Тя е гласът на Куба зад граница – прехапан до кръв в Хавана, свободен и вдъхновен в Париж, където тайно е избягала преди 16 години. Книгите й са забранени в Куба, по обясними причини.
Тя е писателката дисидентка, която е заплатила с цената на здравето и живота на близките си за изстраданата си писателска свобода. Освен честна до неприличие романистка (каквито са натуралистичните и еротичните сцени в книгата й), тя е и прекрасна поетеса. Не е чудно, че нейните теми са изписани със собствената й кръв: любов, смърт, секс, вяра, лъжа, революция. Всичко при Сое Валдес е гранично и страстно. Като самата нея. Убедете се сами и опитайте да отгатнете на кое място от интервюто кубинската писателка се разплака.
Писането
Когато пиша, тялото ми се отделя от душата за няколко секунди и аз мога да ги наблюдавам поотделно, качена върху трона на литературата. Владея френски, но пиша на испански. Френският е езикът на любовта, а испанският – на желанието. Това се отразява много и на романите. Моят език е страстен и свободолюбив. Винаги самотата на автора и на неговия език е важна, това ни внушаваха отрано. Само че това са клишетата на тропикализма и мен те не ме интересуват. Никога не пиша, за да бъда обичана, а за да обичам. В романите ми съм всичките си героини. Чувствам се испанка, китайка, африканка и всякаква, но моят език е езикът на Хавана от моето детство. Никога не мога да го забравя. Напоследък станах много активна блогърка. Харесва ми рискът да се реагира в реално време – чета някаква новина във вестника и я коментирам веднага. Е, понякога мога да изневеря на стила си, така че това е и риск. Не само писането, но и четенето е една от моите битки. Обичам книгата като предмет – искам да я докосна, да я погаля. За мен това е нещо много интимно и чувствено. Искам хората да четат не таблети, а книги. Затова няма да спра да пиша и да публикувам хартиени четива.
Свободата
Когато бях на 10, отказах да ми сложат червена връзка. Направих го пред цялото училище. Всички се бяха събрали, за да гледат как ставаме пионери. Директорът дойде и ме попита: “Ти за кого ще умреш: за Фидел Кастро или за Исус Христос?”. Погледнах към баба ми, която беше много набожна, а в Куба религията беше забранена. Тя ми направи таен знак с показалеца и средния пръст, обърнато V. Смело отговорих: “И за двамата!”. Оказа се грешният отговор, но все пак ме приеха. Оттук започнаха проблемите ми с властта. По-късно баба ми каза сърдито: “Ти си голяма идиотка, правех ти знака на veritas („истина” на латински). Вкъщи винаги са ме учили да казвам истината. Затова и цялото ми семейство пострада. Баща ми беше осъден без съд и лежа в затвора по политически причини. Майка ми беше малтретирана, бита и унижавана, когато избягах тайно през 1995-а, една година след като мой приятел журналист изнесе ръкописа на романа ми “Всекидневното нищо” зад граница, а на другата година тази книга се превърна в бестселър и аз получих покана за политическо убежище във Франция. Докато бях там, през първите 6 години майка ми преживя огромен кошмар – остана съвсем сама. Баща ми и братята ми вече бяха избягали в САЩ, а мама, която ме молеше да се махна от онзи ад, се разболя тежко и когато накрая все пак успях да я взема при мен, почти веднага умря…
Куба
Майка ми беше Куба – когато тя почина, за мен Куба умря. Странно е, но мисля, че Париж по време на нацистката окупация много прилича на Куба в ерата на Кастро. Цели 7 години родителите ми бяха в затвора без съд. После баща ми избяга, а майка ми тежко се разболя… Трябваше да мълча, докато родителите ми починат. Днес обаче мога да говоря спокойно. Светът много късно откри нашата литература. Когато хората искаха да влязат в дома на комунистическата литература, аз бях на плажа или хвърлях топка по дърветата. Авторите на социалистическия реализъм ме отчайваха – това, което ни показваха, не беше Куба, а Куба през ситото на СССР. Затова неистово се стремях към забранения плод. Непрекъснато четях дисидентите Педро Хавиер Инфанте и Рейналдо Аренас, чиито книги бяха строго забранени. Когато избягах в Париж, най-много ми липсваха приятелите, да, и книгите. Книгите възстанових постепенно, намерих си нови приятели, опитах се да се интегрирам в европейската литература като Кундера и Чоран, но продължаваше да ми липсва миризмата на кубинското море, парфюмът на Хавана. Тогава разбрах, че съм просто една кубинска писателка, която живее в изгнание.
Любовта
Всичките ми книги са написани от любов и за любов. Моите главни героини винаги си приличат: те обичат безостатъчно, вдигат температура и се разболяват от любов. При нас в, Куба, любовта убива. Всъщност май става дума за “домашно насилие”, както е политически коректно да се изразяваме. Мисля, че любовта между жените може да бъде нещо изключително. Затова написах един роман за две жени пиратки, чиито тела са осеяни с белези от ударите на живота. Главната ми героиня във “Всекидневното нищо” Йокандра (от Йокаста и Касандра) е самотна гладиаторка в света, където любовта не е на мода. Такава беше Куба през 80-те. Но и сега е същата. Въпреки всичко аз още вярвам, че поезията и любовта ще спасят света.
0 Коментара