„Всеки етап от живота носи със себе си своите капризи и капани. На трийсет си млад и несигурен, на четирийсет си силен и често уморен, на петдесет си мъдър, може би малко меланхоличен. Когато стигаш прага на осемдесетте, понякога си обзет от желанието да започнеш всичко отначало. 
Прераждаш се в спомените и се влюбваш в бъдещето”. Това пише една от най-известните актриси в света София Лорен в своята автобиография „Вчера, днес и утре. Моят живот”.Творбата вече е на българския пазар, благодарение на издателство РИВА.
В книгата италианската актриса разказва как от едно бедно кльощаво момиче се е превърнала в богата звезда. В творбата има и доста пикантни истории, свързани с едни от най-красивите и известни мъже в киното като Кари Грант, Франк Синатра, Ричард Бъртън, Марчело Мастрояни, Марлон Брандо.
Изключителната кариера на София Лорен обхваща над сто филма.Има спечелени девет “Давида” на Донатело, два италиански “Златни глобуса”, купата “Волпи” и “Златен лъв” във Венеция за цялостна кариера, пет “Златни глобуса” в САЩ, една награда БАФТА, една награда за най-добра женска роля в Кан, “Оскар” за най-добра актриса през 1962 г. за “Чочарка” и “Оскар” за цялостно творчество през 1991 г.
Вчера, днес и утре. Моят живот (откъс )
Преходът от грозно патенце в лебед е върху обложката на „Мечта”, която изскача пожълтяла от друга епоха, за да събуди спомените ми. Годината е 1951, името е антично и полузабравено: София Лазаро.
Войната свършва. Италия започва отново да живее, хората да мечтаят. За мен също е трудно да разпозная зад морния поглед на героинята от фотороманите Клечката за зъби, която съм била малко преди това. Истината е, че за няколко сезона променям фигурата си, лицето, името. Сменям дори и града. Става истинска революция, непредвидена като всяка революция. Случва се понякога времето да се ускорява изведнъж, старите страхове да оставят място на нови предизвикателства и всичко да придобие друго измерение, докато поемаме по неизвестни и немислими пътища. Моето юношество избуява много по-късно в сравнение с това на връстничките ми, когато вече почти не го очаквам.
В зората на 15-те ми години се намирам с добре сложено и излъчващо светлина тяло, обещаващо и пълно с живот. Когато минавам по улиците на Поцуоли, момчетата се обръщат да ме огледат и подсвиркват след мен.
Първият, който се усеща, е преподавателят ми по физическо възпитание. Хубав и представителен млад мъж, свикнал да вижда света като обикновено упражнение по свободна гимнастика. Един пролетен ден се появява у дома със сериозен поглед и шапка в ръка, за да ме иска за съпруга.
„Госпожо Ромилда, изпитвам истинско чувство към дъщеря ви. Имам дом и сигурна работа. Ако сте съгласна, можем да се оженим още през септември.”
„Скъпи професоре, съжалявам много, но и дума не може да става.
София е много млада, за да се омъжва.”
Маминка го отпраща учтиво, без ни най-малко колебание. Жал й е за това толкова възпитано момче, но има други планове за мен. Аз наблюдавам сцената отстрани, сякаш не ме засяга, но всъщност се чувствам облекчена.
Трябва тепърва да разбера коя съм, ни най-малко не мисля за брак.
Едно друго момче за известно време привлича вниманието ми. Казва се Манлио и живее в Ла Пиетра, няколко гари след Поцуоли. Виждаме се на улицата, харесваме се и един следобед решавам да надхвърля границите на моя малък свят, за да отида да го потърся. Помня само зачервените му очи и една топлота, за която не съм готова. Уплашвам се – дали от това, че беше пил, или само от пламъка на младостта, но побягвам, без да се обърна назад. Ако външно изглеждам жена, вътрешно си оставам още момиченце, срамежливо и затворено. Усещам, че трябва да скоча, но не знам нито как, нито къде. А може би дори и защо.Трамплин ми предлага Клубът по печата в Неапол. Нямаше да отида там, ако маминка не ме беше завела, пренебрегвайки моята свенливост и нашата бедност. Става нещо като Феята мащеха, която противно на очакванията води Пепеляшка на бал. Няма що, онези години от живота ми имат вкус на мечта, превръщаща се в реалност.
в един есенен ден на 1949 г. у дома идва съсед с изрезка от вестник в ръка. Обявен е конкурс за красота, съобщава „Кориере ди Наполи”, следобедният всекидневник, за избор на Кралица на морето и нейните принцеси. Победителките ще дефилират с каляска из улиците на центъра,
магически превръщайки развалините от войната в омагьосано царство.
Очите на Ромилда заблестяват и ми хвърлят разбиращ поглед. Идва нашият звезден миг, който тя отдавна очаква. Отговарям с обичайното си примирение: „Ако толкова настояваш…” Парите за ядене едвам стигат, но маминка няма да изпусне този шанс. Нейният е прекъснат от родителите и тя не може да го забрави. Сега прави всичко, за да се реваншира. Нямам още минималната възраст, за да участвам в конкурса, но тя ми прибира косите нагоре, за да изглеждам по-голяма, и се впуска стремглаво в атака. Дори и мама този път не посмява да се опълчи и с неохота допринася по свой начин. Няма уважаващ себе си бал без рокля и обувчици. Луиза сваля пердетата от розова тафта от къщи и за нула време ги превръща във вечерна рокля, ако не елегантна, поне прилична. Що се отнася до обувките, имам само един чифт, тъмни и износени: трябва само да се избелят с белило, за да изглеждат като нови. „Света Богородице, направи така, че да не вали!”– мърморят треперещи моите феички. Така аз и маминка се качваме на влака, вагон от трета класа, за Неапол. Студено е и слагам върху роклята си всекидневното палто, единственото, което имам. Всички ме гледат, изглеждам готова за Карнавала. Трябва само един порив на вятър и капка вода, една минута закъснение, за да превърнат моята каляска в тиква и да развалят мечтата. Конкурсът започва в „Чинерама”, кинотеатъра на улица „Киая” и завършва в Клуба по печата, вътре в общинския дом. Много красива сграда, днес изоставена, но тогава гордостта на града, възстановяващ разрушеното от войната.
Вървя към съдбата си, както агнето към олтара на жертвоприношението,
но още с влизането разбирам, че съм забелязана. Може би са поразени от резервираното ми поведение, толкова различно от това на другите момичета – те са може би по-късметлийки, но в група изглеждат леко глуповато. Поемам дълбоко дъх и се хвърлям. Пред членовете на журито, на блестящия фон на залива, пословичната ми свенливост отстъпва пред радостта.
Дори и днес ми се случва същото: преди всяко изпълнение съм разяждана от страх, но при запалването на прожекторите тръгвам и успявам, не знам как, да дам най-доброто от себе си. След време, което ми се струва вечност, журито произнася присъдата си. Още помня радостта, когато чувам името си сред току-що избраните принцеси. Това е само половин победа: аз не съм кралицата, но няма значение. Не отговарям на всички параметри от класическите канони за красота, което със сигурност усложнява нещата. И все пак тази моя различност, видяна от опитни очи, е една от тайните на успеха ми. За момента най-важното е да вярваш. Засипана съм с овации, снимки, интервюта и дори с хубав букет.
Първата ми поява пред света е триумф и това силно ме зарежда.
Минаваме из улиците на центъра, придружени от оркестър, хората ни затрупват с цветя: кралицата сама в златната каляска и ние, принцесите, зад нея. Улица „Карачоло”, улица „Партенопе”, площадът с кметството, улица „Депретис”, булевард „Умберто”, и от площад „Никола Аморе”, нагоре по улица „Катедрала”, площад „Кавур”, после надолу по улица „Рим” (сега улица „Толедо”) и отново към морето. Ако днес погледна на събитието, ми изглежда, че се намираме във филм на Де Сика! На седмото небе съм, не обръщам внимание на дъжда, който, напротив, прави всичко още по-романтично и нереално. Свидетелствата припомнят, че Тина Пика, Серджо Бруни и дори Клаудио Вила празнуват с най-красивите момичета на Неапол.
В момента не ми е ясно доколко онзи ден променя хода на живота ми. Както би направило всяко момиченце, съсредоточена съм по-скоро върху наградата, която е прекалено хубава, за да е истинска: хартиени тапети на големи зелени листа, които ощастливяват мама, покривка с дванайсет кърпи за ядене и цели двайсет и три хиляди лири – сума, каквато виждам за пръв път. Но най-вече билет за Рим, който в първия момент не ми прави никакво впечатление. Маминка обаче тръпне от вълнение: държим в ръцете си паспорта за Чинечита…
0 Коментара