Соня Йончева – българската рок звезда в световната опера

„Искате ли да дойдете на премиерата и да видите как Йончева ще взриви публиката?“. Съвсем лаконичната покана от страна на „Театро Реал“ в Мадрид илюстрира превръщането на българското сопрано Соня Йончева в нещо повече от сигурен актив за големите оперни зали. „Едва ли има в света в момента някой, който е в състояниe да изпълни по-добре тази опера“, казва малко преди това директорът й Джоан Матабош.

Соня Йончева изпълнява ролята на Имодеже от операта „Пиратът“ на Белини, която изключително рядко се поставя заради вокалните изисквания и нуждата от физическа издръжливост на артистите, които критиката определя като екстремни и свръхчовешки. Отзивите, някои от които започват да излизат минути след края на премиерата, нареждат Соня Йончева до две от оперните легенди, които също приемат да изпълнят ролята в миналото: Мария Калас и Монтсерат Кабайе.

Снимки Javier del Real и личен архив

„Искате ли да се запознаете с дивата?“, с усмивка казва Граса Рамос от пресофиса. От камериерната на Соня Йончева излиза първо брат й Марин и черпи чакащите я отпред с шоколадови бонбони. Следват майка й и съпругът й, венецуелският диригент Доминго Хиндоян. „Още малко“, казва той на български и се подсмихва.

След малко излиза и самата Соня, която благодари за вниманието и възторжено обяснява как е усетила „нещо като експлозия на хормоните“ след раждането преди два месеца на дъщеря си София. Тя казва, че нещо подобно й се е случило и след раждането на синя й Матео преди пет години.

Родената през 1981 г. Соня Йончева учи пиано и пеене в родния си Пловдив, а след това в Женева и Париж. През 2010 г. тя печели създадения от Пласидо Доминго оперен конкурс „Опералия“. През 2015 г. списание Vogue определя кариерата й като „метеорна“.

На 38 години Соня Йончева вече е дебютирала с голям успех във всички водещи оперни зали в света, където вече има планирани участия за години напред. На тенис жаргон – тя продължава да покрива „Големия шлем“ в операта. Харизматичното въздействие на Йончева е някъде по средата между енергията на рок звезда, дисциплината на елитен атлет и мъдростта на съвременен гуру. Не на последно място и заради лекотата, с която превключва от български на английски, френски, испански, италиански и немски.

Със Соня Йончева разговаряме седмица по-късно отново в камериерната й в „Театро Реал“

Световната оперна критика е единодушна: Соня Йончева е един от най-добрите сопрани в света. Най-накратко, как стигнахте дотук?

Не съм си представяла да стигам много надалеч по никаква линия. Просто много обичам музиката от малка и моите амбиции бяха да бъда музикант. Започнах шестгодишна или, както казваше баба ми, преди още да помня себе си. Имах концерти като пианистка. После участвах в хорове, станах и солистка. Интересно е, че ме бяха определили като контра-алт, най-ниския глас в хора. А когато открих гласа си като оперна певица, се оказа, че имам най-високия сопран.

Кога стана това?

Бях 15-годишна, когато на един концерт много ми хареса как солистката изпълни ария на Моцарт. Прибрах се вкъщи и започнах да пея като нея. Исках да извлека този звук от себе си. Майка ми каза: „Мисля, че имаш много красив глас. Откъде го извади, какво стана?” Отвърнах й, че само искам да се пробвам вкъщи, нищо повече. Но майка ми е с по-големи пророчески възможности и веднага ме записа на уроци. Още от началото се влюбих в тази музика”.

Има ли преломен момент, в който осъзнахте, че вече сте една от най-големите оперни звезди?

Точно онзи ден си приказвахме с мъжа ми, че не става въпрос да изпееш нещо конкретно и да станеш звезда от днес за утре, а за контакт с публиката, който се изгражда от много време. В Мадрид например дебютирах преди десет години. В „Метрополитън“ в Ню Йорк от много години градим най-различни роли, за да може публиката да ме познава в различни цветове. Това е като любовна история между нас с публиката.

Операта „Пиратът“ на Белини, която изпълнихте в Милано и Мадрид, почти не се поставя заради „свръхчовешките“ вокални качества. Какво я прави толкова трудна?

Тя е вокална акробатика и за сопраното, и за тенора. От самото начало трябва да покажеш драматизъм и колоратура във всички регистри. От началото до края съм постоянно на сцената. Най-трудното нещо е да издържа физически и вокално, за да закрия операта с огромна двадесетминутна ария с драматичен речитатив.

Риск ли е приемането на такава роля?

Ако един певец не може да прецени дали разполага с необходимите техника и издръжливост и приеме подобна роля, може да бъде самоубийствено. На мен ролята не ми се стори чак толкова трудна. Имам и бъдещи планове да я изпълня пак.

А какво ви кара да пеете подобни по-неизвестни опери?

Първата ми и най-голяма мисия е да покажа тази опера отново на сцената и тя да стане част от нормалния репертоар на театрите. От много години говорим, че има криза в операта и че няма публика. Аз досега не съм видяла подобно нещо, залите винаги са пълни до дупка. Значи интерес има, зависи кои са артистите на сцената и коя е операта. Няма нужда да се поставят цял живот „Бохеми“ и „Травиата“.

Как се поддържате в добра физическа форма?

Сега нямам време за това, защото понякога не ми остава време дори да спя. Иначе обичам и дълго време правех Пилатес. Обичам също да плувам. Важно е да се правят упражнения, разбира се, но смятам, че най-важното всъщност е поддържането на духа. Ако душевно сме добре, всичко върви добре.

Снимка Dario Acosta

Търсите ли съзнателно да оставите някакъв по-революционен отпечатък?

Досега нещата се развиха много добре с мен и в един момент си казах, че не мога повече да продължавам да пея само неща, които оперните театри искат. Аз съм музикант в дъното на душата си и искам да оставя някаква следа не за да бъда революционер, а за да подбудя другите и да оставя някакво наследство за тези, които идват след мен. Смятам, че те ще са по-щастливи, ако намерят нашата индустрия в един по-съвременен и обогатен вид, с много повече възможности.

Как планирате графика си с години напред?

Певците можем приблизително да планираме докъде ще ни стигнат силите  и как ще се развие гласът ни, но не сме и пророци, няма нищо сигурно. Но с опита, който имам, мога съвсем спокойно да изкажа желанията си към театрите и те да ги следват. Те нямат избор вече. (Смях).

Преди няколко месеца в напреднала бременност изнесохте рецитал отново в „Театро Реал“ в Мадрид. Вие буквално флиртувахте и с публиката, и с музикантите, хващахте ръцете на сина си, който беше в една от ложите.  Градусът на настроение се вдигаше постоянно. Залата гръмна, когато заговорихте на испански. Планирано ли е това?

(Смее се.) Не, това съм самата аз. Обичам да има хармония и да предразполагам хората да се чувстват добре, да не изпитват никакво негативно напрежение, да не са като на изпит или изправени пред някакви изисквания. Просто всички да сме отпуснати и релаксирани, за да можем да се насладим  на музиката. И на мен така ми е по-добре, защото мога да пея по по-лек начин. Много харесвам големите рок- и попмузиканти и този начин на общуване с тяхната публика винаги ми е служил за пример. Такава съм не само в работата си, а и вкъщи.

Вие сте един от най-известните български творци на световната сцена през последните години. Изпитвате ли някаква специална отговорност?

Не ми тежи, това ми е едно от най-големите призвания. Какво по-хубаво от това да си на сцената и да работиш за развитието на културата в световен мащаб, но най-вече да правиш промоция на българската нация в целия свят. А не можете да си представите колко българи срещам! Особено в Ню Йорк, залата е пълна, идват хора от всички точки на Щатите. Някои са второ поколение и дори не могат да говорят български, но ми казват: Аз съм българин или българка и искам да ви видя. Това е страхотно. Имам и проекти в България за телевизията, както и с българска музика.

Брат ви Марин, който също участва с вас в „Пиратът“,  спечели телевизионния конкурс Star Academy през 2005 г. Какво мислите за толкова популярните риалити формати за търсене на таланти?

Много са интересни. Ако човек е психологически подготвен за такова нещо, може да постигне много с един такъв старт. В други случаи много съжалявам, когато виждам как някои деца имат много талант, излизат от такива конкурси и с тях нищо не се случва. Аз също спечелих най-големия конкурс за оперни певци „Опералия“ и ако не бях малко по-узряла в главата си, може би нищо нямаше да направя. Ти получаваш една титла и трябва да я защитиш след това. Няма значение дали си бил номер едно вчера или онзи ден. Трябва да си номер едно всеки ден.

Семейството ви е близко с това на Пласидо Доминго. Как приехте обвиненията в сексуален тормоз срещу него?

Аз го познавам добре, а с мъжа ми са още по-близки. Бяхме много засегнати, защото знаем какъв човек е той и най-вече защото никой не му даде никаква възможност да се защити. Това е голям удар за Пласидо. Аз, от друга страна, разбирам и жените, които наистина са жертви. Това действително е голям проблем, но трябва по някакъв начин да се определи кое е тормоз и кое не.

В каква степен личният живот се отразява върху работа като вашата?

Да усещаш подкрепа от най-близките същества, които човек може да има в живота, е много зареждащо. Защото ние, певците, сме едни самотни птици. Ако нямаме семейство, сме просто изгубени. За жалост нашият живот не е само аплодисменти, комплименти и цветя. Той е също и много голяма самота. Винаги сме много вглъбени в нас самите, мислим за нови репертоари. Не е много лесно да се храносмели и славата. Така че аз намирам в моето семейство задушевно, красиво, само мое си гнезденце. Нещо, което си е само моят свят.

Сцената ви среща и с вашия съпруг, съвсем буквално.

Когато преди десет години завършвах консерваторията в Женева, последният ми изпит беше да пея с оркестър пред голяма публика. За диригент ми бяха определили Доминго, който беше завършил година преди мен, и вече беше станал асистент. 20-30 минути правихме музика заедно, разделихме се и през следващите пет години никога не се срещнахме отново. Докато един ден отидох в Берлин да се запозная с маестро Даниел Баренбойм, който търсеше сопрано за няколко роли. След прослушването се появи отново същото момче, който се оказа вече асистент на Баренбойм. Покани ме да излезем и след два месеца  решихме да се оженим. (Смях).

Някой от двамата призна ли си да е имал предварителен интерес още след първата ви среща?

Да, той. В Берлин ми каза: Чаках много години и най-накрая мечтата ми се сбъдна. Не знаем съдбоносно ли е, Господ ли ми го прати, но съм много щастива с него. Връзката ни наистина е много специална, усещам го освен всичко друго и като човека, който ме допълва.

Много дори и напълно неизвестни хора предпочитат да не качват снимки на децата си в социалните мрежи. Вие показвате цялото си семейството във вашия профил в Инстаграм.

Много години внимавах какво публикувам. Започваше да се говори за мен, много фойерверки, и, нали знаете, човек трябва наистина да разбере кой му е приятел и кой не. Затова имаше момент, в който не исках абсолютно нищо да се знае за моето семейство. След това започнах да гледам на нещата по-леко и да си казвам: защо пък не. Те са част от живота ми, толкова много ми помагат, дават ми толкова хубава енергия. След като дъщеря ми се роди, аз се чувствам  много по-изпълнена с изключителна енергия. Много силна се чувствам, откакто тя се появи.

 

Отстрани изглеждате много позитивна и уверена. Това умишлено изграден характер ли е?

О, аз съм такава. Винаги съм била много позитивен човек. Смятам, че нямаме избор единствено пред смъртта. Сигурна съм, че дори и тя няма да ме изплаши, ще я приема като нещо напълно естествено. Казвам си, че в живота нямаме какво да губим. Трябва да бъдем естествени, да общуваме с другите и да бъдем много човечни. Дори и в най-трудните си моменти съм знаела, че трябва да ги преодолея и изживея, защото те ме обогатяват и ме правят различен човек.

Майка ви казва в едно интервю, че тя също е имала артистични заложби, но за разлика от нея, вие сте имали смелостта да развиете таланта си.

Аз обаче имам смелостта, защото тя ме нахъси с нея. Много е интересна нашата връзка. Тя наистина винаги ми е казвала: Ти си мое продължение. Като малка го намирах за нещо съвсем естествено. Днес се замислям дали бих могла да кажа същото на моята дъщеря и колко силно е за едно дете да го чуе. Това някак ми е повлияло и аз изглежда съм взела тази нейна мечта и си я мъкна до ден-днешен. За моя най-голяма радост майка ми се оказа права във всички ситуации в моя живот. Тя има много силна интуиция.

А вие на съзнанието или на интуицията се доверявате повече?

Интуиция и опит. Аз обожавам сцената. Когато за първи път се качих на нея  вече като професионален оперен певец, усетих как веднага ме завладя и съблазни силата да кажеш нещо на хората, дори да им манипулираш малко съзнанието, да ги накараш да се замислят за живота по друг начин. И това е всъщност силата на голямото изкуство. Като дете винаги усещах голяма дистанция между мен и публиката. Имах чувството, че едва ли не ей сега светът ще рухне върху мен. Беше изключително неприятно изживяване. Негодувах, че трябва да съм на сцената с вперени в мен прожектори. Исках да се обърна и да си тръгна. После някъде 22- 23-годишна сцената започна да ми се услажда доста. Когато вече открих възможността и силата не само да пея, но и да играя на сцената, си казах: Окей, няма как да избягам.