаше изверженията на живите същества и неживите. Морето поглъщаше ехото и повея, приемаше тътени и блъсъци, произлезли от човешки сърца и природни бедствия. Морето изяждаше техните пожари и попиваше техните дъждове, стигайки и недостигайки бреговете,

целувайки земята с жестоки удари и вулканични ласки.

Морето стенеше кротко и тихо, умилкваше се, близваше солта на сълзите, лугата на зачатието, предсмъртната слюнка на хоризонтите. Застанала на неговия бряг, Музата се заглеждаше в прозрачната светлина на ажурените му пръски, в непрогледността на неговите бездни и подземия, изпълнени със серни облаци, слепи риби и зрящи едноклетъчни, любуваше се на мъжката му сила и могъщество, тъй прилични на безпомощност и нужда от женска ласка, искаше да вникне в сърцето и душата му, разпилени по солената повърхност, объркани от непостоянни течения или събрани някъде в тайнствения емайлиран затвор на две прищипнати мидени черупки.

— Не си ли самонадеяна — запита я един глас, твърде далечен в приливите и отливите си, и твърде близък с твърдостта на солените си устни.

—  Не, не съм — по детски каза тя. — Но много те моля, кажи ми, море, ти имаш ли чувство за мярка?

Морето не отвърна, нито се засмя, нито въздъхна. То продължи да приближава, и да се отдалечава. Тогава Музата се върна в своята стая, остави папката с написаните и ненаписаните стихотворе­ния и излезе да се поразходи отново. Навън играеше млад вятър, който бе близнал уморените пръсти на император Траян. Раздвижи той клепките на очите й, натежали от копнежи и спомени, а за нея това винаги беше едно и също, и я поведе по една много дълга алея, заобиколена от срамежливите брези с бели стволове и кафяви заченъци. В клоните им, изтръпнали от нега по сънувани листа, царствено зъзнеха сиви, топчести врабчета. И тогава на алея­та, на пътеката, на широкия друм, на магистралата, на трасето на полета, по курса на корабния винт излезе едно малко, едва проходило и едва прого­ворило дете. Под червената му шапчица бликаха златни коси и Музата не разбра дали детето е мом­ченце или момиченце.

– Ти още ли не си се родила — запита я детето с глас, който й се стори много познат.

– Не, не съм — отвърна тя с вечния си глас И като улови детето за ръка, извънредно топла и мека, тя пое с него нататък, където беше започна­ло да се скрива слънцето, същото слънце, което отдавна й беше обещало да я почака. Музата вър­веше и знаеше, че колкото повече върви след него, то все повече ще потъва зад хребетите и хоризон­тите, зад вълните и дюните, зад житата и пирами­дите, но никога, никога нямаше да потъне.